Йордан Радичков: "Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки."

  21 Януари 2019, 18:45           826        0

 

 Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм. Той е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващ алтернативи творец. Произведенията му са преведени на 37 езика и са издадени в 50 страни по света. Номиниран е 2 пъти за Нобеловата награда за литература. Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. На името на писателя е наименуван Радичков връх на остров Ливингстън в Антарктика.

 

1929 г. - Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, област Монтана;

1947 г. - завършва гимназия в Берковица;

1949 г. - започва да публикува свои импресии, разкази и очерци;

1951-1954 г. - работи като кореспондент и редактор във вестник „Народна младеж“;

1954-1960 г. - редактор във вестник „Вечерни новини“;

1959 г. - издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“;

 

„Надеждите ни тъй са се пръквали по пасищата и пак по пасищата са издъхвали. Много надежди помня от детските си години, накъдето и да се обърне човек тогава, беше пълно с надежди. Те се раждаха и умираха пред очите ни, но все някъде в някое ъгълче на душата оставаше тайната вяра, че ще се сбъдне някой ден някоя от нашите надежди...“ – ("Ланските гнезда")

 

1960-1962 г. – редактор в „Българска кинематография“;

1961-1967 г. – издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964), „Свирепо настроение“ (1965),  „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967);

1962-1969 г. - редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“;

1966-1969 г. - от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“ (1966), написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967), създава пиесата „Суматоха“ (1967), излизат сборниците с новели „Вятърът на спокойствието“ и разказите „Ние, врабчетата“ (1968), сборника „Барутен буквар“ (1969);

 

"Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста - мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно - мигар може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно." ("Ние, врабчетата")

 

1972 г. - сценарист на новогодишната програма на телевизията; издава сборника „Плява и зърно“;

1973-1986 г. - съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото в Държавния съвет на Народна република България;

1974-1979 г. - създава и драматургичните си творби „Януари“, „Лазарица“ и „Опит за летене“, които заедно с пиесата „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.;

1975 г. - публикува романа си „Всички и никой“;

1977 г. – излиза романът „Прашка“;

 

"Есента баща ми умря и тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят й взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!" ("Домашна тетрадка")

 

1980 г. - носител е на голяма награда за литература „Добри Чинтулов“;

1984 г. - излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“; удостоен е с престижната международна италианска награда „Гринцане кавур“ за белетристика;

1986-1989 г. - заместник-председател на Съюза на българските писатели;

1988 г. – излиза романът „Ноев ковчег“; удостоен с Кралския шведски орден „Полярна звезда“;

 

"Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти. Трябва ли тогава да убием мухата!" ("Убий мухата!")

 

1990 г. - излиза сборникът с разкази „Хора и свраки“;

1994 г. - сборник „Малки жабешки истории“;

1996 г. - вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен“ на Международния съвет на детската книга заради книгата си „Малки жабешки истории”;

1996 г. – носител на награда „Аскеер“ за цялостен принос в развитието на театралното изкуство;

1997 г. - сборниците „Мюре“ и  „Умиване лицето на Богородица“;

1998 г. – носител на национална литературна награда „Петко Славейков“;

1999 г. -  излиза сборникът с разкази „Автострадата“;

 

"Учудвам се, като видя по телевизията как някой значителен човек е посрещнат от тълпа журналисти, въоръжени до зъби със звукозаписни устройства. Те са готови да задават купища неудобни въпроси, като че главната задача на журналиста е да те пита нещо неудобно за тебе и да се учудва, че не му отговаряш! Не знам как се чувстват журналистите, особено жените. Мъжът, като по-глуповат може и да подтичва, но на жената това не й отива!"

 

2000 г. - удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за цялостен принос в българската култура;

2000 г . - „Пупаво време“ - ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем;

2001 г. – удостоен с Голяма награда за литература на Софийския университет;

2003 г. - излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“;

2003 г.  - удостоен с Държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“;

2004 г. – Йордан Радичков умира в София на 21 януари 2004 г.

