Слово, съвремие, живот

  09 Октомври 2020, 10:06           169        0

Снимка: https://pixabay.com/

 


Проф. д.м.н. Златимир Коларов е автор и съавтор на над 565 научни труда, на над 20 художествени книги и 14 киносценария. Негови разкази са публикувани в специализирани литературни издания на английски, френски, немски, испански, руски и румънски езици. Председател на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза и на Съюза на писателите-лекари в България „Димитър Димов“, заместник председател на Българското дружество по ревматология, заместник секретар на UMEM (Международен съюз на лекарите-писатели). Главен редактор на сп. „Topmedica“, заместник главен редактор на сп. „Ревматология“ и сп. „Съвременна медицина“. Член на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Съюза на българските филмови дейци - секция „Сценаристи“, Съюза на журналистите в България, Българската асоциация на филмовите, театралните и радио сценаристи, Общество на литературния кабинет „Димчо Дебелянов“, на Управителния съвет на Българската асоциация по изучаване и лечение на болката. С него разговаря Георги Н. Николов по темите СЛОВО, СЪВРЕМИЕ, ЖИВОТ…


 

Приятелю, ти си човек със забележителна професионална и творческа биография, но сега ще говорим за магията на художественото слово. На пиедестал ли е издигнато днес то в България или продава вестници зад ъгъла, за да се изхранва?

 

Никой не може да свали Словото от неговия пиедестал, Георги. Може да се опита да го скрие зад завеса, да го набута в ъгъла, да го заключи в мазето, да го смаже, обезличи и поругае, както казваш – да го изхвърли на улицата да продава вестници, но не може да откърши от него и частица от магнетичната му сила. Впрочем, нещата, които изброих винаги са били част от неговата изстрадана история, част от хилядолетния му, изпълнен с превратности живот, но То винаги е оцелявало и се е възраждало още по-брилянтно, още по-могъщо – имам предвид художественото, хуманно слово. Защото Словото може да бъде Бог, може да бъде и Сатана, зависи как си служим с Него, както писах в една изцяло авторска лекция „Магията на Словото“, предназначена да облекчи труда „над листа“ на докторантите по медицина. Трябва да осъзнаем силата на големия дар, с който съдбата ни е дарила – втората сигнална система - способността да контактуваме, да обменяме информация, намерения, идеи, да прогнозираме, т.е. да мислим, да ползваме информацията от тези преди нас, съхранена в папируси, стари книги и сега в електронни устройства и да се поучим, да я предаваме на тези след нас, да оценяваме нещата, да вземаме решения, да направляваме живота, нашите и чужди съдбини... Трябва да осъзнаем всички ние, че това е отговорността на всеки от нас пред Словото – да Го използваме и да си служим с Него с чисти помисли за благородни цели, за градивни и съзидателни неща. Това важи в най-голяма степен за писатели, поети, журналисти, политици, които с речите си предопределят съдбини... Не трябва да си служим с Него за нечестиви цели и ако го направим, неминуемо ще усетим черната му сатанинска сила, защото, очерняйки го, сме погубили душите си и сме попаднали в ада. Свидетели сме на безпрецедентно медийно и политическо кощунство със Словото от тесните ни национални рамки, до широкия международен форум. Дори напоследък го виждаме опорочено, т.е. чуваме го извратено дори в театъра – храмът, където трябва да пазим кристалната му чистота! Правят го самозабравили се първични хора без култура, морал и трезва мисъл, преценка и себеоценка. Поради това не трябва да им се вярва – грозните и агресивни думи отразяват първичното нивото на поругателите. В един публицистичен материал, публикуван преди години в сборника „Сиво, черно и свещица. Книга втора“, написах, че книгата в голяма степен е обречена в класическия й хартиен вид поради конкуренцията на новите електронни издания и форми на общуване – това важи в най-голяма степен за справочници, речници и каталози, информацията от които сега се намира много по-лесно, бързо и достъпно в интернет с различните електронни търсачки, но Словото ще пребъде, както е преживяло хилядолетия от устно предаваната реч покрай племенния огън, записано на камък, после на папирус, щавена овча кожа и хартия. То е вечно! Изписвам Го с главна буква, защото То е Бог – в Светата книга е написано:

„В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“.

