Тео Буковски - За детството, медицината, Вълшебника и... радио-романа "Невъзможен дебют"

Рожденото му име е Анастас Цветанов Иванов. Роден е през 1973 г. в гр. Шумен. През 1991 г. завършва Природоматематическа гимназия /профил биология/, а през 1997 г. Медицинския университет в София. През следващата година започва работа като лекар във Вътрешно отделение на Общинска болница гр.Костенец. През 1999 г. е началото на специализацията му по вътрешни болести в Александровска болница. От 2000 г. след стартиране на реформата в извънболничната помощ започва работа като общопрактикуващ лекар. През 2010 г. придобива специалност по обща медицина.

С писане на художествени текстове се занимава от десетгодишен, като студент е участвал със свои разкази в национални конкурси за литература на името на Павел Вежинов, Атанас Мандаджиев и „Златен Кан”. Първата му публикувана самостоятелна книга е романът „Убийства 4D”, март 2014. През ноември 2015 г. негов разказ е публикуван във вестник „Будилникъ – Лондон”.

Негови самостоятелни издания:

1. „Убийства 4D” - 2014

2. „4.50 Часът на кошмара” – 2014

3. „... А те изпълзяват нощем” – 2016

4. „9.8 по скалата на болката” – 2017 в съавторство с Десислава Шейтанова

Публикации в съвместни издания:

1. „Разказвачи 2014”

2. „451 по Бредбъри” – 2015

3. „Ако бях шеф” – 2015

4. „Разказвачи 2015”

5. „Детство” – 2016

6. „По крилете на гарвана” – 2016

 

Авторът продължава да разказва за себе си:

За детството, родословното дърво и всичко останало, което мога да събера в 50 реда (или кратка автобиография)

Баща ми е Клифърд Доналд Саймък. Понеже рожденната ми дата е 3 август, а и в живота ми всичко живо е... въображение.

Джон Уиндъм е мъдрият ми вуйчо. Като юноша често заспивах с Чоки от едната страна на възглавницата и с Трифидите от другата. Дните през щастливото си детство прекарвах в Изгубения свят на Конан Дойл, а вечер, прибирайки се към къщи, тайно минавах през улица Морг, за да си побъбрим с приятеля ми Едгар и да подгоним някоя сянка на гарван.

Като прибавим и факта, че по всяка вероятност Мери Уестмакот, авторката на „Любов и саможертва”, ми е майка / интересно защо всички ме питат за десетте малки негърчета? /, голямото ни семейство наистина изглежда предизвикателно пъстро.

Вярно е обаче, че човек не винаги свиква лесно с родословното си дърво, особено когато то е прекалено разклонено. В интерес на истината недолюбвам големия си братовчед Чарлз, въпреки че той успешно присвои поетическата ни фамилия и се оказа, че е станал необяснимо популярен сред интелектуалците... И битниците.

През ноември предпочитам срещите с Фридрих Хьолдерлин. Може би, защото е по-романтичен, а през ноември има мъгли. Пък и както е казал Рей Бредбъри: „Действителността не е всичко”. Затова се наложи да завърша медицина. Въпреки че имаше голяма опасност да уча ветеринарна медицина, поради вродения си далтонизъм. В края на краищата животните се спасиха от мен. Вероятно, защото „Моето семейство и други животни” беше настолната ми книга по време на дългото следване.

Сега работя като лекар. И мисля като лекар. Но сънувам като мечтател / да, така е, въпреки че няма да ми повярвате, след като сте чели онази книга за кошмарите ми!/. Ах, да, и понякога ставам досаден с пространните си обяснения, предимно в деепричастни форми. Прилагателните вече се научих да ги чистя.

 

За любителите на точната статистика:

- роден съм през 1973 г., дълготрайно женен, с един син, който все още не пише криминални психотрилъри

- работил съм като археолог, радиожурналист и член на дружинния съвет

- прописах на 12, но издадох на 40

 

Членувам в Съюза на българските писатели, Съюза на писателите-лекари „Димитър Димов” и Клуба на писателите-криминалисти „Саламандър”. Сега вече наистина ви дотегнах!

 

Предлагаме на вашето внимание един от кратките разкази на Тео Буковски.

