Валерия Минева - Лира, театър, жълт балон и... радио-романа "Невъзможен дебют"

Валерия Бончева Минева, или както всички я наричат, Лира, е родена на 2-ри март 1993 г., в град Казанлък, но израства в гр.Брацигово.

Открива магията на театъра, когато е на 14 години, в трупата на Младежки театър „Приятели”, гр. Пазарджик и именно там получава псевдонима си Лира.

През 2015-та година завършва актьорско майсторство в класа на доц. Леонард Капон в ПУ „Пайсий Хилендарски”. След това участва в две постановки на Драматично-куклен театър “Иван Димов“, гр.Хасково, а от 2016-та е част от екипа на Драматично-куклен театър „Хенд”, гр.Пловдив.

Още от тинейджърските си години има интерес към литературата като начин да изразиш себе си, като пише предимно в проза. В края на 2017-та година печели първа награда от Националния литературен конкурс „Яна Язова“, с разказа си „Човечето гъба”, а през 2018-та година, втора награда от Четвъртия национален литературен конкурс „Атанас Липчев”, с разказа си „Благодарност”.

В началото на 2019-та год. дебютната ѝ пиеса „Транзит“ ще бъде поставена на сцената на ДТ „Рачо Стоянов“, гр.Габрово, с финансовата подкрепа на "Национален фонд култура" , програма „Дебюти“.

Избрахме за вас:  Момичето с жълтия балон - Валерия Минева (Лира)

Предполагам, наистина съм самотен, щом вече трета седмица най-интересното, което ми се случва, са тези няколко минути, в които я наблюдавам. Всеки ден, по едно и също време, тя преминава по улицата, а след нея весело се носи жълт балон, завързан за дълга връзка, която тя стиска в малката си длан.

Първият път, в който я видях, беше сряда следобед, след работа, когато волята ме напусна, изгонена от прекалено опънатите ми нерви и блажено запалих цигара на терасата, въпреки юлските жеги. Принципно винаги съм пушил вътре в апартамента, но този път реших, че не искам миризмата на цигарения дим, която ще се пропие в цялата стая, да ми напомня за поредния провален опит да откажа пушенето. Така се озовах на терасата точно навреме, за да я видя. Беше облечена с дълга червена рокля, голяма бяла шапка, по раменете ѝ се разстилаше дългата ѝ кестенява коса, крачеше уверено, а балона я следваше неуморно. Определено цветният ѝ силует беше като магнит за очите ми.

През следващите няколко дни, волята отново отстъпваше пред нервите ми, сутрин се заричах да не пуша, но осем часа работа изтриваха това обещание и се озовавах на терасата у дома, отново с цигара в ръка и очи изпиващи момичето с жълтия балон, което като по часовник минаваше всеки ден по същия път. Дали заради любопитството ми или заради необяснимото чувство, че цигарата изпушена на терасата не се брои за прегрешение, аз щръквах на позиция точно на време, за да видя момичето отново. Даже през почивните дни бях там, което поне малко ме караше да осъзнавам, че отдавна съм загубил социалните си контакти и съм се превърнал онзи тип хора, заради които се пресича на отсрещния тротоар, иначе казано бях идеалния портрет на сериен убиец. Интересното беше, че всеки ден, щом видех момичето, нещо в мен се пропукваше, самотата ми извираше с пълна сила, отмивайки всичките ми скалъпени оправдания и ясно виждах колко съм затънал в апатия към света. Умът ми обаче предпочиташе да подминава тези изводи, натъпкваше ги някъде дълбоко в подсъзнанието ми и доста сполучливо успяваше да се убеди, че не съм отхвърлил хората от живота си, а просто съм много зает. Заравях си главата в пясъка и продължавах. Обаче не спирах да следя момичето, за нея си изравях главата, поне за няколко минути, докато преминаваше по улицата, аз оставях мислите ми да се реят, да мечтаят и дори да ме съдят. Всеки ден все по-трудно ги овладявах, понякога даже часове наред обмислях живота си, само заради нея. Къде ли отиваше? Умът ми създаваше хипотетични отговори – може би имаше дете, което обожава жълти балони, или може би има много упорит обожател, чийто любим цвят явно бе жълтото, или пък беше загубила бас и сега дължеше на някой жълти балони до края на живота си. Някой с фетиш към балони, а може би гаджето ѝ се възбужда от жълти балони, а тя е една угаждаща жена, която обича секса и… балоните. А защо точно жълто? Умът ми не спираше до тук, беше усетил слабостта ми и сега бе времето да се развихри. Всички съчинени възможности само ми напомняха колко е скучен живота ми. Освен това създадох безброй подробности за това момиче – как се казва, кога е родена, какво работи, какъв характер има, за какво мечтае, обича ли сладолед, алергична ли е към шоколад, слуша ли силно музика, спи ли до късно, върти ли се в леглото и още стотици детайли, които въпреки, че най-вероятно не бяха истина, за мен бяха важни. Както децата си имат въображаеми приятели, така и аз изградих връзка с това момиче. Понякога се депресирах, че съм жалък, но не можех да престана. Безумните отговори се редяха в съзнанието ми, а дните се изнизваха. Аз всеки ден стоях на пост, за да изпуша „легалната” си цигара и съчиня поредната история за момичето и верния ѝ приятел балона. Тя не ме разочарова нито веднъж, всеки ден минаваше по улицата, все така красива като видение, даже по едно време се усъмних какви цигари пуша и дали наистина не халюцинирам. Докато един ден:

-  Ох! – момичето залитна и падна на земята, връвчицата се изплъзна от ръката ѝ, а балона се понесе нависоко в небето.

-  Много смешно! – тя се обърна към учениците, които смеейки се бягаха към градината от другата страна на улицата. Някой от тях продължаваха да я пръскат с вода, въпреки че вече я бяха повалили успешно с огромна водна бомба. Тя стана и погледна към небето, където жълтото петънце се отдалечаваше все повече.

-  Какво гледате? – аз не отговорих, бяха ми нужни няколко секунди докато осъзная, че говори на мен. Чувствах се странно, толкова време я наблюдавах тайно, а сега и тя ме видя. Сякаш герой от любимия ми сериал се обръщаше към мен от екрана на телевизора, нима беше възможно?! Продължавах да я зяпам, докато цигарата догаряше в ръката ми, тя се изнерви и се провикна по-силно.

-  Познавате ли ги? Да не би Вие да сте бащата? – изтръпнах, както всеки мъж би изтръпнал, щом някоя жена го попита дали е бащата!

-  Какво? – най-сетне отговорих аз.

-  На някое от децата, които ме замериха.

-  Не, аз просто…

-  Ясно! Просто гледате сеира!? – възмутено отбеляза тя.

-  Мога ли да Ви помогна с нещо?

-  Имате ли жълт балон? – попита тя.

-  Не, нямам. – думите прозвучаха толкова драматично, като че ли съобщавах, че нямам душа.

- Хубав ден тогава! – тя се усмихна тактично, обърна се и продължи. Не можех да я оставя да си тръгне, кой оставя любимия си герой да си отиде, без поне да измъкне автограф?! Копнеех да разбера повече за нея. Този път исках истината.

-  Искате ли да пием кафе? – по-клиширано не можех да прозвуча. Тя се обърна отново към мен и ме изгледа дълго. – Чай? – опитах се да разчупя напрежението, но се чувствах безумно глупаво провиквайки се през балкона. Ромео и Жулиета ряпа да ядат.

-  Не, благодаря. Довиждане. – тя уверено закрачи към завоя, а аз взех най-бързото си решение от месеци насам.

-  Чакайте! – провикнах се аз, загасих цигарата си и мигновено се втурнах към входната врата, чувствах се като влюбен ученик и точно като такъв за момент забравих как да вържа връзките на обувките си! За щастие ръцете ми по навик направиха панделка, грабнах ключовете и изхвърчах от апартамента, като заек прескачах по няколко стълби наведнъж, докато най-сетне не излязох от блока и се отправих към завоя с бясна скорост. Тя стоеше точно зад ъгъла и изстискваше мокрите си дрехи, веднага се опитах да спра, но спирачният ми път беше прекалено дълъг и въпреки усилията ми се блъснах в нея, двамата паднахме и се озовахме един върху друг.

-  Сигурен ли сте, че нямате нищо общо с децата, защото и Вие като тях, явно искате да ме съборите на земята. – тя се смееше звънливо, докато аз тромаво се опитвах да стана.

