Васил Прасков: „Любовта е единственото нещо на света, което няма друго име.”

  25 Ноември 2019, 21:16        0

Снимка: Светослава Мадарова

 

 

 „стиховете ми

са кратки

защото искам

да ги допиша

отвъд”

 

Няколко кратки въпроса към Васил Прасков

 

 

  • Началото?

Сега, ако бях типичен български поет олигофрен, щях да забия с триста в клишето „В началото бе Словото” (така любимо на родната аудитория на празници като 24 май), но, за съжаление на гореупоменатата категория, думите в Евангелието не се отнасят нито за поезията, нито за езика. Наскоро срещнах в творенията на Светите Отци тезата, че когато човек се „обожи”, тоест се уподоби на Бога, посредством любовта, развивайки образа си в подобие, то той се превръща не само в безсмъртен, но и в безначален. Така че, нека с чиста съвест пропуснем началото, то очевидно няма кой знае какво голямо значение.

  • Вярата и безверието?

Това са другите имена на живота и смъртта. Всеки е свободен да бъде жив или мъртъв.

  • Греховете?

Тези дни четох поредната статия за Джефри Епщайн в британската преса, която бе обилно гарнирана със снимков материал от едно от именията му, където той и хората от елита са правили оргии с непълнолетни момичета. Над едно от леглата висеше огромен кръст, каквито има в православните олтари. От тези, под които вярващите минават на Разпети петък „за здраве”. Беше закачен с вериги за тавана и никой не може да каже защо е поставен именно там. Дали е въпрос на вяра, смирение и разкаяние или е част от софистицирана bdsm фетишистка ритуалност. В една от любимите ми книги, „Ямата” на Александър Куприн, завинаги са се набили в съзнанието ми сцените, в които проститутките се молят пред запалените кандила на иконите в публичния дом. Винаги възприемам това за хирургически точна метафора на целия ни живот. Неизменно грешим, но нека това ни носи смирение, опит и любов да не съдим другите, да ни учи да обичаме. Когато греховете ни са противоотрова за егоизма и гордостта, Христос е с нас. Светът има нужда само от Него, не от морал, доброта и абстрактни етически ценности. Когато чуя как публично в съвременния ни секуларен свят обилно се проповядват последните три неща, се чувствам осъден на смърт. И по-добре – не мога да имам нищо общо с него.

  • Срамът?

„Срамувам се, следователно съществувам”, е написал Владимир Соловьов. За руския философ именно срамът различава човека от животното, а според мен той е единствено възможната равносметка на живота ни.

  • Спасението?

Кой е бил пръв с Христос в рая? Разбойникът на кръста, който е убивал хора и е бил огромен грешник. Смирението му е „ролевият модел” на всеки християнин. На неговите последни думи на любов и разкаяние е основана и така любимата на Селинджър и Бьорк – „Иисусова молитва”.

  • Домът?

В последния стих на "Езикът, на който умирам" казвам, че любовта е единственото място на човека в света. Няма къде да избягаме, няма къде да се скрием, няма къде да заминем, няма къде да се върнем.

  • Другото име на любовта?

Любовта е единственото нещо на света, което няма друго име. Защото то е на Бога.

  • Смисълът на живота?

Да се „научиш” да обичаш. Въпреки света, поезията, злото на морала и морала на злото.

  • Смъртността и смъртта?

Ежедневието ни, от което може да ни спаси само Бог.

  • Празните часове?

Много обичам да спя. Може би, защото в последните години доста работя и това страшно много ми липсва. Другото, което обичам, е „да си губя времето”. Да не правя нищо разумно, нито полезно. Обожавам подобна празнота от гордостта, че изобщо си в състояние да правиш нещо добро за себе си и света.

  • Свободата?

Човек е истински свободен, не когато е „себе си” или „прави каквото си иска”, а когато обича. Можеш да си наистина ти, само ако си в любовно „аз-ти” отношение - винаги през другия. Тайната на човека е, че той в същността си е инклузивно корпоративна „свръх-личност”, защото е подобие на Бога.

  • Тишината?

Мястото, в което най-много можем да чуем себе си. Потока на сърцето и съзнанието си. С годините все повече започвам да я оценявам, както и мълчанието. Опитвам се, дори когато съм с хора, да я има най-малкото в мен и обратно – когато около мен е тихо, никога да не съм сам в чувствата и мислите си.

  • Поезията и ти?

Пиша, откакто се помня, първите ми публикации са от началото на 90-те, първата книга и тя е във времето някъде там. Не знам как се случи и защо. И слабо ме интересува. Не му придавам особено значение, не е по-различно от това, например, някой да е завършил техникум и да прави хладилници или да е автомонтьор. В това отношение дори „одобрявам” образованието по творческо писане – в крайна сметка то по един „честен” начин показва мизерията на литературата. Всеки, който си мисли, че писането е нещо повече или е селски тарикат, който иска да бъде над другите, благодарение на умението си да жонглира с портокалите на думите във въздуха на празната си глава, или живее в голяма илюзия. Това, което си въобразява, „истинската поезия” е винаги другаде.

  • Литературата и те?

В литературните среди съм срещнал най-много духовна мизерия, пошлост, нелюбов и всичко най-посредствено, което може човек да си представи, отколкото, където и да е било другаде. Поради това съзнателно страня от тях. Нямам нито време, нито излишен мазохизъм, нито желание да участвам в подобен евтин театър и имитация на живот. Предполагам, че преувеличавам и такъв е по принцип света, в който живеем. Но там е особено видимо, заради лицемерието, с което човек налага/продава себе си, целува ръце и задници, за да успява. Повръща ми се от литературните порядки у нас, от начините да си успешен, „да ти се получават нещата”, от мейнстрийма.

  • Човек или Бог?

Богочовек. Христос може да ни спаси, само защото е станал човек. Това е сърцето на тайната на кенотичната Му жертва. Не бих могъл да вярвам нито в безличностен, нито в „нечовечен” Бог.

  • Щастието ти?

Жена ми.

  • Бъдещето?

No Future”, казват пънкарите и са прави. Това е светло-трагичния ни шанс да бъдем отвъд времето и света.

  • „Езикът, на който умирам”?

      … е поезията. Този, на който живея, е Любовта.

  • Краят?

Няма край. Продължаваме отвъд.

 

коментари

Добави коментар