 

„Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста - мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно - мигар може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно.“ – ("Пешеходецът, който си подсвирква с уста – Ние, врабчетата")

 

2007 г. – издигнат е паметник на Йордан Радичков в градинката на Националната художествена галерия в столицата, създател на монумента е скулпторът проф. Емил Попов. Мемориалът е издигнат и поставен по инициатива на сдружението „Приятели на Радичков", с цел да увековечава и да пропагандира творчеството и личността на писателя, като част от културното наследство на България.  

 

СВИРЕПО НАСТРОЕНИЕ

 

Стягаха се за пазар и почнаха да товарят още в тъмното.

- Като падне сняг, никой няма да ги търси - каза Петър Маринков. - Сега му е времето, сега имат цена.

- Ако чакаш да падне сняг, ще измръзнат - каза му Бръмбара.

- Кой ще чака снега - каза жената на Петър Маринков. - Още от сега нещо е почнало да ги яде.

- А бе яде ги - каза Петър Маринков. - Ето и тази е наядена. Все отдолу ги е наяждало.

- Отдолу се е провирало и ги е наяждало. И то все хубавите.

- А, хубави! - не се съгласяваше Петър Маринков. - Всичките са свински.

- Свински са - каза жена му и се спря, за да прехвърля, за да върже забрадката си. - Но и между тях има сладки.

Докато онази си връзваше забрадката, Бръмбара стоеше до овцата загугулен с башлък. Той щеше да кара тези овца на пазара да я продаде.

- Ето още една наядена!

- Все отдолу ги наяжда - каза Петър Маринков. - Виж как ги е гризало.

Той намери едно мише гнездо в купчината. Ритна го и оттам се изсипаха розови ситни мишлета. Те се бутаха едно в друго, изстинали, и бяха толкова слаби и прозрачни, че се виждаха костите им под кожата. Жената плю върху мишлетата и се прекръсти, а Бръмбара каза да вземат да ги хвърлят в градината.

- Ще взема да ги хвърля - каза Петър Маринков. - И без това са слепи.

Той хвърли гнездото в другия край на градината, животните се изсипаха от него още докато летеше във въздуха. Жена му се наведе и пак почна да прехвърля, като оглеждаше все пак дали няма още наядени. Като се навеждаше, полата й се повдигаше и тогава Бръмбара виждаше краищата на чорапите й, а над краищата и нейните бели нозе. Бялото го смущаваше, но макар че го смущаваше, бе привлекателно и той гледаше все в него, докато жената мина от другата страна.

- Няма да мръднат - каза Петър Маринков. - Дъждът ще ги сплеска.

Той говореше за мишлетата.

Дъждът не беше много силен, за да ги сплеска. Но беше студен, ръмеше съвсем слабо от няколко дни и всичко бе прогизнато то влага. Бръмбара не знаеше как ще ги сплеска дъждът, освен ако не завили по - силно, та да ги удря отгоре, докато ги очука хубаво. Ама за туй трябва да завали по - силно, реши той.

Ритлите се изпълниха догоре. Петър Маринков изведе воловете, за да ги впряга, а от къщи излезе брат му и изкара овцете. Овцата на Бръмбара се размърда, щом видя стадото, обади се, постоя, сякаш учудена от нещо си, после пак се отпусна и дългата й глава увисна надолу, извита на една страна. Тя стоеше до своя стопанин и помръдваше насечените си уши от туй, гдето всяко лято й пускаха кръв все на ушите с ножа. Овчарят тъй знаеше да пуска кръв и всеки път тъй пускаше - стисне овцата между нозете си и сече с ножа. На нея много години й бяха пускали кръв и затуй ушите й бяха целите нацепени. Но й служеха още добре - добре чуваше с тях.

