Сладко от рози - Рада Асенова

  15 Януари 2020, 15:34           520        0

Снимка: Светослава Мадарова

 

„А когато вятърът задуха, усети́ какво носи той, отпусни се, остави́ му се, понеси се, попътувай с него“ – тази мисъл толкова се беше загнездила в главата и́, че чак се уплаши да не започне да си говори на глас, усмихвайки се.

Беше май. Перушинести облаци, с формата на митични и не толкова митични същества, се гонеха по небето с цвят на незабравка. Слънцето ту палаво надничаше иззад някой от тях, ту се показваше цялото и заискряваше с пълна сила. Още не прежуряше. Само нежно галеше бялата кожа на Ая и тя срамежливо порозовяваше.

Жената вървеше безцелно из улиците на стария град, в квартала, който някога – в детството си – тя наричаше свой. Сега не можеше да го познае. Въпреки всичко и многото настъпили промени в него, усещаше, че тук има сила, която нежно, но настоятелно, я дърпа да се върне. Съпротивляваше се, защото не искаше да види как бетонът, асфалтът и безличните сгради бяха завзели това прекрасно кътче в центъра на столицата, където бе родена и израснала. Подсъзнателно обаче знаеше, че трябва да се върне поне за малко на мястото, което в спомените и́ бе с най-красивите дворове, с най-китните градини. Краката и́ сами я отведоха до ул. „Рибен буквар“ и неусетно се озова на магичния №8. Застана пред портата, която в миналото беше част от красива дървена зелена ограда. А сега... сега бе просто самотна, ожулена врата за пътечка, водеща до никъде. Или може би до някъде. Замисли се. Нейното някъде, всякъде, което предстоеше да открие. Стисна здраво в джоба си парчето метал. Гореше! И хем цялата бе огнено кълбо, хем сякаш бе лека и ефирна като перушинка. Имаше усещането, че старият месингов ключ между пръстите и́ лъчи и това сияние се вижда извън нейния джоб, извън пределите на града с портата за никъде и всякъде, че земята също засиява и прави Вселената някак по-светла. Бе сигурна, че се е родила нова звезда в нейната ръка.

А може би наистина беше?

Една по една дъските се редяха до портата и оградата вече беше цяла. Ая знаеше, че тя пази един свят, изпълнен с песни, приказки и феи, с много обич и светлина, с много цветове и аромат на сладко от рози. Той проблясваше в разстоянието между дъските и загадъчно я примамваше. Пристъпи полека. Под краката и́ се показа пътека от подредено-разхвърляни „рошави“ плочи, по края с бял бордюр. Него баба и́ старателно варосваше всяка пролет – да бъде красиво. От двете страни се появиха два високи, отрупани с цвят, розови храста. Застанали като пазители до портата, те я правеха да изглежда като вход към светилище. Гюловете пленяваха с аромата си всеки, който минеше край тях. Проблесна спомена за ритуала по обирането на розовите листенца. След това изпод ръцете на баба и́ се раждаше рубиненото сладко от рози. В детството си Ая беше твърдо убедена, че тя е вълшебница от приказките и нямаше никакво значение, че хич не обичаше това сладко. То я замайваше, дори само като го гледа и вдишва. После се появиха две редици искрящо бели кремове с омайна миризма, които закачливо и́ нашепваха приказни случки от отминали дни и нежно, но настойчиво и́ връщаха забравени, потулени отдавна мечти. Накрая елегантно и аристократично се изправиха няколко хризантеми, обагрени в лилаво-синьо.

Топлина се разля по цялата Ая. Премина през нея. Като сутрешен слънчев лъч озари всяка частица и потече към земята – дълбоко, дълбоко – чак до сърцето. А после, сякаш възкръснала, я понесе навътре към душата на градината.

Ая знаеше – беше си у дома.

 

~ ~ ~

Аз съм Рада Асенова. Започнах да пиша и рисувам в ученическите си години. После за дълъг период от време ми се наложи вместо с думи да пиша с цифри. Така завихрена от хаоса на дните, се опитвах да го вкарам в някакъв ред. Докато не разбрах, че той е прекрасно нещо, когато не го подреждаш, а го изтанцуваш – така някак всичко следва, когато му дойде момента. И че бялата лястовичка не е някъде там на една от жиците, а всички я носим в душите си, просто понякога я приспиваме дълбоко и не и́ обръщаме внимание. И сега продължавам да пиша с цифри – счетоводител съм, но ползвам букви за своите стихове и проза. Така съм цяла. Вярвам, че винаги е време да сбъднеш мечтите си. Член съм на Асоциацията на младите български писатели. Публикувала съм на страниците на електронните списания „Нова Асоциална Поезия“ и „Е–същност“, платформата „Хора“ - в рубриката „Хора на поезията“, участвала съм в четения на Организация на писателите-странници – там всъщност за първи път се проявих като автор преди две години. Все още не съм довършила пътя до издаването на книга. Това предстои. Ще бъде.

 

коментари

Добави коментар