-  Извинете. – най-сетне успях да се изправя, а тя седеше все още на земята и ме гледаше весело въпреки, че цялата беше мокра! Материята на блузата ѝ прозираше, толкова беше разсейващо, че не можех да скрия любопитството си и явно я огледах, за първи път толкова отблизо. Беше ослепителна. Подадох ѝ ръка, за да се изправи, като всячески се опитвах да съм кавалер и да откъсна очи от прилепналите за кожата ѝ дрехи, които прекалено добре описваха извивките на тялото ѝ, но очите ми продължаваха да се любуват на гледката.

-  Предавам се! – тя пъргаво се изправи. – Приемам поканата Ви, иначе ще ме е страх да мина повече от тук. – тя неусетно тръгна, преди да съм успял да кажа каквото и да е било. Последвах я. След малко спряхме.

-  Къде искате да отидем? – попитах аз.

-  Може ли да си говорим на „ти”? – кимнах. – Тук ли живееш? – кимнах – Сам ли живееш? – отново кимнах. – Имаш ли билков чай? – последва още едно кимане. Дано няма много въпроси, че ще ме заболи врата. – Тогава, ако нямаш против, ще ти дойда на гости?

-  Сега? – гласът ми почти звучеше като писък. – Не се ли притесняваш, не се познаваме все пак. – почти добавих, че приличам на сериен убиец, но реших да ѝ спестя странното си чувство за хумор. Поне за сега.

-  Катерина. – тя ми подаде ръка. – Има ли защо да се притеснявам?

-  Не. – хванах ръката ѝ. – Михаил. Приятно ми е!

Следващите няколко минути прекарахме в мълчание. Докато се катерихме нагоре, аз бавно стъпвах на всяко стъпало, съзнателно отлагайки момента, в който ще пристигнем на моя етаж. Истината е, че почти никой не е влизал в апартамента ми, моя дом настина е моята крепост, не обичам чужди хора там. Обаче не можех да ѝ откажа, любопитството ми беше по-силно. Отворих вратата и влязохме, набързо съзнанието ми проходи всички стаи и дали има нещо, което не бих искал тя да види, реално бих предпочел изобщо да не влиза тук. Апартамента ми беше мрачен, чак сега го забелязах, тя беше момичето с жълтия балон, а аз я наврях в сивия ми свят. Изобщо не се вписваше тук, но въпреки това беше красиво, като дъга сред мътните облаци.

Може би щеше да е по-лесно, ако поне един от двама ни беше приказлив, но не, нито тя, нито аз продумвахме и дума, тя само се оглеждаше любопитно и обикаляше из хола ми, докато аз бях в кухненския бокс и чаках водата в електрическата кана да заври. Аз обаче направо пушех от притеснение, едното ми око постоянно я следеше какво прави, не исках да се рови в нещата ми, тя обаче неспираше да шава и крачи из цялата стая, едвам смогвах да я следя, ако продължава така, ще стана кривоглед. Не знаех дали е завряла водата, но не можех да чакам повече и изключих каната.

-  Захар? – провикнах се аз, а тя най-сетне се кротна и седна на дивана.

-  Имаш ли мед? – поклатих глава. – Тогава нищо, благодаря.

Взех двете чаши, седнах на дивана и ги оставих на холната масичка. Продължавахме да си мълчим, тя само се усмихваше. В представите ми беше приказлива, явно исках да е по-лесно. Реших, че ми трябва някакво занимание и бързо грабнах чашата с чай и решително отпих. Да, водата определено беше завряла! Очите ми се насълзиха от горещината и едвам преборих желанието си да изплюя глътката обратно в чашата си, преглътнах и чая прогори цялото ми гърло, ето, сега и да исках да говоря, най-вероятно нямаше да мога! Опитах да се държа непринудено, но усетих как една сълза се стече по дясната ми буза издавайки болката ми.

-  Горещо е нали?

Катерина ме попита уж сериозно, но след миг започна да се смее гръмко. Само кимнах и отворих широко уста, за да си поема дъх, който сравнен с врелия чай ми се стори леден, облекчението беше божествено. Тя ме гледаше как стоя с отворена уста, сълзи от смях преливаха от сините ѝ очи, бих възразил, че не е смешно, но все още устата ми беше изтръпнала. Все пак бързо се възстанових и за щастие можех да говоря.

