Вяра за хляба - Станислава Димитрова-Монова

  28 Септември 2019, 12:05        0

Снимка: Симеон Аспарухов

           

           С Вяра се запознах в един влак, на разсъмване, докато се връщах от поредното си безразсъдно пътешествие - с малко багаж, недостатъчно пари и почти никакви мисли за живота ми в големия град. Изглеждаше на не повече от трийсет, с дълга, пшеничноруса коса, някак съвсем естествено и ефирно падаща върху раменете ѝ, порцелановобяла кожа и дълбоки, тревожни очи. Първо си помислих, че това, което виждам, е нереално. Все пак, за последно бях спала преди двайсетина часа. После осъзнах, че тя все пак е истинска. Вгледах се в ръцете ѝ - отрудени, груби ръце, нетипични за възрастта и крехкия ѝ вид. Не спирах да я гледам с недоумение, което видимо я смути и затова тя ме подкани да седна. Седнах и забравих за времето. Говорихме с часове...

           Вяра беше изгубила родителите си на седем. Отгледала сама по-малката си сестра и грижейки се за болната си баба, Вяра се беше научила да се бори за оцеляването си, правейки хляб. Повече от двайсет години бе месила от сутрин до вечер - тихо и търпеливо, без ни една сълзица. Бе премесила стотици пъти болката и страховете си, без да иска друг живот, а може би дори и без да знае, че такъв изобщо съществува. В родното ѝ селце животът бе започвал и свършвал с хляба, буквално. Беше се научила да меси обредни хлябове и нафора в църквата. Хлябът я бе отвел на сватби, кръщенета и помени. Така, без дори да напуска малкия си свят, Вяра беше научила много за живота, сигурно много повече, отколкото знаят хората в големия град.

         „Знаеш ли, хората днес са толкова преситени и в същото време, празни. Не умеят да ценят, нямат страх от нищо, не благодарят за насъщния хляб. Толкова ли е трудно просто да бъдеш благодарен?” Тези думи още отекват в съзнанието ми. Как едно изстрадало същество бе способно на такова смирение? Откъде това обикновено момиче от село бе почерпило тази дълбока житейска мъдрост? Думите ѝ ме оставиха безмълвна. Толкова ли е трудно човек просто да бъде благодарен? Това ми каза Вяра за хляба и някак ме допълни. Прибрах се, седнах на масата в кухнята и все още не знаех на кой свят се намирам. Сякаш току-що бях говорила с Господ. Чувствах душата си гола, чиста и съвсем като нова. Вече не бях сигурна, че зная какво ми липсва и какво наистина ми трябва. Погледнах към отчаяно нуждаещия се от пребоядисване таван на старата си квартира, който само допреди седмица ненавиждах и благодарих, че го имам над главата си. Хладилникът ми също зееше отчайващо празен, вкъщи не бе останал и къшей хляб, но намерих в кухненския шкаф половин пакет брашно и се усмихнах. Благодарих и за него и запретнах ръкави, мислейки за онези няколко часа, прекарани във влака и думите на Вяра за хляба.

 

 

коментари

Добави коментар