Тъй рече Маргарита: Моят Джулай морнинг e море в бутилка

  01 Юли 2020, 10:21           2416        1

Снимка: Симеон Аспарухов

 



Днес социалните мрежи ще са пълни с песента на Uriah Heep , с картинки и снимки на юлския изгрев, с въздишки и възторзи, с призиви за любов, свобода и мечти. Тук-таме ще се прокрадват негодувания за изгубения български Джулай в Каварна, пренесен в Тутракан, загрижени моралисти ще припомнят злокобните инциденти с летален изход, политнал с някоя млада душа от скалите на Камен бряг, но ще е преобладаваща шаренията на празника, за чието значение, традиции и история знаят най-много една трета от взимащите отношение. Няма значение, важното е да празнуваме, седнали приведени над клавиатурата. Не, аз няма да споделям спомени от еуфорията на плажа, на очакването, на изригващите като че от едно общо гърло възгласи при появата на тънкото слънчево сърпче в гънката на морето и небето, което докато се усетиш сякаш отхвръква в небето като подхвърлена детска топка. Това се случва всеки ден, изгревът. По един и същи начин. Но на първи юли, о, на първи юли… Абе това е Джулаят, бе!

 

 

Тези, които сте на брега, прегръщайте се, крещете, търкаляйте се по пясъка, отваряйте поредната бира, ликувайте! Аз съм го правила много пъти. Прекрасно е. Мисля, че някъде на втория или третия си Джулай, реших, че това е лятната нова година. Такова усещане оставя това своего рода езическо, атавистично посрещане на слънцето. …Тогава лежахме цяла нощ на пясъка, бяхме си взели одеяло, защото всеки знае, че летните нощи край морето не са най-ласкавото нещо, да, бе, плажът беше от затворен тип и нощните пазачи ни заобикаляха отдалеч, имаше още няколко групички, от по двама-трима до пет човека, нямаше вакханалии, тихо и кротко се бяхме разположили по широката пясъчна ивица, гледахме звездите, слушахме плисъка на вълните, някой да не знае какво се прави нощем на плажа? Не вярвам. Отпивахме по глътка кубински ром (защо ром, ей на този въпрос никога не си отговорихме, по принцип не пиехме ром, та бил той и „Хавана клуб”, вероятно нещо морско, пиратско и авантюристично се е включило, без да го усетим), бяхме пагубно влюбени и опиянени от себе си, и чакахме. Слънцето. Джулая. И – заспахме. И когато петнайсетината човека на плажа се развикаха не много високо, слънцето вече беше отхвръкнало над вълните. Не, това не беше пропуснат празник, напротив. Моят човек ме грабна на ръце и се бухна с мен в морето, без да се трогне от писъците ми на лек ужас и таен възторг. За протокола, аз плувам стил „ютия”, но с него не ме беше страх и се отпуснах на едната му ръка по слънчевата пътека чак до шамандурата. По плажната ивица вече се появяваха възрастни двойки, тръгнали да вдишват йодни пари и да лекуват с разходки в прибоя разширени вени. Почиващите почиваха пълноценно и по правилата. А на пясъка лежеше захвърленото ни одеяло и забитата до него бутилка ром. Почти празна. Моят човек ме остави, прегърнала шамандурата като самоубиец морска мина, взе с перфектен кроул разстоянието до брега и се върна с компрометиращата бутилка. Изля остатъка от питието и се гмурна към дъното. След малко изплува и тържествено размаха стъклото над главата си. Почака да се утаи и видях на дъното на шишето пясък, пет-шест мидички, няколко водорасли, плуващи във водата вътре. „Подарявам ти морето от днешния Джулай!”. Щедър тип! После ме върна на брега, взехме си одеялото и се прибрахме в апартамента под учудените и свъсени погледи, хванати за ръка, с одеяло и бутилка и залепнали дрехи, от които се стичаше вода. Не беше връх на приличието. Като слязохме след час на закуска, нямаше нужда да ни обясняват, че не беше даже никак прилично. Мисля, че май изобщо не се трогнахме и не си посипахме главите с пепелта от цигарите си. Но с онези хора, които седяха през нощта на плажа на рехави групички, започнахме да се поздравяваме. Някак се познахме. Станахме си близки. Като анонимни съзаклятници. Когато си тръгнахме от Златни пясъци за София, си взехме бутилката с морето. То ми беше подарък за Джулая. Някой друг да се похвали с такъв подарък? Ама честно! Защото, ако щете вярвайте, но тази бутилка стои на една от полиците на библиотеката няма да казвам вече колко години и „морето” в нея не е мръднало. Пясъкът, мидичките върху него, дори водораслите са си същите. Даже не ми се виждат избледнели. Сериозно! Не го отварям, да не му наруша екологичното равновесие. Да не изпусна духът на Джулая от бутилката. Само на всеки 1 юли го слагам на масата през нощта, а на сутринта първата ми работа е да погледна през стъклото към слънцето. И го поздравявам над морето от градските покриви и короните на дърветата, а то ми намига с отблясъците си, пречупени през морската вода. И ми е празнично. Защото кафемашината в кухнята вече гъргори и моят човек след минута ще влезе с двете чаши и докато ме целува бегло по слепоочието, капките от мократа му след душа коса ще се стекат от очите към устните ми и, заклевам се, ще са с вкус на море в юлско утро.



 

 

коментари

Добави коментар

Тодор Панов 03.07.2020 г., 19:20 ч.

Прекрасно казано!Поздравления и поклон