Жената на Петър Маринков си скръсти ръцете и гърдите й, едри и кръгли, надуха ризата, но тя никак не се смущаваше от гърдите си. Бе наметнала едно старо палто на мъжа си, цялото оплескано със син камък, защото с него той пръскаше лозето.

- Ти иди да вземеш туй - онуй - каза Петър Маринков на жена си. - А аз ще впрягам.

- Добре - каза жената. - Аз ще отида да взема туй - онуй, пък ти впрягай.

Петър Маринков зажегли воловете и отиде да отвори вратника, а жена му донесе една патица и я тури в колата. Патицата подвикваше, но като я туриха в колата, се успокои и млъкна.

- Хайде! - каза Бръмбара и подкара овцете.

Неговата овца изтича, намести се в стадото, а стадото се изниза през вратника и заситни по края на шосето, защото там тинята бе по - мека и не набиваше копитата. Петър Маринков качи жена си в колата и окачи капистрите на ярема. Тримата мъже тръгнаха по средата на шосето. Беше се съмнало, но полето сивееше още. Дърветата стърчаха измръзнали и почернели. Мъжете пушеха и мълчаха и така минаха през моста, после покрай черказката парна мелница - там имаше неколцина мливари, които разтоварваха чували от колите, а добитъкът стоеше мокър сред оглозганите стъбла на царевичака. Високата и черна тръба на мелницата изхвърляше пушек и туй много хареса на мъжете. През вратата се виждаха кошове и каиши, каишите се движеха, пляскаха, нещо свистеше и бумкаше и се лутаха хора.

- Трябва да продам прасето - каза Бръмбара. - Само ми яде храната. Колкото повече яде, толкова повече става на трион и му расте зурлата.

- Това е сръбска порода - каза Петър Маринков. - Сръбските свине не пълнеят.

- Ти остави, че не пълнее - каза Бръмбара. - Ами щурее. Нощеска цяла нощ съм го дирил.

- Аз чух, че квичеше по едно време - каза братът на Петър Маринков.

- Квичеше то - плю Бръмбара. - Чак като се върнах.

- Стока се не губи - каза Петър Маринков.

- Не се губи, но снощи, като си дойдох, го нямаше. Жената вика, че го пуснала от кочината да се изтича, а то изчезнало. "Изчезна, казва, и го няма никакво." Обиколих селото - няма го. Да не е игла, та да изчезне. Отбих се в кръчмата, разпитах този и онзи, не са го виждали. Къде ще го видят, то вече се стъмнило. Мамка му и прасе, ами сега къде да го диря?! Ако се е навряло в гората, ще го изядат вълците.

Бръмбара запуши.

- Няма да го изядат - каза Петър Маринков. - Сръбските свине са свирепи.

- И аз тъй си помислих, но ако са повече вълците, ще го изядат. Мислих, мислих, пък тръгнах да го търся.

- В тъмното?

- В тъмното ами. Търсих покрай реката - няма го. Намерих брод, почнах да се събувам. Водата студена, та ме преряза. Обух се, тръгнах от другата страна, из нивите. Нищо не се чува и нищо не се вижда. Почнах да мамя. Мамя, мамя, мамя, па се спра. После слушам, слушам, слушам - нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма - амя, ма - амя, ма - амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после натам, та в гората под Петлова чука. Може да се е навряло в гората, да търси дивячка под шумата или желъд. Нищо не се вижда в гората, очите си изповадих, ама като съм тръгнал да го търся, не мога да се върна. Спрях се в гората, пък пак почнах да мамя. Ма - амя, ма - амя, ма - амя, па се спра. После слушам. Слушам, слу - ушам - никого няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма - амя, ма - амя, ма - амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после още навътре в гората, в едни тръни се наврях, пък и в едни шипки, целия ме одраха.

- Туй, шипката, като се закачи, не можеш да я откачиш - каза братът на Петър Маринков. - А бе като че с ръце те хваща.

