Туп, труп - Янислава Вълкова

  23 Октомври 2019, 09:26        0

 

Янислава Вълкова е автор на два криминални романа. В момента работи по новата си книга. Тя е член на Клуба на писателите-криминалисти "Саламандър" и на Асоциацията на младите български писатели.

 

В романа „Преди изгрев слънце“ откриваме една приключенска история. Действието се развива в днешни дни, а героите са съвременни млади хора. Той разказва за пътешествието на журналистката Велина към древно тракийско светилище, където група младежи с необичайни интереси празнуват Еньовден. Тя неусетно е въвлечена в рисковано приключение. Погълната от мистичните ритуали, Велина не допуска, че наблизо дебне убиец. Две ченгета тръгват по дирите на престъпника, но дали той няма да ги изпревари? Всички присъстващи са заподозрени, опасност дебне отвсякъде! Вълнуващо е да узнаем легендата за Залмоксис и неговата практика да изцерява хората с песни и танци, както и вярата му в безсмъртието на душата. Романът е пропит от мистика, крими, любов, добавена е и щипка еротика. Светът, в който писателката ни пренася е вълшебен и опасен, красив и страшен. Романът е завладяващ и динамичен. Това не е обикновена криминална история, а разказ за пътя на сърцата, за срещите, за разделите, за съдбата.

 

Светилището” е шеметен трилър, който ще зарадва всички почитатели на историите за живота на смели мъже и силни жени, както и любителите на приключения и древни тайни. Сюжетът се завърта около търсенето на безценно съкровище, както и откриването на извършителя на едно убийство. Книгата е написана в класическия криминален жанр. Тук акцент са престъпни намерения, екшън и тълкуване на знаците на съдбата. Романът „Светилището” е интересно четиво, което ще ви накара да се замислите за изкушенията в живота, късмета, изкуплението, за влиянието на златото и парите върху нас. Книгата поднася една измислена, но напълно възможна история. Точно това провокира да мечтаем и да размишляваме. Действието се развива в наши дни, на познати места. Двама от героите присъстват и в първия роман на Янислава Вълкова, а тук наблюдаваме тяхното развитие и израстване. Корицата е дело на младия художник Никола Вълков, който все още е ученик.

 

Туп, труп

Марина се опитваше да се надигне, но тялото ѝ не я слушаше. Проснато на твърдата земя, сред бодливите храсталаци в парка, то не помръдваше. Тя гледаше неестествено разперените си крайници, странно изкривената си и абсолютно неподвижна глава, като недоумяваше защо не се подчиняват на волята ѝ. Впрягаше цялата си енергия, за да се принуди сама себе си, да направи поне някакъв опит за самозащита, за бягство, но дори кутрето ѝ не трепна. Мускулите ѝ се бяха отпуснали, а около главата ѝ се образуваше локва с наситено червен цвят. Мина може би половин час, когато малко по малко тя започна да осъзнава, че е мъртва. Остана безмълвна и ужасена да наблюдава тялото, което до скоро обитаваше, чакайки случайни минувачи да го открият. Сигурно щяха да извикат линейка, но за помощ от лекар вече беше твърде късно. Можеше изобщо да не я открият днес. Убиецът, в опит да прикрие временно деянието си, я замъкна по – навътре в рехавата горичка. Така Марина стоеше встрани от пътя на минувачите, които и без това не бяха много в този късен час. Най – много можеше да се надява, че някое куче ще я подуши, ще залае и ще привлече вниманието към нея.

Тя постоя над себе си, хвана ръката си и се опита да я повдигне. Не успя. Помили си : “Хайде, момиче, можеш“, но не можеше. Огледа се, наоколо нямаше жива душа. Не знаеше какво да направи и къде да отиде, съвсем се обърка. Сега ли беше времето за молитви и защо не отлиташе към светлината, за която беше слушала?

Чувствата ѝ се редуваха едно след друго. Първото, което изпита в новия си безплътен живот, бе учудването. Да, странна работа, преди миг си бягал, викал, борил си се за глътка въздух, а внезапно осъзнаваш, че си свършил. Хм! Това ли беше, по този глупав начин ли идваше финалът? Просто така, като нелепа шега?

А границата между живота и смъртта е не повече от една секунда. Последният удар на сърцето - туп, труп и край.

