“Цветята на алжиреца” по Маргьорит Дюрас

  17 Юли 2018, 09:15           329

Росица Траянова, сподели с нас цялата, невероятна емоция и история за филма си по Маргьорит Дюрас!

Филм, който е спечелил Златна статуетка от THE EIFA за най-добър студентски филм, второ място на European Cinematography Awards за студентска режисура и още няколко селекции. Участвала е с него и в Short film Corner на Фестивала в Кан, откъдето е била поканена за участие във франкофонски фестивал в Мумбай. 

 

Благодарим и за доверието!

 

***

Живея в Париж от почти четири години. Влюбих се в езика, когато бях малка, после се влюбих във френската литература, след това в киното им, а накрая в сиренето и виното.

Пристрастяващ град, признавам. Някъде през пролетта на 2016г. се озовах в неприятно задръстване на кръстовище до Бастилията. Беше топъл, дори доста горещ ден. Всички шофьори, подобаващо за големия град, бяха нервни, забързани и ужасно сприхави. Шумът от коли, мотори и клаксони ходеше по всеки мой нерв и бях в отвратително настроение. Нямах търпение да пристигна до мястото на срещата и да изляза навън. Пред мен, колона от коли неподвижно чакаше светофарът да светне зелено. Бях далеч от него. Поне още десет минути чакане. Потърсих цигарите в чантата си, когато чух шум от изливане на вода и погледнах напред.

Млад мъж, не повече от 25 годишен, изливаше вода от пластмасова бутилка върху предното ми стъкло, за да го измие. Да, добре. И без това колата ми не беше виждала автомивка в последния месец. Имах и дребни. Запалих цигара избягвайки погледа му. Винаги избягваме неудобните хора, погледи, ситуации, нещата, които ни карат да се чувстваме неспокойни в кожата си. По - добре без тях, нали? Той не ми и обърна внимание. Явно беше свикнал да го избягват. Погледнах го. Видях грубите му ръце, мръсните (за много хора, театрално) дрехи. Видях и раницата му с лого от организациите за мигранти. Поредният. Клаксоните продължаваха да агресират и без това изнервената ситуация. Той и на тях не обръщаше внимание. Когато погледнах спокойното му лице на фона на тази врява, веднага в главата ми изникна отговор, на въпрос, който дори не посмях да си задам. “Вероятно шумът, с който е свикнал е доста по-мрачен от десет клаксона и булевардна какафоия.” И толкова. Той свърши с миенето, аз отворих прозореца и му подадох няколко железни монети. Вече светеше зелено и всеки се опитваше да мине колкото се може по-бързо.

Но трябваше да му дам парите. Поне щеше да се нахрани днес. Така си мислех. В бързината и “сръчността” ми, монетите паднаха някъде по земята. Той ме погледна и този поглед едва ли ще забравя някога. Знаех, че ако дам газ и тръгна, за да вземе парите под колата (където се предполагаше, че са), всички зад мен ще предпочетат да го сгазят, отколкото да изчакат поредния просяк да си намери стотинките. Все пак, всички бързаме, имаме работа. Има държава, която се занимава с тях. Отворих вратата и видях първите две евро до гумата. Той ги взе. Другите бяха изчезнали по асфалта. Всички ми свиреха и поздравяваха цялата ми рода, най-вече майка ми. Извиних се и тръгнах. Като всяка глупачка, която се съобразява с обществото и принципите, наложени от него. Погледнах в огледалото и видях как един камион беше спрял зад мен. Двама шофьори, прилично облечени и още по-прилично закръглени, бяха излезли до младия мъж.

Единият го държеше с едната си ръка и ръкомахаше бясно с другата, а вторият, изсипваше раницата му на земята. Не видях много. Само няколко монети, препарат за стъкло, кърпа и гъба. Стиснах зъби и тръгнах. Напук на себе си и на всичко, което ми казваше да отбия и да сляза. Не го направих. Дадох му жалки четири евро, които облечените граждани едва ли му оставиха. Е, отидох си на срещата. Изпих си кафето. Но някак си денят ми беше горчив. Слънцето не топлеше. Беше ми криво. На връщане минах нарочно по същия път.