-  Леко е горещо, но най-добре изчакай преди да пиеш. – мъжки заявявих аз и някак „стоплил” гласа си, той започна да се лее безспирно. Време беше. Разбира се преминахме през темата за времето, за голямата жега, за палавите ученици с точни мерници и лека по лека стигнахме до възловия въпрос.

-  Жалко за балона! – тя само се усмихна. – Всъщност истината е, че всеки ден от един месец, те наблюдавам как минаваш покрай блока носейки жълт балон, даже се превърна като оправдание за следобедната ми цигара.

-  Пушиш ли? – Катерина тактично отклони темата.

-  Опитвам се да ги откажа, но няма да стане, докато момичето с жълтия балон ме измъчва всеки ден. Не мога да разгадая мистерията!

-  Каква е мистерията? – кокетната ѝ усмивка озари стаята.

-  Къде носи тези балони?

Катерина се замисли и след миг колебание започна да ми разказва как преди една година била претърпяла тежка катастрофа и дълго време била в болницата, за съжаление повечето ѝ роднини и приятели живеели извън България, затова голяма част от времето била сама, което много повлияло на състоянието ѝ, трудно се възстановявала. Докато една сутрин в стаята ѝ не се появил един жълт балон, някой го бил оставил докато тя е спяла, нямало картичка, никой не знаел от кой е, само сестрите се подсмихвали, но не казвали нищо. Ината на Катерина обаче бил по-силен и успяла да изкопчи информацията от тях. Това бил подарък от мъжът с жълтите балони, всеки ден той идвал, оставял по един балон в отделението и заръчвал на сестрите да го оставят в стаята на най-тъжния пациент, за да му повдигне поне малко настроението. Така балона се озовал при Катерина, която обаче си обещала, че никога повече няма да бъде най-тъжния пациент и започнала много по-бързо да се възстановява. След като вече била напълно здрава решила да стане….

-  Момичето с жълти балони. Всеки ден нося по един жълт балон в болницата. – тя посочи през прозореца. – Онази ей там, след светофарите на кръстовището. Работя наблизо и след работа, преди да се прибера към нас, нося балона.

-  За днес обаче нямаш балон. – тя горчиво сбърчи вежди.

Всичките ми хипотетични отговори бледнееха пред истината. Любовта, която усещах да струи от душата на Катерина беше по-различна. Тя обичаше живота и хората, раздаваше им жълти балони пълни с обич, с надеждата, че ще се превърнат в усмивки. Днес нейният жълт балон беше за мен, макар да беше загубен, аз бях тъжния човек, който се усмихна.

Отново стояхме на прага, два часа по-късно и три чая повече, мисля, че и двамата ще трябва да отидем до тоалетната скоро.

-  Беше ми приятно. – думата „приятно” не покриваше, даже на половина това, което изпитвах, но отново започвах да се чувствам безмълвен.

-  На мен също. – отговори тя.

Прегърна ме дълго, ако чаят ми се струваше горещ, то сега нейната прегръдка биеше всичките ми представи за топлина. Имах усещането, че тялото ѝ прилягаше към моето перфектно, сякаш беше част от мен. Нещо в гърдите ми се уголемяваше с всяка изминала секунда, в която я държах в ръцете си, щастието в мен се надуваше, точно като балон и изпълваше всяко самотно късче в съзнанието и душата ми. Изненадващо, но това не беше ново чувство, напротив, усещах го като нещо много старо, но забравено, нещо, което е естествено като дишането и сега отново му се наслаждавах! Като че ли съм живял в дълбините на морето през целия си живот, имайки право само на малко въздух, колкото да не загина, но чак сега изплувах и можех да дишам с пълно гърло! Чувствах с всичките си сетива. Без да се откъсне от ръцете ми, нейните устни намериха моите, за да се слеят в целувка. Цялата ми душа се понесе нависоко, точно както днес вятърът открадна жълтия балон. Влюбен съм. 

~ ~ ~

Валерия участва в новия проект на Емил Янев и Кин Стоянов, радио-романа със заглавие "Невъзможен дебют", който можете да следите заедно с нас в ефир, всяка неделя от 19:30 ч. или на официалната страница на радио "Христо Ботев": http://bnr.bg/hristobotev/post/101036236