Симеон Аспарухов: "Вдъхновението няма лице, то винаги е неосезаемо, ефирно, изненадващо, връхлитащо."

  21 Февруари 2020, 01:36           1106        3

Снимка: Светослава Мадарова

 

 


Мони, ти си един от най-разпознаваемите съвременни български поети, твоят блог в социалната мрежа „Разхвърлян ум” има почти 50 хиляди последователи, а от няколко години се занимаваш и с книгоиздаване. Според теб защо хората имат нужда от четене и споделяне? – Трудно е да се отговори на такъв въпрос, тъй като нуждата у всеки, независимо за какво, е личен избор и не е правилно да се тълкува най-общо. Ще ти кажа какво мисля аз. Четенето не е самоцелно, то не би могло да излиза от рамките на живеенето, защото в много отношения дава представа и посока за избори, прояви и конкретни нагласи, всички те са част от света, който построяваме или се стремим да създадем. Тази нужда оформя светогледа ни, отношенията ни с хората, затвърждава позициите ни или доказва теории, в които вярваме. Излишно е да говоря за ползите за мисленето, въображението, за речника. Сигурен съм, че четат онези хора, стремящи се да разберат повече за себе си и за всичко останало, близко или далечно, познато или непознато. И това не приключва с една прочетена книга - отключва вкусове, предпочитания, изключения, четенето е движение, самоусъвършенстване, опит. Споделянето върви успоредно с четенето. Както и в други области, ние разменяме впечатления, похвали и критика, радваме се на препоръки и самите ние копнеем да представим нещо, от което сме възхитени.  Един от най-безценните подаръци, по което и да е време от годината, са книгите. Светът е описан в тях, ако те не съществуваха, нямаше да знаем кои сме. Вярвам, че това ще остане и във всяко следващо поколение – наследство от нас и наследство след тях.

 

ПРИКАЗКА САМО ЗА ТЕБ

(посветена на Маргарита Петкова)

Бих искал една приказка сега само на теб да разкажа,

отдалеч и без да ти се струва, че се преструвам на важен,

без да ограбвам нечии тъжни истории с моите думи,

без готови шаблони – остава единствено помежду ни:

 

Помниш ли ни, някога бяхме наистина съвсем малки,

две дечица, седящи на прага. И изглеждахме жалко,

не знаехме нито кой е Палечко, нито коя е Снежанка -

нямахме книги в дома си, а само вестници. За подпалки.

Отчупвахме хляба от края, крайшника ръсвахме със пипера,

поливахме с мъничко олио и какво? Раят слизаше на вечеря…

Дояждахме си на крак, после се състезавахме със вагоните,

бяхме и Шапчо, и Шапча, и безделниците, и вагабонтите.

Научавахме по нещо от всички, прибирахме се на пръсти,

не споделяхме за наученото. Знаеха, че вечер се кръстим.

Бяхме отличници и се чудеха какво с двамата да направят,

защо сме от непослушните, та делим все от зърното плявата.

Не спирахме да играем със сенки и герои от неизвестното,

измисляхме правила, бяхме диви и бяхме предвестниците

на нови и по-нови неща, искахме на всеки да бъдем полезни,

а щом ни сгащеха в поредната пакост – безгрижно се плезехме.

Разбира се, животът ни издърпа напред, бутна някак стремето,

оголи копитата, събу ни обущата. Детството било временно…

И все така с рани по коленете, себе си за деца определяхме,

дори пораснали, пропуснахме това с другите във споделянето.

Разделихме се. Циганска баница нямаше. Дворовете опустяха.

Плитките ти в буйна грива изригнаха. И тъжно стана под стряхата.

Луничките ти от снимката само се смееха. Тях успях да запазя.

На улицата единствено цветята останаха. Не позволих да ги газят.

Разбрах, че каквото сме имали, е наистина всичко. И бъдещето.

Че мога и да съм сам, в очакване на нещо, което е винаги същото -

споделените пакости, залези, стари вестници, филми или филии

с обич за теб пазя всяка секунда в детството.

И те обичам.

И е благословия.

