Вечността в лицето на Уистън Хю Одън

  21 Февруари 2020, 10:58           409        0

 

 


„Ако не ни се умира,
ний трябва да се обичаме.“

1 септември 1939

Уистън Хю Одън е англоговорящ поет, възприеман като един от най-значимите поети на ⅩⅩ век. Роден е на 21 февруари 1907г. в Йорк, Великобритания. Докато е още дете, семейството му се премества в Бирмингам. Одън се обучава в „Christ Church“ – т.нар. „колеж“ към Оксфордския университет.[1] В ранните си години е силно повлиян от англо-саксонските стари стихотворни форми, както и от Томас Харди, Робърт Фрост, Емили Дикинсън и Джерард Менли Хопкинс.

Още като студент Уистън проявява огромен интерес към поезията. В Оксфорд се запознава с писателите Стивън Спендър и Кристофър Ишъруд, които му остават приятели за цял живот. Дебютът му е книгата „Стихотворения“ от 1930 г. След нея Одън е обявен за „водещия глас на новото поколение“. Книгата е публикувана по частни пътища две години по-рано, с различно съдържание. През 30-те години написва и три пиеси съвместно със своя приятел Ишъруд. Той посещава Германия, Исландия и Китай и продължава да пише разнообразна поезия – работи умело с класически стих в най-различни стъпки и ритъм, както и със своеобразни нови поетични форми, които сам създава. Сравняван е с Т. С. Елиът заради иронията, метафорите и дълбоката религиозност на творбите си. Хю Одън е социално ангажиран, а в ранните му стихотворения могат да се открият препратки към идеологията на Маркс и психоанализата на Фройд, които впрочем се съдържат в творчеството на всички образовани писатели на ХХ век. Друга важна част от поезията му са недоизказаните теми и емоции, свързани с прикриваната му по онова време хомосексуалност.

През 1935 г. Одън се жени за Ерика Ман, за да ѝ осигури британски паспорт и да ѝ помогне да избяга от Нацистка Германия. През 1937 г. той е доброволец в Испанската гражданска война. През 1939 г. заминава за САЩ, получава гражданство и продължава да пише поезия. Една от широкоизвестните му на български език творби, е именно стихотворението, написано на 1 септември 1939 г.

 

1 септември 1939

***
Седя в една от кръчмите
на Фифти-секънд Стрийт
уплашен и несигурен.
Подлото време прогонва
всички умни надежди.
Страхът и гневът на вълни
се плискат далече над светлите
и затъмнени земи,
заливат живота на всекиго.
Противната смрад на смъртта
мърси септемврийската вечер.

Прилежното знание може
да ни разкрие какво
беше това престъпление,
дето от Лутер до Линц
превърна културата в лудост,
какво зло имаго създаде
психопатичния бог.
Аз съм стоустото зная
което се учи в училище:
ако си патил от злото,
зло направи за отплата.

Тукидид в свойто изгнание
узна какво назовават
в речите демокрация
и какво вършат тираните.
Кухите думи, отправени
към безразличния гроб,
в книгата си разнищи.
Прокудено просвещение,
болка, превърната в навик,
власт некадърна и мъка —
всичко това се повтаря.

Във равнодушния въздух,
в който небостъргачите
високомерно прославят
човека от колектива,
езиците се надвикват
с безсмислени оправдания.
Но кой ще може за дълго
да ликува в съня си?
От огледалото гледат
ликът на Империализма
и на световната кривда.

Лицата, сбрани край бара,
се вкопчват в днешния ден.
Лампите трябва да светят,
музиката — да свири.
Всички условности бързат
да разкрасят крепостта
с домашна мебелировка,
за да не видим къде сме —
изгубени сред леса,
сред призраците и мрака
като деца изплашени.

Най-празнословните глупости,
които крещят големците,
са мъдрост, сравнени с мечтите ни.
Туй, дето Нижински, лудият,
някога писа за Дягилев,
важи и за нас нормалните.
Грехът, загнезден в костите
на всяка жена или мъж,
копнее за невъзможното —
не за вселенска любов,
а за любов на човек.