„Защото Тримата са, Които свидетелствуват на небето: Отец, Слово и Светий Дух; и Тия тримата са Едно“.

„И Словото стана плът и пребиваваше между нас“. 

Св. ап. Йоан Богослов, гл 1, гл. 5

 

На едно място споделяш: „Талантът трябва да има криле, за да лети нависоко и надалече, отвъд границите, очертани на земята. А крилете са съвестта, честността, честта, непримиримостта, етиката, морала, несъгласието с неправдата, силата да ги отстоява...“ Красиви и честни думи, но възможни ли са те у нас в блатото на политическа и социална пандемия?

 

Много са одарените от Бога с талант, Георги, да пишат, да пеят, да рисуват, да танцуват, малцина са успелите да превърнат таланта си в оръжие за отстояване на ценности, за разкриване на съвършенството, на красотата, в заклеймяване на злото, в отричане на ненавистта, лъжата; оръжие, което не сече глави, а твори блага и създава радост. Едно от най-мощните средства в арсенала на таланта да провокира мислене, след това и действие, да утвърждава истини, е Словото. Мнозина са опитвали, откакто свят светува, да запратят Словото и таланта в блатото, да ги очернят и омаскарят, да ги прекършат, да ги заглушат, но те винаги са изплували още по-чисти, още по-въздействащи, още по-красиви. Съзнавам, че думите ми звучат патетично, в някаква степен и наивно, но ако се обърнем към хилядолетната изстрадана история на Словото и таланта ще видим, че те, въпреки хулите и нечистите домогвания, са се развивали във възходяща градация, да стигнат върховете Достоевски, Гогол, Чехов, Шекспир, у нас Йовков, Радичков, Емилиян Станев, Яворов, Смирненски, Ботев, Хайтов и много, много други... Много от гигантите-таланти са заплатили със свободата, кръвта и живота си повика на душата си да се борят с мракобесието, невежеството, агресивността и глупостта. И не случайно имената им са останали във върховете, както и имената на мракобесниците са потънали в дъното на човешката история. Затова си мисля, че нито политическата, нито здравната, нито социалната пандемия ще смажат таланта и Словото, те са непобедими! Много приятели писатели, поети и музиканти споделиха, че са притеснени от пандемията, но от друга страна, карантинирани вкъщи задълго, са реализирали много от творческите си намерения, които са отлежавали в съзнанието им и не са имали физическото време да ги претворят. Отнася се и за мен – в продължение на два месеца и половина преработих, допълних и подредих в пет книги писани в миналото художествени и сценарни текстове. Друг е въпросът, доколко е талантът в тях и доколко – страстта на автора да пише. Това ще преценят читателите. Успокоителното за мен е, че автоцензурата ми е много силна и ще ме опази и сега, както много пъти преди това, от амбициите на графомана да публикува безсмислени и кухи текстове.

 

Всички твои книги на писател-лекар съставят цветна галерия на гражданското общество в страната и са пример за изключителна човечност. Всъщност – послания да обичаме ближния и да облекчаваме страданията му, доколкото можем. Тази мисия не те ли изморява, защото е безкрайна и не ще има свършек?

