Тъй рече Маргарита: Вече не е смешно, драги ми Смехурко

  24 Февруари 2021, 12:53           4610        3

Снимка: https://pixabay.com/

 



То целият свят вече е едно патиланско царство, ама не от веселите. Всъщност ако погледнем реално, белите и бедите са откакто свят светува, пък патилата всеки сам си ги доизкусурява по свой образ и подобие. Както е отбелязал не кой да е, а Джеръм Клапка Джеръм, перфектният британски хуморист, предизвикващ през два реда смях до сълзи в произведенията си, и на небето да отидем, и там ще намерим какво да критикуваме, и в рая няма редът да ни задоволи напълно. И ни дава пример с един самомнителен младеж, който бил убеден, че господ е създал вселената само за да чуе какво той — младежът — ще каже за нея. Хайде сега да преброим колко подобни хора, не литературни герои, всеки от нас познава. Няма да ни стигнат всичките пръсти, с които разполагаме, нали? Не се деля от колектива, случвало ми се е да улавям в себе си тази прокрадваща се мисъл. Признавам си честно. Ама много бързо ми е минавало, съпикясвала съм се, че няма как да съм баш у центъра на земя и небо, звяр и природа, пък и певци песни за мен да пеят. Общо взето съм се задоволявала с някой самодив в бяла премяна и това ми е било свръхдостатъчно, докато е достатъчно, че то и скука настъпва да те пръскат… с вода студена, в уста да те целуват, при това…  бърже, пък да забравят, че първият ти и най-важен въпрос е бил „Де й Караджата?“ Шаржирам, за да се надсмея над собствените си минутни залитания към артефактите на универсума. Разбира се, че човек трябва да има самочувствие, иначе не може да отстоява ни работата си, ни удоволствията си, амигдалата в мозъка ни затова не е закърнял дял от него. Ама на всеки нормален индивидуум е повече от ясно, че може да задава колкото си ще въпроси, те нямат значение, освен да си отговаря сам. Ей това понякога изобщо не се проумява. Вселената не ти отговаря, не се интересува от твоето мнение нито за нея самата, нито за нещата от живота, там всеки си е сам юнак на коня. Наблюдавам много внимателно аз как като не можеш да управляваш коня си, гледаш да се прилепиш към тягата на ездача пред теб, да си хем носен от завихрянето му, хем да си мислят, че сте редом в труд и в бой, хем да се киприш колко си ти по-велик. Ако това с коня не ви харесва, ще ви дам пример с птичките, които живеят на гърба на крокодила – те се хранят, чистейки зъбите му. И вълкът сит, и агнето цяло. В природата това съществува. Да приемем, че и при човеците… Да бе, съществува, видно е, пълно е с прилепала, които добре си живеят. Те само се местят от един обект на друг, защото обектите им обикновено се отличават с по-висок интелект и не търпят притворство, подмазвачество и използвачество. По-високият интелект, естествено е и по-ларж, по-толерантен, по-добронамерен, та допуска да му навлизат в личното пространство, докато прилепалото не се олее, а то много скоро се олива тотално. Прилепалото обикновено е и мнооого дебелооко. Хъмка, мрънка, прави се на три и половина, зер къде ѝ е ползата на файдата, ако няма келепир. Това е стар смешен лаф, но никак не е смешно, драги ми Смехурко. Тъжно ми е, че щем-не щем, прилепалата ни полепват и след като ги отсечем от пространството си, остава блудкав вкус, тежка смрад на изпотено от нездрави амбиции тяло и много дълго трябва да си миеш ръцете с антибактериалната светла пяна на чистите умове – колкото имаш живи около себе си, и вечните мъртви в книгите, филмите, музиката. Аз така правя. Чета „Празни мисли на един празен човек“, за да ми е пълно на разума и чувствата. И теб съветвам така, драги ми Смехурко. Щото като гледам, няколко нови ездачи на дребни кончета са пуснали пипалца към благодатната почва на амигдалата ти и галят нежно егото ти, под изпитателния поглед на вселената. Мда.
 


 

коментари

Добави коментар