Изведнъж всичко, което някога ѝ беше важно, стана безпредметно. Материалният свят се превърна в мъгла. Нито можеше да го вземе със себе си, нито виждаше смисъл да го прави.

 

След първоначалния шок усети носталгия. Имаше няколко близки хора, а раздялата ѝ с тях я натъжи. Щяха да ѝ липсват. Най – вече двете ѝ приятелки и баща ѝ. Може би, те щяха да организират и погребението. От раждането си, та до днес, полагаше толкова усилия да се доказва и да търси одобрение. Явно съвсем напразно. Завърши висше образование, намери си прилична работа, купи си апартамент, обзаведе го с вкус. Дори ѝ досмеша от това колко суетна беше по природа. Винаги внимателно и с вкус подбираше тоалетите си, гримираше се, правеше си прически. Сега по изстиналото ѝ тяло започваха да се появяват послесмъртни петна и след часове щеше да започне да се разлага. Пфу, гадна ирония.

Ами, мъжете? За своите четиридесет и две години бе имала много авантюри. Не изпускаше удобни възможности за забавление, купон и бурни нощи. Изпитваше необходимост да удовлетвори жаждата и копнежите на тялото си. Така и не пожела да изгради семейство, да се грижи за дете.

Любовта и верността не ѝ прилягаха. Хубостта ѝ помагаше. Мъжете търсеха сексапилното ѝ тяло, палавата ѝ усмивка и игривите очи. Друго не им трябваше, поне докато тя не създаваше проблеми. Марина, разбира се, знаеше правилата на неангажиращите връзки. Нейните качества бяха дискретност, липса на главоболие и готовност да изслушва, да си дава вид на съпричастна, без да се натоварва излишно. Умееше с лекота да изпразни портфейла на партньора си. Марина живееше весел, приятен и финансово нелош живот. Беше доволна от себе си, докато не допусна елементарна грешка. Влюби се.

Изобщо последните месеци бяха сложни за нея. От една година живееше с Павел. Двамата имаха отворени отношения. Той се нанесе при нея, а в замяна я подпомагаше финансово. Разбираха се, пътуваха, ходеха по заведения и на пръв поглед ситуацията помежду им изглеждаше перфектна. Единственото, което ги отличаваше от другите двойки, беше тяхната разкрепостеност и липсата на истинска обич. В спалнята им често попадаха други мъже и жени. На Марина това ѝ допадаше, макар че идеята произлезе от него. В началото се забавляваше, сякаш е игра. След няколко месеца ситуацията се промени. В интернет откриха ново семейство с техните интереси. Бяха на една възраст и също толкова привлекателни физически, поне на снимките.

Поканиха Лазар и Нели в дома си, пийнаха, говориха си общи приказки. Допаднаха си и преминаха на следващия етап. Уточниха параметрите на отношенията си, кое е позволено и кое – не. Неусетно се озоваха в широкото легло, сменяха партньорите си и еротиката властваше над четиримата.

- Беше фантастична нощ, а? – попита Павел на сутринта.

- Да, тези са най добрите – съгласи се Марина, блажено излегнала се върху лилавия чаршаф. Извади дългия си крак от горе и съблазнително погледна приятеля си.

- Честно казано, предпочитам да спрем със случайните партньори. Ако те са навити да се виждаме всяка седмица, може да сме само с тях. Какво ще кажеш? – попита той, наведе се над нея и плъзна ръка по кожата ѝ.

- Стига да не си паднеш по Нели. Не приемам да съм на втори план – в тъмните ѝ очи блеснаха предупредителни искри.

- Същото мога да кажа и аз. Усетих химията между теб и Лазар.

- Ха ха. Предлагам ти да пробваме, но ако се появят чувства слагаме точка. Съгласен ли си?

- Приемам. Ако някой от нас си падне по партньор от другата двойка, независимо от кой пол, спираме да се виждаме. Защото, скъпа, ти може да се влюбиш и в нея, познавам те. Загадъчна жена е тази Нели– каза Павел.

- Ха ха, днес само ме разсмиваш. Дадено.

Само две седмици след този разговор Марина беше луда по Лазар. Имаше физическа необходимост от тялото и ласките му. Срещите им, които се случваха веднъж на пет дни и то в присъствието на Нели, ѝ се струваха кратки и недостатъчни. Трябваше да го дели с друга, а го искаше само за себе си.