 

Напротив, тя ме зарежда с енергия и сили да продължа в същата посока с още по-висока скорост. Не преувеличавам, наистина така се чувствам. С риск да прозвучи морализаторски, като реч на пастор, ще споделя, че често казвам на студентите и специализантите по медицина, че животът им ще бъде пълен, ще изпитат огромно удовлетворение от труда си, професията няма да ги смаже с безконечните дежурства, безсъние, терзания и контакт със страдания, смърт и болки, ако приемат специалността си като мисия - да помагат и да дават упование, надежда, здраве... В едно интервю преди години водещата ме попита дали след толкова години на писане, лекуване и мислене съм открил смисъла на живота. Отговорих „Да“. Тя се сепна от самоуверения тон, различен от умерения тон на разговора дотогава, и поясних – в края на романа „Безкрайни бели полета“, който получи наградата за роман на Съюза на българските писатели преди няколко години, в търсене на смисъла на живота, след като преодолява тежки препятствия, перипетии и трудности, главният герой осъзнава, че смисълът на живота е „да даваш“. И, като си помислиш, наистина Бог ни е създал да даваме – свобода, живот, закрила, здраве, знание, подкрепа, колкото повече, толкова по-угодно Богу – си мисля. Това в най-голяма степен е присъщо на медицината и творчеството, които, априори, са призвани да дават, а не да вземат. Така че, „даването“ зарежда с енергия, сила, оптимизъм – говоря на специализантите – това е висшата, най-високото ниво „игра“, позиция и поведение в живота, което ни пази от пошлостта и низостта и ни вдъхва сили да вървим нагоре и напред, без да изпитваме досада и умора. И, дай Боже, да няма свършек тази мисия – си мисля. Рано или късно ще дойде краят и на нея, като за всеки друг, но едно е сигурно – че, докато си вървял, пътят е бил облян в светлина.

 

Вярно е, че няма малки и големи хора, а онеправдани, за които пишеш. Но ние сме несъвършено подобие Божие, което често робува на тъмния си атавизъм. Сигурен ли си, че словото може да променя и да ни води към светлината, особено ако някой не желае да разгърне книга? И трябва да се бори за парчето хляб, а вечер да се отморява в кръчмата с чалга?

 

Въпросът ти ми напомня за изповедта на Програматора в едноименния разказ от сборника „Шантави истории, или грешката е неизбежна. ФФ - фамилна фантастика“ с автори Златимир, Валя и Калин Коларови, изд. Жанет 45, 2015 г. Седем от разказите са мои, седем на Валя и един на сина ни Калин, когато бе на десет години. Моите разкази са пропити с горчив, гротесков тон, внушен от човешките несъвършенства. В изповедта си Програматора казва: „Моето творение танцува прекрасно, пее великолепно, рецитира с патос, измисля невероятно хубави песни, приказки и басни. В миг на вдъхновение създава прелестни неща – стихове, химни, пиеси, драми, оратории. Понякога се радва, понякога плаче над сътвореното и се зарича, че никога няма да забрави добротата, да очерни красотата. Заклева се, че винаги ще помни, че нещата са преходни и мимолетни и ще изживее живота си спокойно и красиво, без недостойни вълнения и страсти и заспива с усмивка. И първата му работа като се събуди на следващата сутрин е да напакости на съседа си – да събори оградата му, да стъпче тревата пред дома му или да му подхвърли динена кора пред прага. И после се радва на сторената пакост и замисля нова...“ Накрая изповедникът казва: „Голям грях си сторил, като си сътворил Човека!“ Това е другата, тъмната страна на живота и човека, тя е част от структурата на света. И нивга не ще се изкорени от такива като теб и мен, Георги, хората на Словото, посветили се на красотата и доброто, ако другият не пожелае да го стори. В Библията е записано: „Човек се ражда със свободна воля...“ – в случая волята да разтвори книгата, или да я захвърли сред ненужните вещи в килера. Благородно е човекът да се бори за парчето хляб, за да го даде на близките си, както писах по-нагоре, т.е. да дава, няма нищо лошо да отморява вечер в кръчмата, дори под звуците на чалгата, жалкото е, ако чалгата измести книгата. Това зависи от човека и е израз на свободната му воля. Нашата задача е да му дадем шанс да разгърне книгата, иначе на ход е той.