- Точно така - съгласи се Бръмбара и погледна брата отвисоко, защото той бе много дълъг и много слаб, с две глави стърчеше над другите, отделно от шапката. А и шапката му беше длъгнеста. - И къпината е същата. Като се закачи, не можеш да я откачиш. Дере и къса. А аз, като се намъкнах в шипките, едва се измъкнах. Измъкнах се, та на една поляна. И в края на поляната - нашето прасе. Белее се, очите му светят. "Гъци - гъци, гъци - гъци - гъци - гъци" - викам му, а то не мърда. Мамка му и прасе! Тръгнах към него - не мърда. Ритнах го - не мърда. То излезе един изгнил пън, от онези, дето нощем светят.

- Детето ми разправя, че даскалът им разправял, че такива пънове не знам какви са били. Той им разправял.

- Какво ще им разправя даскалът, аз сам го зная - каза Бръмбара. - Изгнил пън и свети. Помен няма от прасето. Въртя се на поляната, мисля си и си премислям, пък пак почнах да мамя. Ма - амя, ма - амя, мамя, пресъхна ми устата; па се спра. Слушам, слушам, слушам - нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Хайде после през гората, през гората, та чак на Петлова чука.

- Чак на Петлова чука? - пита братът на Петър Маринков.

- Чак горе. И оттам като започнах да мамя: "Гъци - гъци, гъци - гъци, гъци - гъци" - па се ослушам. Слушам, слушам - нищо няма.

- Брех, мамка му стара - каза Петър Маринков.

- Ами да - каза Бръмбара. - Слушам, слушам, слушам...

Той щеше още да разказва, но ги настигна камион. Камионът прогони овцете в нивите, оплеска селяните с кал до ушите, защото гумите му разбиваха всичко под себе си, и докато се усетят, настигна колата с воловете, нещо там изтрещя, нещо хвръкна във въздуха, воловете извиха, а жената на Петър Маринков взе да пищи и те видяха патицата. Патицата тичаше тромаво, люлеейки се през нивата, и пляскаше с крилата да си помага в тичането. Петър Маринков се спусна към колата и видя, че камионът е счупил една левка. Левката беше на пътя. Жена му седеше отгоре между ритлите, държеше се за тях и викаше, че камионът я бил прегазил.

- Такива трябва да ги трепят направо - каза Бръмбара и плю на шосето. - Той може да те прегази, както си стоиш. Мотори им дали, а акъл не им дали.

- Трябва да ги трепят - каза Петър Маринков.

Най-много се разсърди братът.

- На пита ще го направя, само да ми падне - каза той. - Така ще го направя, че кокалите си няма да събере. Ще го попилея аз него. Можеше и човек да загине.

- Я ти иди хвани патицата! - каза Петър Маринков. - Пък ще видим.

Братът бе кривокрак, но тичаше чевръсто.Той се спусна през нивата и макар че цървулите му се налепиха с кал и станаха като воденични камъни, настигна патицата и я захлупи с палтото си. После тръгна към колата, като стискаше патицата под мишница, а тя подвикваше още изплашена.

Тогава селяните видяха шофьора. Той вървеше бързо по шосето към тях и носеше в ръката си манивела. Беше целият блед и преди още да стигне до мъжете, почна да размахва манивелата и да вика:

- Неграмотници, за вас няма ли правилник за движение, не знаете ли вие правилника бе, та се движите вляво? Вървите и се движите вляво и пет пари на давате за правилника!Че аз мога тъй и катастрофа да направя, и в затвора заради вас да отида бе. Аз две деца имам, кой ще ми гледа децата?

- Само ти имаш деца! - каза Петър Маринков. - И ние имаме деца.

- Имате - каза онзи, - а пък вървите и се движите вляво!

- Пътят е на всички бе, другарю - каза Бръмбара. - Няма да го делим.

- Той е на всички - каза онзи, - но си има правилник. Или искате сега да дойде контролата, та да ни тегли по една глоба на всичките. Контролата ли искате?

Нашите му казаха, че хич не им трябва контролата.

