Тъй рече Маргарита: И чувам тихия му смях: „Маргарито, малко ни е небето“…

  09 Септември 2020, 08:15           2339        2

Снимка: Симеон Аспарухов


Още ми е рано да пиша спомени. Още повече, когато са за приятели. Още повече, когато тези приятели вече ги няма тук и най-вече, когато тяхното отсъствие e до болка, до вик, до крясък осезаемо. Често се улавям как, вдигайки телефона, очаквам от другата страна да чуя най-тихия смях на света – смехът на Георги Рупчев. Дори когато изписвам името му, което е влязло отдавна в съкровищницата на българската литература, нещо вътрешно в мен се съпротивлява. Защото той беше, е и ще си остане Жоро. Онзи Жоро, с когото съдбата ме срещна през 1979 г. и с когото вървяхме заедно в своя творчески и житейски път до преди деветнайсет години. До онова злокобно съобщение „Почина внезапно в съня си“. Приживе Жоро не знаеше почивка. Почивка на мисълта, на творчеството. Неговият гений работеше непрекъснато, независимо дали в собствени стихове или в преводи на световни поети. Може би не е странно, че авторът на „Нощна стража“ си отиде от нас в съня си. Не съм литературен критик и затова няма да давам оценки на изкуството му. Ние бяхме приятели. Истински. Смея да го твърдя, защото все още са живи повечето от общите ни приятели. В първия момент, в който се видяхме, душите ни се хвърлиха една към друга. Откриха, преди ние да го осъзнаем, че са сродни не само по поезия, но и по ценностна система, по възгледи за живота, по бохемство. А как бохемствахме! Със свои и с чужди любими стихове, със среднощни разговори и с бутилка гроздова. Най-често се събирахме у тях – Жоро, аз и поетът Николай Дойнов, който всъщност ни запозна. Пианото зад вратата, бюрото до прозореца с пишещата машина и натрупаните книги, диванът, на който седяхме, допрели рамене, а от графичния си портрет над пианото Иван Пейчев сякаш беше част от компанията ни. Чувствахме се уютно, по братски, сякаш пренесли се в тясната таванска стаичка, обитавана от Марина Цветаева в следреволюционна Русия. Или в стаята на Анна Ахматова, сред безпорядъка на книгите и ръкописите ѝ с едното легло, стол и маса, през 60- те години на миналия век в Съветска Русия. Всъщност се чувствахме в света на Жоро. Спорехме коя е по-голяма – Цветаева или Ахматова. Май и двамата предпочитахме Анна Андреевна. По неведоми пътища Жоро имаше голям том с нейни стихове – нещо, което даже в руските книжарници у нас не можеше да бъде намерено. Този том ние непрекъснато си го разменяхме. Той ми го даваше, аз го бавех, връщах го, след три дена отивах и го взимах отново. И през годините това остана една закачка помежду ни – „Върни си ми синия том на Ахматова“. Жоро даже го вкара в стихотворение. Аз също. Всъщност, от първия ден ние започнахме да си посвещаваме стихове. Той ми беше написал вечерта след срещата ни с ученици от Класическата гимназия, организирана по предложение на Ники Дойнов, който учеше все още там, следното посвещение:


Е, добре, де – ето ни двамата.
Едновременни и несъвместими.
Моля минете – Вие сте Дамата.
Ние имаме други капризи.
Е, добре, де – щастлив да е случаят:
с нас са ония, по на осемнайсет.
Маргарито, Майстора не е улучил
и ти пак не си си намерила Майстора.
Майстора пак е останал без цвете.
(Уж го почнах интимно, а пък то го изби на елегия.)
Маргарито, малко ни е небето,
за да ходиме двама по него.
Малко е, малко е, малко за двама ни.
Или ние сме прекалено изтънчени,
за да можем като хората – богоравни –
да се гръмнем на „Ангел Кънчев“.*
Маргарито, дай да се разбереме –
кой е цветето и кой – кладенецът.
Ти от моята мъка прорастваш,
аз от твоите сълзи се пълня.


За съжаление цитирам стихотворението по памет, защото ми го откраднаха, заедно с първата книга на Жоро. Мисля, че пропускам един куплет, но в архива съпругата на поета Валентина сто на сто го пази. А тогава аз веднага му отговорих:


Добре, де, Жоро – какво, че сме двамата.
Нима това ни оправя?
Разбира се в случая аз съм дамата.
По пол и по право. И ще мина, Жоро, ще мина –
напреки през сърцето ти.
Ако искаш ругай – невинна съм.
И очите ми дяволски светли са.
И очите ми – адски зелени –
неистово търсят Майстора си.
Сигурно някога ще го намерят…
В ония по на осемнайсет ли?
Слушай, трябва да се разбереме.
А после – по живо, по здраво.
Вярно – различни са ни проблемите.
Но аз съм Дама. По право.
И всичко, разбира се, ми е позволено.
(Кой смее да се съмнява?)
Небето отдавна е разделено.
Нищо за нас не остава.
Всичко ония, по на осемнайсет,
искат да вземат. Но, Жоро,
аз още не съм си намерила Майстора.
Няма да го намеря скоро.


