Тъй рече Маргарита: Господи, духът на тази жена беше недостижим

  29 Април 2020, 11:32           1337        1

Снимка: Симеон Аспарухов

 


 

Липсва ми телефонният звън и „Г-жа Багряна би искала да Ви види, ако Ви е удобно утре в 16:00 ч.?”Не ми се случваше често, но достатъчно, за да си позволя да говоря за Нея от първо лице. Така ми се обаждаше някоя от секретарките и́, аз познавам последните три. Назначаваше ги Съюзът на българските писатели – да са покрай нея, да и́ помагат да се справя с делата и документите си. И с бита си. Защото и тя битуваше, както всички земни люде. Още повече, че възрастта вече и́ тежеше – зрението и́ беше отслабнало, не бяха пъргави движенията и́, но духът, 

Господи, духът на тази жена беше недостижим.

Аз бях, както казва Христо Фотев, „на самия връх на свойта младост”, с излязла първа книга и се радвах на добър прием и възторжена завист в творческите среди.

Любен Георгиев ми се обади с краткото „Маргарита, госпожа Багряна много иска да те заведа при нея, нали няма да откажеш?”.

Да, бе, ще откажа! Обаче да се притесня – о, да!

Срещаме се на другия ден с Любен, Багряна живееше на „Неофит Рилски” №58, третия етаж, вдясно, месингова табелка с надпис „Елисавета Белчева”, Белчева е с ятова гласна. Детайли, помня детайли като слон. Любен звъни, вратата се отваря и – видение.

Багряна в дълга кадифена тъмносиня роба, ръкавите буфан с червени и бели ивици, така съм си представяла като дете кралиците. Зад гърба и́ слънчевата светлина е като корона или като ореол. Неописуемо като усещане. Любен: „А, да не би да излизате?”, тя с потресаващо неразбиране: „Как ще излизам, не съм облечена за излизане!”.

Аз – вкаменена, стресната, очарована от непринудената женственост, която струи към мен и усещането, че съм стогодишна бабка от Чуйпетлово.

Аз съм на 28, Багряна на 91.

Никога не ме напусна тази обратна разлика в годините, защото ставаше въпрос не за материята, а за духа. Не виждах бръчките и перуката, петната по ръцете, тя не ги криеше – лек грим и червило, никакви пластики, Бога ми. Просто една прилично поддържана външност, без натрапчивост и без претенции за каквото и да било. Това наричам достолепие. И бликащо чувство за хумор.

Подарявам и́ „Дива къпина”, Любен ми беше казал, че е редно. Тя се взира в посвещението, Любен и́ помага, аз като последната патка съм написала възможно най-оригиналното: „На вечната и святата Багряна…”, тя се усмихва малко скептично: „Всички това ми пишете, вечната и святата, вечната и святата… Нито съм вечна, нито… свята”. И се разсмива. И вече не съм вкаменена. Вече ми е уютно на дивана, мога да си пия кафето, без страх, че ще разлея чашката с треперещите си от вълнение ръце.

Говорим си не за поезия, а за ежедневни неща, тя обяснява, че стиховете идват при нея предимно нощем, а не може да ги записва, не вижда, пък секретарката, която денем е на разположение и пише, това, което и́ се диктува, си тръгва привечер. (Да не забравяме работното време!) Любен я съветва да поиска от ръководството на БСП диктофон. Весела искра в зениците и́: „А, ама аз не разбирам как се работи с такива неща!” И след миг многозначителна пауза: „Може би да поискам да ми осигурят и някой млад техник…”

На 28 ли бях или вече на 128?!

Така започна да ме кани у тях. Не сме били приятелки. Никога не ми се обърна езикът да и́ проговоря на „ти”, дори на свойското „Лиза” не посмях да се обърна, въпреки че тя предожи да разговаряме така. Казваше: „Маргарита, ние сме поетки” (поетки, винаги поетки, никога поетеса за която и да било от пишещите минали и настоящи такива) и още, веднъж, с наведен поглед, „Много ми е драго, дето някои критици смятат, че ти си моя следовница”. Нерде Стамбул, нерде Ямбол, но и на мен ми стана особено драго. Не се хваля, направо се пръскам по шефовете, аз, за която световната слава винаги е била най-неинтересуващото ме нещо на света.

Седяхме така – аз на дивана, тя на едно кресло срещу мен, зад гърба и́ потретът, на който я е нарисувала Милка Пейкова, на розов фон, Багряна в бяло, млада и красива като ангел, портретът, по-късно разбрах, е рисуван по снимка.

Дами, колцина от вас ще седят с всичките следи от безпощадното време на фона на портрета си от най-приказната си възраст?

Не ми отговаряйте.

Говорехме за поезия, тя всеки ден получаваше по пощата книги от млади и не толкоз поети и… поетки. Слушаше ги, четени от секретарката. Беше в крак с това, което се издава. Веднъж сподели колко се е зарадвала на книгата на Михаил Калдаръмов, чете ли я, пита, ами на мен не ми пращат, отговарям, непременно я прочети! Друг път ме посрещна с в. „Пулс” в ръце, чете ли новите стихове на Ванина Гавазова? Тях ги бях чела и затова смънках „Ммм… да…” Тя разбра. И каза „От това момиче ще излезе чудесен лекар. Или каквато професия си избере.” На някой да не му е станало ясно? Просто давам два примера. Етика и точно мнение.

Винаги и́ носех цветя и бонбони.

Така съм възпитана – на гости не се ходи с празни ръце, а на дама се понасят цветя и бонбони. Баба ми не е чела „Отнесени от вихъра”, но на това ме беше научила. Винаги пиехме кафе с дребни сладки. Винаги тя отваряше бонбониерата, която и́ бях занесла и я слагаше на масичката.

Веднъж, явно беше в приповдигнато настроение и каза на секретарката си: ”Жанче, (Жана беше прекрасно момиче, майка на две близначета, превеждаше от френски, с нея имахме кореспоненция извън работата и́ при Багряна) Жанче, донеси ни освен кафенцето, и две малки конячета, за блясък в очите!” И намигайки ми: „Повече не ни е необходимо, нали?”

На 32 ли бях или на 320?

Тя си оставаше на непоклатимата възраст на donna eterna. Учех се от нея. Помня всяка дума, не смятам да правя обществено достояние разговорите ни, бяха лични и непринудени. Винаги с дистанцията на взаимното уважение – преклонение от моя страна към Голямата и грижовно внимание към по-малката поетка, от нейна. И нещо много съкровено.

Имах брачна халка, но обикновно не я носех. Веднъж Багряна ми каза: „Какъв красив пръстен имаш” и усетила смущението ми, продължи: „Някой ден ще го носиш на малкия пръст”, загледана в своя пръстен със зелен камък. Оказа се права. Просто още не смея да го сложа, стои на масата ми и в момента. Но скоро ще се престраша. Ако ми е вече по мярка.


коментари

Добави коментар

Василка Кръстева29.04.2020 г., 12:18 ч.

Съкровено, истинско послание. Да, послание. И от двете ... омайни , танцуващи с думите и душата дами. Аз четях и ...слушах .И прикътках поуката. Благодаря.