„Водните лилии на паметта” - изборът на Хайри Хамдан да помни

  03 Февруари 2020, 18:19           425        0

 

Хайри Хамдан говори на всички световни езици, не защото е блестящ преводач, а понеже пише поезия. „Аз съм чедото на словото, изписвам го и то мене”. А словото не е нищо друго, освен памет. За живота и света, и за теб в него.

Точно с тази дума започва и завършва последната му стихосбирка. „Памет”. Така рамкирана, тази книга сякаш представлява пътуване, в което началната и крайната точка се сливат в едно, още повече, че един от основните мотиви в текстовете на поета, е влакът, пътуването, завръщането, заминаването, движението изобщо. А траекторията му сякаш рисува неувяхващи водни лилии, преборили се с езерото на забравата.

Накъде пътува героят на Хайри Хамдан? С бастун или събуждайки се за съня. С еднопосочен билет. През липси, които има смелостта да помни, понеже е „верен на забравата”, на забравянето му от любовта. През разминаването тъкмо с нея, само за да има шанс да се дочакат закъснелите ѝ влакове в есента. На 32-ро число, осмия ден от седмицата, седмия континент. Но винаги с вяра.

Рамкирането във „Водните лилии на паметта”, обаче, се случва и на едно друго равнище. На линията на усмивката на толерантността, преди и след (само)екзекуцията със слово. И тъкмо тук разбираме, че това е една сложна и многопластова книга, излизаща извън ограниченията на персоналната перцепция на света, защото авторът ѝ принадлежи на дъждовните палатки, на пустинята, на Палестина, на София и на Мусала едновременно, притежаващ умението да броди в душите ни, понеже преди всичко е обичащ хората човек. Пътуването е и в нас, и към нас. Странниците, бедняците, избраниците, момичетата със стари колела, нежелаещите спасение... С молитва и слово. За да се запитаме – имаме ли смелост да скочим в играта и да помним изборите си? Достатъчно силни ли сме да преброим песъчинките на пустините от липси, да ги изберем и да отгледаме в тях красивите цветя на паметта си?

Това е книга – молитва. Моли се бедуинът, палестинецът, българинът, поетът (преди пролетта) - да имаме сили да натрупаме грехове, да можем да понесем отсъствията си и да помним себе си. И най-сетне да повярваме, че любовта е възможна.

Водните лилии искат да си спомнят момичето. Песъчинките – водата. Жаждата – нейната неутолимост. Поетът – хората. Ние нека помним любовта.

Защото паметта е оптимизмът, че всичко, оставащо в нея, съществува завинаги.


коментари

Добави коментар