 

Загубили ли са днешните поколения изконните национални добродетели като патриотизъм, трудолюбие, обич към родното място, патриархална привързаност към семейството, ученолюбие и пр. в хаоса от измислени европейски ценности и стремеж към бързо забогатяване?

 

Това - мисля си - важи в голяма степен не само за България, но и за целия свят. С глобализацията, с навлизането на съвременните комуникационни технологии, с непрекъснато ускоряващия се ритъм на живот, е неизбежно някои от предишните принципи и правила да се променят. Въпросът е да е към по-добро. За съжаление, както е закодирано и във въпроса ти, това не е така – задъханият и забързан живот не дава възможност да поспрем, да се замислим, да преценим и да решим кое е добро и кое е зло, какво да правим, какво да променим в себе си и в другите, как да го направим. В случая темпото на съвремието изпреварва възприемането му от потърпевшия – всички ние на тази земя. В тази насока аз съм повече патриархално, отколкото съвременно настроен – въпрос на възпитание и светоглед. Съзнавам, че семейната идилия на чорбаджи Марко от „Под игото“ вече е невъзможна. И това поражда носталгична болка по изгубеното минало.

 

А сега, след всичко казано дотук, нека се върнем в работния ти кабинет: върху какво се трудиш и с какви нови заглавия ще изненадаш почитателите си – читатели? Какво още не си споделил с нас и какво не си доизказал? Има ли за теб теми табу?

 

Тема табу е величаене на грозното, агресивното и злото. Дълбоко неприсъща ми е тенденцията за т. нар. „естетика на грозното“. Като чух за първи път този термин, съчетаващ на едно ниво две напълно противоположни и взаимно изключващи се понятия, които поначало са несъвместими, като „естетика“ и „грозота“, помислих, че събеседникът ми пародира съвременни творби, непонятни от гледна точка на изящност и красота. Оказа се, че това е често спряган термин, с който анализатори и критици коментират, преценяват и оценяват според мен самоцелни, съвременни художествени, кино и литературни творби, далеч от всякаква етика, естетика и морал. Освен, че е ялово подобно, не бих казал изкуство, а творение, то е излишно и неминуемо ще се изгуби по пътя и потъне в забрава, защото – мисля си – едно от многото призвания на изкуството, е да облагородява и да радва, да усъвършенства човека и възвисява морала. В противен случай то е безсмислено и ненужно. Това грозното не би могло да го направи. 

Относно първите два въпроса – подготвям за издаване петте книги, които подредих по време на карантината, още две други, написани преди това – едната фрагментарна, другата с кратки рецензии, представяния и предговори на книги на автори-медици и български автори от страната и света и най-вече книгата на Анна Свиткова „Хипократ и Пегас“ за български лекари писатели и поети от Възраждането до наши дни, която излиза под моя редакция. Книгата включва кратка биография, библиография и филмография (ако има), на всеки автор и богат снимков материал. Надявам се да стане добра книга-памет за стойностни творци с висок морал и естетични възгледи, които остават в сянката на медицинското си ежедневие.

 

Пътувал си много по света, твои книги и разкази са превеждани на различни езици, а критериите ти за сравнимост и в сферата на духовността са несъмнени. Ако зависи от теб, в каква посока би повел съвременната българска литература?

 

