Тъй рече Маргарита: Голяма бяла птицо, не си хаби перото

  11 Ноември 2020, 11:32           2613

снимка: https://pixabay.com/



Ай, това няма да се хареса на мнозина. Най-вече на онези, които се припознаят. За сметка на това обаче, повечето няма да направят аналогия със себе си, а ще потриват ръчички, дето и те мислят тъй. И ще сочат с пръстче съседчето по публикация, забравяйки простата истина за четирите пръстчета срещу самите им индивидуалности. Аз не съм съдник. Аз съм наблюдател. Мнозина съм си поставила върху лабораторното стъкълце и си ги гледкам. Интересно е. Като събереш стъкълцата накуп, някак виждаш цялостната картинка. Естествено, стига да си аналитичен и знаещ, в рамките на провежданото наблюдение. Не съм любопитна, любознателна съм. Това е казана с усмивка и намигване към стария лаф закачка. Но да хванем заека за ушите, защото от изтъркани велемъдрия полза няма. А такова велемъдрие ни засипва катадневно и катачасно из избуялата фейсбукова нива, че само клатиш глава, ту ядосвайки се, ту потрисайки се от омерзение, ту превивайки се от смях, докато си скролваш все по-чевръсто. Да, за литературни работи говоря, ако повечето да нямат общо с литературата като такава. Росен Тахов в своята „Книга на гениите“ упоменава, че прочутият възклик „Ужасни времена настанаха – всички пишат, никой не чете“ принадлежи на някой неизвестен шумер, ние я срещаме при Оскар Уайлд, чието и да е авторството, явно явлението далеч не е от вчера. Хеле пък откакто си имаме сураттефтеря. В него по отношение на личното творчество свободата на словото не търпи никакви ограничения, щом няма намесена политиката на властимащите. Римушки, верлибрушки и всякакви стихушки, дето нито са класически стих, нито свободен, нито дори стихотворение, за поезия да не говорим, шестват из виртуалната чаршия и събират лайкове, гаче ли берат лайка из тучните полянки или междублоковите пространства на родните си населени места. Няма лошо, нека да има от всичко по много, така читателят може да отсява зърното от плявата. Според както го акъл учи, школото и прочетените вагони книги. Никой не е длъжен, правя това абсолютно необходимо пояснение. Аз самата пописвам, та съм последният човек, който ще окряква пространството от гледката на собствената си камбанария. Във възприемането на личното творчество всичко е субективно. Принципът е „харесва ми – не ми харесва“. Освен по отношение на класиката. Там нещата са подредени по полиците на историята и пак е нормално да харесваш Йовков, а да не харесваш Елин Пелин, но и двамата не можеш ги бутна от мястото им. Пък да ги тълкуваш компетентно от висотата на собствената си персона като последна инстанция, то си е въпрос на възпитание, което в случая липсУва. Може да изказваш мнение, всеки има право на това. Но дотук. И ако имаш някои анатомични части, които е нелицеприятно да се споменУват публично, обаче са си необходими не само като физиология, а  като фразеология, влязла в употреба с преносното си значение. Нито съм Нешо Бончев, нито съм Боян Пенев, нерде акад. Панталей Зарев и проф. Светлозар Игов, ама има неща, дето ти бодат очите. В такива моменти чувам тихия смях на Багряна, редом с високо и ясно изреченото от нея в брилянтна стихотворна форма


„Аз съм млада, млада, млада,
с огнено сърце!“ и още


„Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –

мене как ще спреш?“


И ми иде баш в такива моменти да рекна тъй, щото целий фейсбук роден наш да екне: „Спри се, голяма бяла птицо! Туй перо, дето си го отскубнала от опашката си и дращеш вдъхновено с него, да си го беше оставила на мястото му, отредено от природата…“ Знам, че гласът ми ще премине тихо като през пустиня, че ще се накокошинят две-три дузини пернати (ударението може да се постави и на „е“, и на „а“, според който както), че ще ме обвинят блюстител(к)и на литературния морал, дето съм „птица, която сама си цапа гнездото“ (вж. Уилям Шекспир, „Както ви харесва“, превод от англ. Валери Петров), ако би са чели този вехт автор, де. Ама като знам, че тем подобните не знаят кой е Роман Кацев и не правят разлика между Бленика и Ранина, а като чуят за Никола Гугов, гледат като теле в железница, тури му пепел. Пък тогава пийни един Амер заедно с Лорд Вилмон, белким съпикясаш „творческото“ си Аз и върнеш тихомълком перото си там, откъдето си го взел да го размахваш.

P.S. Аз пиша с химикалка.