Тъй рече Маргарита: „Не желая безсмъртие и пътища леки…“

  06 Януари 2021, 11:26           4703        2

Снимка: художник: Владимир Пенев

 


Това е началото на едно кратичко стихотворение, написано от Пеньо Пенев и останало безсмъртно. Човек е смъртен. Всеки един от нас. Всички минали човечества и всички бъдещи. Както го казва поетът, „Туй, което се ражда – умира.“ Самият той конкретно, сам слага край на живота си, при това без да го е предсказал в стиховете си, а̀ко да е написал „Един се ражда, друг ще умира в ръка с пистолет.“ Търсенето на теле под воловете на битието е предварително обречено на неуспех, защото лично за мен (а и далеч не само!), безумният въпрос „Какво е искал да каже авторът?“ няма как да се върже с конкретен отговор. Един от моите издатели споделяше, че в разговор със Стефан Цанев като какво е искал да каже в един стих, справедливо получил отговорът „Отде да знам какво съм искал да кажа (тогава), каквото съм казал, казал съм.“ Тъй, де. Тръгнеш ли да се обясняваш, пиши се бегал. Поезията е израз на моментното състояние, на моментното чувство, проекцията ѝ в бъдещето принадлежи не на автора, а на читателите. Разбира се и на литературните критици. Естествено и на учителите по литература. Просто въпросът иде да бъде иначе поставен. Какво е внушението на автора в това стихотворение, какво е посланието, което според вас струи от него, хайде да поразсъждаваме, уважаеми ученици. Когато някой, дето не му е работата, се набърка да се обяснява как тълкува безсмъртни автори, може пък да минат метър глумите му, потекли елейно и високопарно, ама негова си работа, ще кажете. Безспорно е така. Всеки с акъла си, доколкото го има. Аз не подценявам аудиторията, не се държа менторски и не се имам за литературен критик. Понякога споделям мнение, без да го налагам на четящите. Защото нямам това право, въпрос на възпитание е. Имам много (като количество) и много, много, ама много любими (с три реда удивителни като качество) автори. Пеньо Пенев е един от тях. Роден поет, излязъл от село Добромирка, за да влезе в историята на литературата. Безпрекословно. А̀ко някои да се опитват да го оспорят. Няма да правя опити с екзалтирани анализи на творчеството му, който иска, да го (пре)прочете и да усети „негов“ поет ли е, или не. В „30 стотинки“ и „Аз, един от народа“ ли се припознава, в „Негово величество човекът“ и „Земята ще бъде родилка“, или в „Пътека“ и „Тъжна неделя“. В творчество му има всичко – от екстаза на човека с ватенката до любовната мъка на обезверения млад мъж и излъганите пориви за вписване в действителността. Къде се намирам аз в стиховете му няма значение нито за вас, нито за историята. Усещането на поезията е занимание самотно и сакрално лично. Да бе, всеки пишещ го прави, за да го четат и да споделят (не в социалната мрежа) чувствата и размислите му. „Пиша за себе си“ е фраза, която може да хване дикиш само пред илитерати. Като пишеш само за себе си, що се пънеш да издаваш книги? Или да пускаш литературни опити в профила си час по час? И Пеньо (позволявам си волността да го наричам тук само с малкото му име, за да избегна повторенията, а и защото ми е мил на усета за поезия) е искал да го четат, да го публикуват, да му се радват, да е известен. Затова идва в София, където според повечето родени из разни населени места в родината, е истинската литература и истинското признание. Затова бива смазан не от личните, а от обществените разочарования. Затова поезията му е човешка, а не изсмукана от пръстите. Затова има да му дишат праха списователите на премодерни и презасукани псевдопоетични опити, избрали лекия път на писаното слово, без да се сетят, че не те избират, а писаното слово избира в кого да се всели. Ама то е по-сложно дори от жаждата за обезсмъртяване. „Безсмъртно нека остане навеки/ построеното тук от мен“ пише Пеньо Пенев. И мен се чини, дето безсмъртно остава това, което построиш – било къща, било мост, било чешма, било куплет. Примери – навсякъде, накъдето се огледате в живота и в книгите. И в картините, и в музиката, и във филмовите ленти, и във фотографските плаки, и в народните шевици, и в изсечените надписи, един от които, знаете, гласи „Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда, и нека роденият след това помни“. Тъй е с паметта – в нея остава, само което е заслужило да остане. Безсмъртието просто не се интересува от желанието на индивида. Артефактите го интересуват, артефактитеееее… Виж те са нам подвластни, стига да не забравяме, дето на фона на вселенското летоброене, сме еднодневки. Смъртни. Много смъртни. Как простичко, непретенциозно и от душа и сърце го е отронил поетът, отказващ вечния живот – „всеки своя пътека си има“… Своя! По нея върви и  не знае кога ще стигне до „още крачка – и ето го края“. След него…  Евентуално – безсмъртни артефакти. Много евентуално. 


 

коментари

Добави коментар

Dida komitska08.01.2021 г., 13:29 ч.

Защо, госпожа толкова мразите по умните? М.Петкова се чете и въпреки такива като вас пак ще се чете. Вие сте лош човек. Невъзпитанието и глупостта ви отвращават

Дора Настева07.01.2021 г., 21:59 ч.

Маргарело, кюфте загорело, а мене ми се чини, че си отврат и по нрав, и по физиономия, като уродлива си.