Към Човека, към Човека и отново към Човека. Той трябва да е в основата на всяка наша дейност – от шиенето на обувки от обущаря, от обработването на нивата от земеделеца, до строенето на ракети от изследователи и инженери и писането на поеми, новели и романи от писатели и поети. Всяка дейност против Човека е Богу ненавистна – това трябва да го осъзнаят политиците, от които зависят съдбите на много хора, много от тях, вместо да творят мир, кладат война. Примерите са безбройни – Афганистан, Ирак, Сирия, Чечня, Украйна, сега Нагорни Карабах... Хиляди жертви, хиляди вдовици, хиляди майки, останали без синове, хиляди деца, които ровят пръстта с пръсти да търсят костите на своите бащи! Темата за безсмислието на войната ме влудява, не мога да я приема по какъвто и да е повод, по каквато и да е причина. Ние, лекарите, се борим неистово за всяка капка кръв, всяка клетка и всяка секунда живот, а някои обезумели политици и озверели генерали с един жест помитат хиляди животи! Ще спра дотук, иначе ще говоря още дълго. На темата за безумието и безсмислието на войната е посветена книгата със „следвоенни“ разкази „Отблясъци от далечни светкавици“ с две издания от 2000 (Изд. Балкани) и от 2015 г. (Изд. КЛМН ЕООД). Всяко произведение за изконните човешки въжделения, надежди и мечти, за неизбежните човешки слабости и страсти ще бъде разбрано по всички меридиани и паралели на света, защото Човека е един по цялата земя. Затова, колкото по-дълбоко прониква един разказ или поема в човешката душа, толкова по-пълно ще бъде възприета творбата от всички хора на Земята.

 

Изброй няколко заглавия на твои книги, които са ти най-скъпи и според теб – емблематични, представящи те най-вярно пред ценителите на художествения текст. Не знам дали да те питам, но мислил ли си каква ще бъде лебедовата ти песен върху белия лист?

 

Над двадесет са художествените, публицистичните и научно-популярните ми книги, другите седем, които предстои да издам, не броя научните. Имам сборници с разкази, с новели, със сценарии, два романа, имам едно „мрачно чедо“, едно „щуро чедо“, едно „нежно чедо“ – всичките са различни, една с една книгите ми не си приличат като изказ, композиция, идея, реализация. В един момент се запитах: Какво те отличава от другите автори, къде е твоята запазена „марка“, „територия“, с какво читателите ще те разпознаят сред другите белетристи? Прехвърлих набързо книгите в търсене на отговора и в съзнанието ми се открои – общото е „лирическият герой на автора“. С риск да прозвучи нескромно ще споделя, че го видях като нежен, чувствителен, раним, обичащ хората човек, начетен и интелигентен в известна степен. Аз съм диагностик, нямам нужда от величаене и самозаблуди, както в медицината - колкото по-близо до истината, толкова по-добре за здравето и за живота, в случая – духовното ми здраве. Мисля - това бе верният отговор за автора и книгите. Причината е, че за всяка тема и идея има един жанр и една форма, с които да бъдат поднесени по възможно най-добрия и въздействащ начин за читателя. Поради това в един момент писането в един жанр или една форма ме сковава и не ми дава възможност да разгърна новите идеите в пълната им сила. Това, разбира се, изисква теоретично познаване на същността и въздействието на различните литературни жанрове и форми – неизбежна част от занаята. В тази насока всичките ми книги са ми еднакво свидни, но по различен начин – една ме натъжава, друга ме развеселява, трета ме кара да се размисля... Относно лебедовата песен, съдбата ще определи коя ще бъде тя. Надявам се да се случи след години, по-точно след десетилетия. Дано!

 

И накрая – какво ще пожелаеш на добронамерения български читател: жаден за истински, стойностни творби, отразяващи най-точно и задълбочено наранената му душа, обърканата му психология в нашия труден български ХХI век, преследващата го апатия и несъмнената му молба за глътка стойностна култура?

 

Ще цитирам отново себе си: „Който иска – търси, а който търси – намира“ – написал съм го някъде. Това е своеобразна перифраза на записаното в Библията: „Поискай и ще ти се даде! Почукай и ще ти се отвори! Попитай и ще ти се каже!“ Така че, ако читателят иска, пита и търси, ще намери стойностните съвременни творби и автори – има ги, но са законспирирани в „обърканата ни психология на трудния ни ХХI век“, както казваш. 

С този цитат от Библията затварям рамката от началото на интервюто, Георги. Лесно се отговаря, когато се позоваваш на Светата книга. Не съм религиозен, но мъдростта си е мъдрост...

 


 

коментари

Добави коментар