И така се превърна в традиция да кръстосваме приятелски шпаги в мерена реч. Малко преди да си тръгне от нас, Жоро имаше идеята и беше говорил вече с вестник „Стандарт“ да публикува тези наши стихотворения. По цели нощи разговаряхме по телефона, защото не всичко бяхме запазили. Една част беше у мен, друга – у него, а трета – безвъзвратно беше пропаднала в ресторантските сметки, салфетки, трамвайни билетчета и хартийки, които някой просто беше сметнал за ненужни. Жоро беше далеч по-подреден от мен и аз трудно възстановявах това, което съм писала в „Покойника“ (много известно столично заведение през 80-те години, сега ВТК и лъскавото “Memento“). Там ходехме често с Ники Дойнов и Жоро, докато Жоро все още можеше да излиза, макар и трудно. Бяха наистина прекрасни времена. Седяхме си уж кротко и никой от околните маси не можеше да разбере какви искри прехвърчат и какви велики сенки опираха рамене над главите ни. Как поливахме първата му книга „Уморени от чудото“! С Ники тайно носихме ракия, защото – грях ни на душата – алкохолът не беше особено полезен за състоянието на Жоро и майка му винаги, когато ни отваряше, ни гледаше с топъл укор. Но пък да не се напием, „уморени от чудото“, а всъщност възторгнати до небесата от тази тъничка книжка, щеше да си бъде живо безобразие. Жоро живееше на ул. „Христо Максимов“ № 20 в кв. „Гео Милев“, а когато аз се преместих на две спирки от тях, през ден бутах дотам количката с дъщеря си, за да си говорим, да спорим, да си съжителстваме в един общ поетичен свят. Глътки въздух, толкова необходим и за двама ни. Някъде от този период е стихотворението на Жоро за дамата спатия, „усмихната тайнствено“. В оригинала имаше двустишие след първия куплет: „Луда, луда любов следобед… Лудост, леност и тлен…“ Публикува го без тези редове, тъй като много се карахме дали изместват смисъла, дали не тежат или пък са точно на място като лирическо отстъпление. Ау, как тихият поет показваше нокти, бранейки думите си! И по това си приличахме. По-късно аз заминах при съпруга си в Долна Митрополия. Нямаше джиесеми и не можехме ежедневно да се чуваме с Жоро. Болестта му, за съжаление, беше необратима и въпреки всички грижи, коварно го превземаше клетка по клетка. Накрая ни останаха само телефонните разговори. Но и там разстоянието се стопяваше и сякаш просто седяхме в една тъмна стая и душите ни разговаряха. За поезия, за дъщеря му Веселина, която взимаше уроци по пиано, за моите деца, за бита, който ни изяжда битието, за всичко. Хубава публикация би излязла от това, което Жоро възнамеряваше да направи. И аз също се бях запалила, от паметта изскачаше ненадеен стих, хващахме се за него, говорехме един през друг, възстановявахме или дописвахме… Вече съвсем превзет от болестта, Жоро викаше съпругата си, за да записва. Ръката не го слушаше… Винаги съм се чудила защо никога не погледнах на него като на болен човек. Високият му дух, геният, който витаеше зад високото му чело, го държеше по-изправен от всеки здравеняк с претенция за мистър Вселена. Жоро има едно великолепно стихотворение, което завършва: „Аve, Емилия, ora pro nobis!“. Толкова го харесах, че реших, дето трябва да напиша нещо, в което да има „Аve, Жоро! Ora pro nobis!“ Тази идея страхотно запали и трима ни с Ники. Даже измислих и схематично куплета, в който общо взето се казваше, че „И тогава всички се скупчват,/ (тара-ра-ра ра-ра) и сноби,/ но го няма сега Жоро Рупчев,/ да извика „Ora pro nobis!“. Това е 1980 г. Двайсет и една години преди той да си отиде. Аз с тъпия си поетичен мозък инстинктивно бях предрекла, че Жоро ще ни липсва. И ще трябва да се моли за нас… Пост мортем му написах двете стихотворения, които му бях обещала – това, за което току-що разказах и за прословутия том със стихове на Ахматова – но все не се получаваха, докато още можеше да ги чуе. Знам, че ги е прочел зад рамото ми, докато ги пишех. Знам, че и сега чете тези редове и чувам тихия му смях: „Маргарито, малко ни е небето“. Но знам, че въпреки това ми пази място. За да се усмихне и да извади душата ми от лявата си ръкавица.
 

Маргарита Петкова


* На ул. „Ангел Кънчев“ № 5 се помещаваше Съюзът на българските писатели

 

коментари

Добави коментар