 

Какво следва след първата ти книга, „Дни за обичане”? – Надявам се, че същото. От нас зависи да пренебрегнем агресията, която може да се зароди и от най-невидимо стълкновение, от нас зависи да изберем правилния подход към всяко човешко различие, да не се поддаваме на моментни слабости, а да се стараем да даваме на хората същото, което очакваме да получим от тях. „Дни за обичане“ беше първата ми позиция и отношение към обстановката, в която съществуваме. Такава ще е и занапред. Надявам се в настоящата година новата ми книга да срещне още повече хора, които знаят какво означава да обичаш и да бъдеш обичан.

 

ЛЮБОВ (НЕ) Е…

Любов не е прошепването в ухото,

а уместно изпусната дума наслуки.

Едничка връв от прежди в кълбото,

рандеву с окото - тайнство в пролуки.

Любов не е случаен трепет по тялото,

не е капка в роса, цвят и разлистване.

Представлява отражение в огледалото,

въпрос и отговор: „До поискване“.

Не е гласът, а послание с интонация.

Внезапност е, завихряне на вълните…

Молитва е, разпятие и инкарнация,

мигове преди смърт, после разбити.

Любов не е мъка, а огънят сред сълзите.

Не е задължение, нито нечие обещание.

Тя е фин прашец от цветя по пчелите.

Просторът в мечтите. Самопризнание.

Любов не е история. Винаги разказва сега

за поне чифт стъпки на обща пътека.

Не е сломен спомен за лятото под снега.

Любов има, ако човек живее в човека.

 

Музиката на Ерик Сати, очите на котката Мишка, облаците в небето над единайсетия етаж... – колко лица има вдъхновението? – Вдъхновението няма лице, то винаги е неосезаемо, ефирно, изненадващо, връхлитащо. Можем да го припознаем и в абсолютно нетипични неща и да му дадем име, но реално представлява онова, което „лицето“ отключва у нас самите. Нашата реакция към подбудителя да извършим нещо, заради друго нещо или някого, безпосочно, безвъзмездно, без скрупули и преднамереност. Вдъхновението е градивно, утвърждаващо, то пребивава първо у нас. Всъщност е състояние, което управлява дейността ни.

 

ХОРЪТ

С увертюри не маркираме петолиния.

Пропадаме. В безнадеждност мълчим.

Без цвят са рапсодиите. А бяха сини.

Избледня времето – пепел и дим.

Корифеите модулират страха от безкрая.

Тук пребиваваме в кълбо от лъжи.

Свещени книги няма. Подпалихме рая.

И пръсти на спусъка още държим.

Превръщаме неказано "да" в отрицание.

Разширяваме кръгозори и пак сме изгубени.

Любовта заместваме с повествования.

Най-уплашени сме, когато се влюбим.

Децата отнемаме, редим територии.

Прерязваме безчувствено пъпната връв.

Акумулираме ужаси. Стръв сме за кръв.

Хорът убива актьора.

 

Финал в ораторията.

 

И преди да се разделим – живея в измерението на... постоянното вдъхновение.

 

ПОЕЗИЯТА

Не вятър отнесе най-красивите мисли.

Не ръката не записа тежките истини.

С никого не споделих нашите тайни.

Не долових, че това за другите край е.

Не слънцето изпепели точните думи.

Не нощта разполови съня помежду ни.

Без ноти знаех как пред мен ще звучиш.

Никога без причина не те промълвих.

Не дъждове изплакнаха се в очите ми.

Непознати пространства обличаха ни.

Наистина няма други виновни.

Сам съм, без теб, след всичко огромно.

Изкрещя в съществуването като живот.

Преди да разкажеш на мен за света.

И ако животът е бил обикновен анекдот,

себе си щях в твоя жертва да принеса…


 

Интервюто взе Тео Буковски. Материалът е публикуван в рубриката "Измерение Х", вестник "България днес".

 

коментари

Добави коментар

Вера М.Цонева 21.02.2020 г., 13:08 ч.

Изключителна поезия! Благодаря.

анонимен 21.02.2020 г., 02:25 ч.

жестоко

Стоян Василев21.02.2020 г., 02:22 ч.

Аспарухов е нечовек.