Мъжът го нямаше. Нямаше го и на следващия ден. И на по-следващия. Не знам какво търсех, с какво щях да помогна или какво можех да направя. Знаех само, че можех да спра и да се опитам (поне) да се намеся в онзи момент, но нали не е моя работа. А проблемът е, че е работа на всички нас! Няколко месеца тази случка често ми занимаваше съзнанието. Не ставаше въпрос за любов, нито за чувства. Ставаше въпрос за човешки морал, който осъзнавам, че нямаме. И това ми заседна като костилка в гърлото. Която още не мога да изплюя, нито преглътна. След някакво време се зарових в една антикварна книжарница. Всяка книга носи история, а ако е била чужда, значи носи две. Маргьорит Дюрас винаги ми е била слабост.

Заглавието “Outside” ме наведе на мисълта, че може би ще си потренирам и английския, защото в последно време чета само на френски. Е, оказа се, че е сборник с нейни разкази отново на френски език. Дори не погледнах резюмето. Дюрас е от авторите, които винаги четеш с удоволствие и няма неин текст, който да не ти харесва. (Ако харесваш нея, разбира се.) В метрото бях нетърпелива да започна да чета, но имам ритуал, в който първата и последната страница на една книга чета винаги в усамотение. Прибрах се вкъщи, направих си чай и се настаних удобно. Отварям на първия разказ и чета заглавие “Цветята на Алжиреца”.


Страница и половина. Нещо ме стегна за гърлото и ми наводни очите. Млад алжирец, продаващ цветя. Без документи. Без паспорт. Спират го полицаи, разпръскват му цветята и го арестуват. Получих нещо като дежа вю. И така, със стегнато гърло и подсушени очи реших, че ще снимам тази страница и половина, писана през 1957 година. 1957! И това все още се случваше. Все още и се случва. Човекът не е повече човек от преди. Дори и аз, дори и ти. Да, знам. Не можем да помогнем на всички. Не можем да оправим света, не можем да променим обществото, защото всичко е такова, каквото е. Да. Факт, колкото и противен да е той. Но ми се иска всеки един от нас да не обръща поглед от човека, който рови в боклука, а да му даде една филия хляб. Или едно старо одеяло през зимата, вместо да го изхвърли отстрани. Да напълни бутилка с топъл чай и да я даде на някой премръзнал бездомник или студена вода в горещината, дори на някое куче. Иска ми се да сме с една идея повече хора.

С една идея повече човеци. Знам, че филмът ми няма да помогне конкретно на хора в беда. Но ми се иска да вярвам, че може да промени нещо в останалите хора. Да хвърля по една костилка в гърлата им и да спират, дори когато свети зелено. Колкото до самия филм, снимахме го през октомври.

На Деян Парушев дължим тези красиви кадри, а на Росен Коев са аудио заслугите. И не само. Те бяха двете ми ръце, с чиято помощ имаме този проект. Два снимачни дни (най-кратките снимки през живота ми). Шест минутен резултат, който винаги може да е по-добър, но… Хахах.

Локация: Париж, кастинг: също местен. Открих млади и доста талантливи актьори, с които мисля да работя и в бъдеще.

Лесли Перие в ролята на туристката фотограф (тайната ми интерпретация на Маргьорит Дюрас, която в действителност е присъствала на събитието, но вместо апарат е имала тефтер, в който е записала всичко) и Гийом Дее в ролята на алжиреца. Филмът е студентски, без продукция, поради което и заснемането беше сложно откъм финансова и логистическа гледна точка.

Има добри отзиви от фестивалите. Златна статуетка от THE EIFA за най-добър студентски филм, второ място на European Cinematography Awards за студентска режисура и още няколко селекции. Участвахме с него и в Short film Corner на Фестивала в Кан, откъдето беше поканен за участие във франкофонски фестивал в Мумбай. Тук е и моментът да благодаря на организаторите на Фестивалът на българското кино в Париж, където също взе участие и се докосна до българска публика.

Надявам се “Цветята на Алжиреца” да стигне до максимално повече хора и да даде своите послания. Не вярвам в случайностите, но мисля, че тази история беше моето неслучайно съвпадение.

Целият филм можете да видите тук