- Каква контрола бе - каза Бръмбара. - Ние си вървяхме съвсем мирно по пътя. Нека ти кажат и другите. Аз прасето си бях загубил нощес, та къде ли не го търсих.

Братът на Петър Маринков, който се заканваше свирепо, стискаше миролюбиво патицата под мишница и мигаше срещу шофьора. Жената все още се държеше за ритлите и гледаше отгоре. Овцете, скупчени на шосето, стояха и слушаха навели глави. Бръмбара видя и своята овца. Тя беше на края.

Онзи постоя с манивелата, поизгледа селяните и колата, Петър Маринков изведе воловете от другата страна и те пак тръгнаха по шосето.

- Мамка му стара - каза братът. - Добре, че не стана катастрофа.

Съгласиха се, че е много добре, гдето не е станала катастрофа.

- Като постоях на Петлова чука - каза Бръмбара - и разбрах, че и там няма нищо, взех да си мисля дали да мина от другата страна, може да се е свряло някъде или да е заспало?

- Кое? - не го разбра Петър Маринков.

- Прасето - каза Бръмбара. - Може, викам, си да е заспало и затуй не ме чува. Ще трябва по - силно да мамя. Па като почнах да викам. "Гъци - гъци, гъци - гъци, гъци - гъци" - и чувам, че по едно време кучетата на гмитровчени залаяха. Мамя, мамя, мамя, па се спра. Мамка му и прасе, никакво не се обажда.

- Прасето не можеш да го събудиш, ако заспи - каза братът на Петър Маринков. - То има мръсни уши и нищо не чува с тях. А пък ако си е завряло главата в шумата, хич няма да те чуе. То с главата и ушите си завира в шумата. Нали съм виждал.

- А бе и аз съм виждал - каза Бръмбара. - Нали съм го виждал в кочината. Като къртица се завира бе. Завре се в сламата, та само опашката му стърчи. Мина ми туй през ума, но мога ли да тръгна из гората в това тъмно, та да търся една свинска опашка.

- Къде ще намериш в тъмното свинска опашка - съгласи се Петър Маринков. - То цяло прасе не можеш да намериш, та опашка.

- Не, то може, но да попаднеш точно на опашката - каза Бръмбара.

- Ако попаднеш точно на нея, да.

- Знам аз, ама работата е как да попаднеш на нея. Знаете какви са големи горите на Петлова чука.

- И са големи, пък и е тъмно. Освен да почнеш да ровиш наред шумата, та дано го настъпиш.

- Ама и това не е сигурно, защото можеш да вървиш и да газиш шумата, а пък то да се е заровило на една педя от краката ти и да не го разровиш. Даже на една педя да минеш до него, и пак няма да го видиш.

- Нито ти него, нито то тебе.

- Дума да не става, така е.

- Така е, но като се хванеш, а върни се!

- Не може да се върнеш, като си се хванал.

- А, ще се върнеш! Хванеш ли се веднъж, няма връщане.

- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.

- А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. Знаете колко е голяма гората на Петлова чука. Как ще я хванеш цялата?

- То и жената не е чак толкова сигурна - каза братът на Петър Маринков. - Като сапуна е тя.

- Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.

- Същата е - каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. - Не виждаш ли, че сапунът, когато най - добре го стискаш, най - лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.

- Не зная дали е така за жената, ама за сапуна е точно така - каза Бръмбара. - Та като си вървя аз из гората, все туй си мисля: как да я намеря тази свиня и къде може да я намеря? Гърлото ми пресъхна, краката ми си побиха като на маневри и най - после не издържах и си тръгнах към село. Викам си, може пък да се е прибрала свинята.

- Ами да - каза Петър Маринков.

- Пък тя се прибрала - каза Бръмбара. - Отворих кочината и гледам, в ъгъла, дето е сламата, стърчи една опашка. Прибрала се и се напъхала цялата в сламата.