От мрака консервативен
в етичния ни живот
прииждат пътници с карти,
със своя утринна клетва:
„Не ще изменя на жена си.
Ще работя по-съзнателно.“
Събуждат се комендантите
и продължават играта.
Кой ще ги пусне на воля?
Кой ще говори на глухите
и вместо немите, кой?

Аз имам само гласа си
срещу цял куп измами —
измамата уж романтична
в главите на чувствени парии,
измамата на Властта,
опряла покрив в небето.
Не съществува Държава.
Сам никой в света не живее.
Гладът налага своето.
Ако не ни се умира,
ний трябва да се обичаме.

В нощта съвсем беззащитен
нашият свят се спотайва,
но пръснати в тъмнината,
рой светлинки иронични
бляскат — така Справедливите
разменят своите послания.
Дано и аз, като тях
от Ерос и прах съставен
и обсаден като замък
от отрицание, лумна
с един утвърждаващ пламък.

 

Уистън Хю Одън работи основно като лектор и редактор. В САЩ среща своя любим Честър Калман, който остава постоянен спътник в живота на поета. По-късното творчество на Одън се обръща към религията – по-точно към християнството и модерното протестанство. През 1948 г. получава наградата „Пулицър“. Творчеството му е оценено и оказва влияние на литературата и от двете страни на океана. От 1956 до 1961 г. Одън преподава поезия в Оксфордския университет. Освен стихотворения, той пише и есета, пиеси, либрето за опера и критика на литературни и театрални произведения. Работи също по документални филми и поетични пиеси. Сред най-познатите му поетични творби са „Събрани стихотворения“ (1945), „Щитът на Ахил“ (1955) и поемата „Погребален блус“ (позната още като „Stop all the clocks“). Според поета „има книги, които са незаслужено забравени, но няма нито една, която е незаслужено запомнена.“ А неговите стихосбирки остават заслужено запомени и до днес.

От 1954 до смъртта си през 1973 г., той е председател (канцлер) на Академията на американските поети. Втората половина от живота му минава в пътуване между Щатите и резиденции в Австрия. Уистън Хю Одън умира на 66-годишна възраст – на 29 септември 1973 г. във Виена.

Одън е разпознаваем и определян за един от най-великите поети на века заради виртуозната си писателска техника и широкоспектърната си тематика – от обществото на ХХ век и войната, през любовта и хомосексуалността, чак до теология и най-дълбоките пластове на човешката духовност и емоция. Определян е като амбивалентен заради осезаемата разлика между публицистиката и поезията му, пребиваването му между Европа и САЩ и, разбира се, сексуалността му, която не е приемана от Църквата и неговата силна религиозност. Въпреки тези противоречия (а може би именно заради тях), майсторството му като поет е върховно и неоспоримо.

За финал на този спомен за Одън – един превод на Иван Ланджев на стихотворението „The more loving one“ от последния брой на „Литературен вестик“:

 

По-обичащият

Поглеждайки звездите, аз си зная:
на тях за мен им е, уви, все тая.
Но на земята има и далеч по-тежко
от безразличието скотско и човешко.

Какво ако звездите почнат да изгарят
от страст по хората, а те не отговарят?
Щом не е равна любовта при нас,
то нека по-обичащият да съм аз.

Макар че за поклонник мисля се отдавна
на звезди, които пет пари не дават,
аз, гледайки ги днес така, не мога
да кажа „Липсва ми една, за Бога“.

Когато и последната звезда умре,
ще свикна някак с празното небе
и ще усетя мрака му велик, неземен,
обаче ще ми трябва малко време.

 


[1] Оксфордския университет има 39 подобни колежа, които са автономни, самоуправляващи се корпорации. Оксфордският университет е организиран на две нива – факултетно/катедрено и колежно. Т.нар „коледжи“ са независими от факултетите и се спонсорират отвън, като осигуряват на студентите по-индивидуална програма на обучение.


коментари

Добави коментар