Васил Прасков: „Защото още има хора, които правят любов, а не литература.”

  23 Октомври 2019, 10:24        0

Снимка: Симеон Аспарухов

 

 

Какво точно е „Антология на НАСП”? Само книга или повече от това?

Твърдо съм убеден, че всяка книга е нещо повече от самата себе си и ни казва много повече неща от това, което съзнателно или не, е искала да ни каже, а в една антология, включваща близо стотина автора, това е повече от факт. Настоящата книга е знак за заедност и литературна общност във времена, в които се цени повече от всичко индивидуалния пазарен успех и по всевъзможен начин се налага свързания с него агресивен и тотален маркетинг. Антологията ни е чужда на духа на литературната продукция, на стремежа към успех и успешност, и плодовете на социалните им измерения. В подобен смисъл тя е апокалиптична и есхатологична, съзнателно бягаща от външния блясък, за сметка на „асоциалното“ си насочване навътре и отвъд.

Имаше ли нужда от нея?

Фен съм на антологиите, за разлика от литературните конкурси. От гледна точка на читателя - шансът да харесаш нещо в една антология винаги е много по-голям. От гледна точка на авторите, включени в нашата, е чудесно, че в нея намериха място голям брой дебютирали на страниците на нашето списание имена, които, убеден съм, благодарение на нея ще открият нови читатели.

А какво е НАСП изобщо?

Както съм написал и в манифеста на Нова асоциална поезия, белязал началото на нейното съществуване - яхваме Торинския кон и тръгваме към Апокалипсиса с възгласа „Само Бог не е мъртъв!“ НАСП се изгради като свободна и алтернативна на статуквото литературна сцена със свое собствено разпознаваемо лице, еднакво бягаща от мейнстрийма, лайфстайла и стерилния академичен концептуализъм, както и от всички опити изкуството да бъде превърнато в политически инструмент или удобен параван за социална реализация.

Разкажи за работата по проекта. За екипа.

Започвам с това, че вие двамата със Симеон нямате нужда от представяне – ясно е, че ако не бяхте вие, нищо нямаше да се случи. Продължавам с талантливата млада авторка Александрина Валенти, на която дължим чудесното оформление на антологията. В работата по последната взеха решаващо участие и други двама поети, които практически в момента изцяло движат нещата в рамките на проекта Нова асоциална поезия – Александър Иванов и Александър Арнаудов. Валенти и Иванов наскоро ни зарадваха и със силни първи книги, а тази на Арнаудов ще излезе всеки момент. Няма нищо по-хубаво от това млади хора да се развиват творчески, да експериментират, да движат нещата със страст и замах, да реализират най-лудите си и рискови идеи. Това бе и един от основните ми мотиви след първоначалния етап от създаването на НАСП постепенно да се оттегля от „ръководните си функции” по отношение на движението и да се ориентирам към това да помагам при необходимост единствено отстрани и „в сянка”. Щастлив съм, че в момента то се е развило като истинска алтернативна, свободна литературна сцена и живее съвсем независимо от мен свой собствен пълнокръвен живот, доказателство за което е и настоящата антология. Не на последно място искам да изтъкна приноса за последната и на нашия доайен Божидар Пангелов, който с опита си застана зад проекта и спомогна немалко за неговото окончателно реализиране.

Нещо повече за авторите, включени в селекцията? На какъв принцип бе направена тя?

Няма как да разкажа за близо сто автора, включени в антологията в рамките на отговора на един въпрос. Затова бих споменал само, че повечето са много различни и ги обединява вероятно основно желанието да се изразяват свободно в рамките на една алтернативна литературна сцена. Радостен съм, че авторския състав е толкова многообразен и практически включва поети от поколението на Божидар Пангелов, Георги Николов и Марин Маринов, до това на съвременните тийнейджъри, които в момента правят първите си стъпки в литературата. Принципът на подбора на техните текстове бе от една страна да бъдат максимално знакови и представителни за писането им, а от друга – бе рамкиран от стремежа ни да бъде отразена първата година от съществуването на списанието Нова асоциална поезия.

Смисъла на съвместното писане, което също присъства в книгата?

Още от началото на съществуването на движението Нова асоциална поезия някои наши автори се ориентираха към този жанр, което ме радва. Нещо повече – лично за мен, именно те го направиха дори донякъде актуален в момента. От прозата знаем немалко примери за успешно колективно писане. Симпатизирам на пренасянето му и в областта на поезията, която, както знаем, някак по самата си вечно изплъзваща ни се дефиниция, е крайно субективен и интимен акт. Да бъде нанесен удар в самата сърцевина на последното е изцяло по вкуса ми. Това говори за някаква заедност, споделена страст, общност. За мен съвместното писане е най-хуманното лице на „смъртта на автора”, защото по някакъв особен начин превръща едно толкова монологично изкуство в диалог и така вероятно дори се завръща по крайно своеобразен начин и към неговите корени.

Знаково стихотворение от книгата, лично за теб?

Не бих искал да извеждам на преден план конкретни текстове, защото всички са минали през мен като съставител на антологията и са ми по най-различни начини почти идентично скъпи, но все пак най-малкото „визуализирайки” контекста на предишния въпрос, се изкушавам да посоча „Ходя в черно като слънцето” – общото стихотворение на Ивона Иванова и Александър Иванов.

Писането на поезия наистина ли е пътуване към Апокалипсиса? Личен или общ?

Пишещите хора пътуват или към успеха и себеутвърждаването си, или към Апокалипсиса. Последният е катастрофа, поражение, но и среща с Другия, който сме самите ние. Абсолютен край, но и вечно самоактуализиращо се начало. Ако се доверим на Тарковски – няма нищо по-силно от слабостта и по-голяма победа от поражението. Ще ми се да вярвам, че необятният хоризонт на подобно християнско смирение е „най-голямата сила”/ „запазената марка” на НАСП. И в този смисъл „апокалиптичността” на настоящата антология, нейната катастрофичност е обща. Камбаната бие за всички нас, защото кризата е време за Любов.

Влез в значението на фразата „Продължаваме отвъд” и дай възможен свой прочит.

За мен поезията е надеждата, че има някой зад вратата на смъртта, която е животът ни. „Продължаваме отвъд” е категоричната убеденост за невъзможността на света да бъде по-истински, красив и добър, и дори – себе си. Казват, че естетиката на Нова асоциална поезия е мрачна, песимистична, апокалиптична. Да – такава е. Но светът е неспасяем и „отвъд” е желанието на сърцето да не умира всеки ден заедно с него. Само любовта е безкрайна (както св. Апостол Павел е казал - „никога не отпада” ) и вечността („тук и сега”) е единственото ѝ възможно място.

И накрая - защо Бог не е мъртъв?

Защото още има хора, които правят любов, а не литература.

 

 

коментари

Добави коментар