Васил Прасков – смелостта да довършиш кулата на Вавилон с думи

  25 Ноември 2019, 20:47        0

 

Васил Прасков отдавна е доказал, че в писането си престъпва познатите ни правила, граници и течения в съвременната литература. Затова е заклеймяван, опасен, отхвърлян... И всъщност точно там, където трябва да бъде - над всичко това.

В последната си книга, обаче, Васил прави нещо повече. Той отива отвъд границите на времето, превръща се в библейски човек, за да завърши Вавилонската кула, която, останала недовършена, ни е разделила вербално и духовно, и така спасила небето от човешкото. Цената на всичко това е собственото му разпъване на кръст от думи. В името на любовта.

Много са темите в „Езикът, на който умирам” и всяка една е поредния камък в строежа по посока към небето. Сърцето, думите, които убиват, времето, вярата... В един свят на деца и старци, самотата, любовта и смъртта са другите имена на живота, отчаянието е екзистенциална необходимост, а поезията може да бъде единственото спасение от съществуването. Или начин да го разкаже.

Защо Васил Прасков има смелостта да направи (напише) всичко това? Отговорът е прост. Защото в смирението си пред Човека, Бог и думите, той е достигнал до най-голямата истина:

 

няма къде да отидеш

няма къде да заминеш

няма къде да се върнеш

любовта е единственото място

на човека в света

 

„Езикът, на който умирам” е книга, оцеляла след вътрешен апокалипсис, преживяла потопа от думи и осмелила се да достигне небето. За да си поговори с Бог за греховете ни. Писане, което завършва строежа на Вавилонската кула, за да ни даде универсалния език. Човешки и божествен едновременно. И затова вечен.

Акт на умиране, акт на обичане, акт на себеизписване, бидейки точно тук и сега. И да създадеш език, древен колкото самата любов и разбираем колкото смъртта. „Езикът, на който умирам”. И същият, на който обичам.

 

Ива Спиридонова

коментари

Добави коментар