Тъй рече Маргарита: Само с пиене не става

  13 Май 2020, 10:44           2280        0

Снимка: https://pixabay.com/

 



Интересен феномен е алкохолът. Не съм се интересувала от създаването на първата огнена вода, но виж по отношение на въздействието и́ върху човечеството съм специалист. От частното към общото. Никога не съм била заклет трезвеник, та няма да пристисквам кълки колко е лошо замъгленото от алкохолни пари съзнание. Напротив, понякога много добре ти идва да гаврътнеш една-две чашки, да ти се отпуснат нервичките, вързани на спретнати възелчета от ежедневието и ежебитието. Да прогонят градусите на питието градуса на недоволството ти, на напрежението, на сполетелите те неудачи и изобщо на всичко, което така или иначе съдбата ти поднася под формата на горчива чаша, която няма кой друг, освен ти да изпиеш. На принципа клин клин избива. Ох, не свъсвайте вежди. Не гледайте осъдително. Не пиша апотеозни слова за алкохола, пък за пиянството още по-малко. Веднъж с Виктор Пасков, останали само двамата на една кьорсофра в Каспичан, наливайки си поредната чаша към три часа сабаалем, разсъждавахме съвсем трезво върху въпроса дали не сме алкохолици. Виктор беше набарал от някъде някакви научни признаци и по тях се самоопределяхме. Като видим пиене, притреперваме ли? Ами не. Пием си го, без да ни трепне окото. Ставаме ли агресивни? Напротив, веселим се и ни е забавно. Налитаме ли на бой? Глупости, прегръщаме се. Придобиват ли светът и животът ни мрачни краски? Не, бе, копеле, съвсем нормални са си и светът, и животът ни, дори може да придобият лек, ама съвсем лек розов оттенък. Като стигнахме дотук, бая се замислихме дали това порозовяване може да се счита за алкохолна зависимост, но отхвърлихме този вариант не беше по въпросника. Не помня всичките признаци, но в 4 часа сабаалем те още не се бяха проявили, та Виктор обобщи: „Виж сега, копеле, не сме алкохолици ние с тебе, а сме си едни обикновени пияници!” С ударение на второто „и” го каза. И с известна доза разочарование. Защото и двамата бяхме съвършените хипохондрици. Преодолявахме истерията си, че ще ни шибне инфарктът насред улицата. Всеки с хипохондрията си, ние имахме обща. Освен останалите общи неща. На другата вечер, в Русе, пак естествено на маса и с чаша, Виктор ми прошушна „Копеле, забравих най-важното. Алкохоликът никога не си задава въпроса дали е зависим.” Много самодоволно го каза и аз също се осамодоволних. Защо се сетих за този случай и защо ви го разказвам? Защото, от една страна ми е писнало отдавна всеки, който „употребява” повече, отколкото някой друг, да бъде нарочван за алкохолик и от друга, защото алкохолът не е извинение. Не може да люснеш пет ракии, да натвориш куп простотии и да развалиш настроението на компанията, а на другата сутрин да викаш „Извинявай, бях се напил”. Като не можеш да носиш или не си знаеш мярката, не пий, бе! Какво ще ми се извиняваш? Понякога обаче все пак е по-добре да се извиниш, отколкото да си мислиш, че всички са длъжни да те извиняват ей тъй, щото си велик и всичко ти е позволено. Че не само да те извиняват, ами и да ти се възхищават, да цъкат с езици и да те имат за единствен и неповторим. А ако не го направят, значи не разбират, че ти заради тях си в това състояние, заради целокупното човечество надигаш чашата или скритата в найлонова торбичка бутилка, а те, простите маймуни, не ръкопляскат на мерената ти или непремерена реч. В скоби ще подчертая, че алкохолизмът е болест. Много страшна и трудно лечима. Не помага нищо, освен собствената ти мотивация, че искаш да се излекуваш. Не да лежиш на кълката „Болен съм, не ме упреквайте, бе, разберете ме (подтекст – търпете ме, и мен, и всичките ми глупости, писани и неписани)”, а да решиш искаш ли да живееш или ще мреш в хендеците. Не скачайте с лесно и́ е на тая да говори. Говоря ви го от позицията на човек, общувал и споделял питието с велики пияници (по Иван Динков) и нагледал се на превърнали се в отрепки самоповярвали си хора. Как пък един голям творец, ама наистина голям, не се алкохолизира, ей тъй, за цяр и за пример да го дам. В историята на литературата ни няма такъв. Почти всички здраво са си попийвали. Обаче далеч не са правили само това. Иначе нямаше да има сега какво да четем. И не ми сочете Хемингуей, Есенин или Буковски. И Иван Пейчев не ми сочете. Четете ги. Разликата между пияницата и алкохоликът е, че пияницата живее, за да пие, а алкохоликът пие, за да живее. Слагам моя поправка – не да живее, а за да влачи едно съществуване. Обикновеният зависим – кротко, несретно и виновно, а жаждащия за глория мунди – кресливо, назидателно и разпищолено до възбог. Досадно претенциозно. Алкохолът не прощава. Особено, когато се отнасяш към него без себеуважение. Бе пий си там и си трай, не пречи на хората да си кажат едно „Наздраве” и не им трови масата с подскоците си за величие. Само с пиене не става. Трябва и талант.
 





 

коментари

Добави коментар