За нищо на света не смяташе да се отказва от него и да си признава, както се бяха разбрали с приятеля си. Всъщност Павел вече изобщо не я интересуваше. Би го изгонила от апартамента си, но ако го направеше, щеше да загуби и другия. Договорката между двете двойки беше категорично ясна. Имаха право да се виждат само, ако са четиримата.

Умът на Марина се луташе в търсене на възможност, но тя нито можеше да говори насаме с Лазар, нито трябваше да се издава пред останалите. Единственият изход беше да се срещне с него на друго място, а не в спалнята си. Това се оказа и големият проблем. Новите им приятели не говореха за работата си, нито за личния си живот. Марина дори не беше сигурна, че това са истинските им имена. Те бяха напълно непознати, които само споделят сексуалните си фантазии. Изобщо нямаше представа, къде може да го срещне в останалата част на денонощието. Общуваха посредством съобщения, но без телефонни разговори. Разбира се, Марина се опита да се обади, с риск да вдигне Нели. Щеше да се държи естествено, все едно ги търси да им каже нещо за следващия път. Отсреща разговорът беше отхвърлен. Надяваше се, че ще ѝ върнат позвъняването, но това не се случи.

Една вечер, тя успя да остане за три минути насаме с Лазар и му призна чувствата си.

- Знаеш, че при такава ситуация, се налага да прекратим отношенията си – отговори хладно той. – Аз обичам Нели.

Думите му я пронизаха и тя се уплаши, че прекрачи допустимата граница, че може да го загуби. През следващите две седмици Лазар и Нели се отдръпнаха, не отговаряха на съобщенията и не се видяха. Павел предположи, че са заминали на почивка и не се разстрои много за разлика от нея.

В един късен следобед в края на лятото Марина се прибираше от работа, когато видя срещу нея да върви Лазар. Красив, елегантен, с чаровна усмивка и пригладена коса.

- Здравей – поздрави я той с чувствения си глас.

- Здравей – тръпки преминаха по тялото ѝ.

- Мислих много за нашия разговор. Знам, че не е редно да нарушаваме правилата, но ти си много специална за мен. Ако искаш, може да се виждаме понякога само двамата, без да замесваме другите. Това ще е нашата малка тайна.

Марина грейна от щастие. През следващия месец, новата ѝ любов процъфтяваше. Виждаха се почти всеки ден. Оказа се, че Лазар има наследствен апартамент, който се намира близо до нейния.Тя си измисли логично оправдание за пред Павел. Каза му, че се е записала на пилатес и ще ходи на тренировки. Така често успяваше да се измъкне и да бъде в обятията на любимия си. Приятелят ѝ нищо не заподозря.

В деня на смъртта си, Марина се връщаше към дома си, току що откъснала се от прегръдките на Лазар. Есента беше дошла и навън вече се стъмваше. Хладен северен вятър подухваше с нашепване за предстояща зима. Вървеше през парка, под тъмните сенки на дърветата. Това беше най – прекият път, иначе трябваше доста да заобикаля. Изведнъж чу стъпки близо зад гърба си. Забърза крачка, но човекът отзад я настигаше. Обърна се и видя лицето на Нели. Стресна се от неочакваната среща, но от учтивост спря, за да я поздрави. После забеляза предмета в ръката ѝ, тежък метален диск. Уплаши се от физиономията ѝ. Разбра, че Нели знае тайната им и не случайно я причаква тук. Затича се, ала бързо усети, че не може да се измъкне. Направи слаб опит да се защити, безуспешно. После дойде удара в главата, който я зашемети. Последваха още няколко, те я довършиха. Падна по очи и издъхна.

Нели я издърпа встрани от пътеката и бързо се отдалечи от местопрестъплението. Стигна до апартамента на Лазар и влезе вътре. Той седеше до масата с чаша в ръка , а изражението му беше мрачно.

- Уби ли я? – попита.

- Убих я. Писна ми от теб. Това е третата жена, която премахнах от пътя ни. Само заради теб. Виж какво ме караш да правя. Няма ли вече да се спреш? Спазвай правилата ни играта. Ти си мой, само мой. Разбра ли?

- Разбрах! Прости ми. Обичам те.

 

 

коментари

Добави коментар