 

Кладенецът, дъгата, апендицитът, въображението, шапката и всичките 451 неща от живота

В асансьора Ава стиска с две ръце шапката. От няколко месеца се чувства вече пораснала. И разбира се, много по-отговорна. Майка й често повтаря, че на 5 и половина вече трябва да гледа на живота по сериозен начин. И Ава го прави. Убедена е, че вълшебници не съществуват. Не и в този вид, случайно разхождащи се между другите хора. А фокусници се срещат само в цирка и отвреме-навреме по телевизията в кастингите за таланти. Но те правят фокуси, а не истински вълшебства.

Вратата на кабината се отваря шумно и след миг отново се затваря.

Но погледнато обективно, както се изразява често майка й, този човек със смешна шапка изглежда леко необикновен. Той, разбира се, не е вълшебник и не може да си прави разходки по дъгата, защото това означава да ходи из въздуха или чисто и просто в нищото. По този начин най-много да си разбие главата, падайки от шестия етаж. Както стана със самата нея, когато през март се строполи с колелото от стълбите пред блока.

  А дали може да прави фокуси? Вероятно не, иначе щеше да извади поне едно зайче от шапката си.

Какво ли прави Пухчо-Едуард без нея? Дали може да я е забравил за трите седмици, в които са разделени?

Асансьорът спира рязко и прозвучава звън от камбанка. Вратата отново се отваря. Пред кабината се е скупчила тълпа от хора. Ава се измъква бързо, като силно притиска шапката до гърдите си. Оглежда се смутено. Намира се в огромното фоайе на болницата. Очевидно се е разсеяла, пропуснала е петия етаж и е слязла чак на партера. Може би защото се беше размислила. Ще излезе за малко навън да глътне чист въздух и пак се връща. Портиерът и́ е първи приятел, няма да има проблем да я пусне за минутка. Ето, махва и́ дружелюбно и дори не и́ задава излишни въпроси, когато преминава покрай малкото му прозорче.

- Млада госпожице, имате красива шапка! – Някакъв слабоват човек внезапно изниква зад гърба и́.

- Да, но не е моя, а на един приятел.

- О! – непознатият сваля слънчевите си очила и леко се привежда напред. – Вие сте приятелка с Вълшебника?

Ава прави стъпка назад. Започва да диша учестено.

- Ама Вие познавате ли го? Да не би и Вие..., господине, да сте фокусник?

- Фокусник ли? Не-е, аз съм общински служител. Работя в бюрото за изгубени вещи.

- И какво сте изгубили? – Момичето притиска още по-силно шапката към гърдите си.

- Аз – нищо. Но съм намерил нещо, което очевидно принадлежи на вашия приятел. И ще го зарадвам.

Ава разтваря широко любопитните си очи и някак силно й се приисква да разбере, какво точно може да донесе радост на мъжа с шапката. В този момент вижда картонената кутия, която непознатият стиска под мишницата си.

- Казаха ми, че мога да открия Вълшебника в тази болница. Знаете ли, мила госпожице, къде точно се намира приемната му?

- Там горе. – Ава посочва с поглед към сградата, без нито за миг да изпуска шапката от прегръдката си. – Но ако искате, не се изморявайте, аз ще му предам пратката. Тъкмо се бях запътила към... приемната му.

- Чудесно! – Мъжът енергично забожда тъмните очила на въздългия си нос. – И без друго съм алергичен към болничните дезинфектанти. Занесете му тази кутия. И приятен ден!

Ава едва изчаква гърбът на общинския служител да се скрие зад ъгъла и внимателно надига капака на кутията. Галопиращото й сърчице скача в ушите и започва да бумти страховито. Как ли ще реагира мъжът, когато след малко му занесе пратката и той види съдържанието й.

„ О, чудо, случи се! Все пак се намери.”

Дали понякога стават и чудеса? От тези истинските.

Ава поглежда нагоре, търси с очи крайната тераса на шестия етаж. Последните слънчеви отблясъци нежно докосват челото й и се спускат по дебелите стъкла на очилата. В този миг се пръсват цветовете на дъгата. И там някъде в началото и́ или може би в самия край Ава съзира тъмния силует на сянката. Прилепила се е плътно до стената на сградата. В следващия миг вдига високо крак и прави крачка. Олюлява се леко. После се отделя от стената и...

~ ~ ~

Тео участва в новия проект на Емил Янев и Кин Стоянов, радио-романа със заглавие "Невъзможен дебют", който можете да следите заедно с нас в ефир, всяка неделя от 19:30 ч. или на официалната страница на радио "Христо Ботев": http://bnr.bg/hristobotev/post/101036236