- Тя твоята станала като на маневри - каза Петър Маринков. - Така ни караха нас да превземем един баир и си изплезихме езиците, докато стигнем билото, защото там била пленена кухнята ни с храната. Когато превзехме билото, нищо не намерихме там и чакахме още половин ден да дойде кухнята. Тя била зад нас и съвсем бавно си се движела, а пък ние си изплезихме езиците. И твоята работа тъй излязла.

- Същата - каза Бръмбара. - Два пъти газих реката, всичко кръстосах, а като се върнах, мамка й и свиня, тя се навряла в кочината. Няма да ти се размине така, казах си, пък влязох в кочината и я ритнах по задницата. Свинята се обърна към мене, взе да мига, ама клечи на задницата си и разбра, че съм много ядосан.

- Животните усещат.

- Смее ли да не усети. Усети тя и още как усети, ами клечи и ме гледа право в очите.

- Знае тя - каза Петър Маринков.

- Смее ли да не знае! - завъртя глава Бръмбара. - Гледа ме, значи, и мига.

Те не можаха да разберат какво точно е станало по - нататък, защото жената ги повика да видят вола - изхвърлял си крака все на една страна.

Мъжете спряха воловете. Животните дишаха тежко и хълбоците им димяха пара. Небето продължаваше да изстисква своята влага върху тях. Овцете стояха скупчени до шосето, забили глави една в друга, покорни, с натежали от дъжда руна. Напред се точеше пътят, сив и кален, притиснат от два реда канадски тополи, черни и лъскави. Селяните се опитаха да вдигнат крака на вола, но животното се стъписа изплашено. Те го притиснаха до процепа и Бръмбара успя да вдигне крака му. Животното се почувствува безпомощно, притихна и започна да трепери изплашено. Бръмбара надникна и видя, че едната подкова виси върху копитото. Другите почнаха да я въртят, да я извиват, докато я измъкнаха от гвоздея и Петър Маринков я хвърли на пътя. Тя подскочи само веднъж и иззвънтя. Дочула звънтенето, патицата се обади от колата, ослуша се и, неполучила отговор, отново подвикна.

Овцете вдигнаха мокрите си глави и очите им, изпъкнали и разтворени, търсеха звъна. Те видяха само колата и воловете. Дъждът ги удряше по изпъкналите очи студено и гъсто и животните отново наведоха глави, защото само тъй можеха да скрият очите си.

Воловете потеглиха и от двете им страни се раздвижиха бавно тополите. Те не виждаха пред себе си, виждаха само дърветата и зад дърветата нивите, където бяха орали.

Мъжете виждаха нивите, без да ги гледат. Те гледаха пред себе си, но някъде в тях се търкаляха и тези ниви, защото ги бяха орали; после зад нивите се навиваше реката и те я виждаха в себе си как се провира синкава и ленива, после от другата страна стърчаха горите на Петлова чука, а още по - нататък бе самата чука с бандерата. Всичко това бе скрито във влагата и мъглите, но селяните проникваха в него и то проникваше в тях, защото животът им бе безкрайно кръстосване през него.

То се търкаляше в тях, вътре, много дълбоко, ту студено, ту синкаво, ту облечено в светлина и трептящо от жега, ту обагрено, ту лятнозелено, търкаляше се, въртеше се и неговият кръговрат беше безшумен и мъжете усещаха капките, които се изстискваха от това въртеливо движение и капеха върху сърцето отмерено и спокойно, и при всеки допир сърцето се свиваше, сетне отпускаше мускулите и пак се свиваше, и пак се отпускаше и това разнасяше по жилите същото трептене и ударите бяха като ехо, което никога не може да бъде попито и което никога не умира, тъй като не умира въртенето на колелата пред тях и въртенето на земята и слънцето. Но те само усещаха природата на Черказки, макар че я нямаше сега наоколо, защото наоколо бе само мъглата, стеснила хоризонта и скрила всичко в себе си, онази студена и мокра мъгла, която притиска есенно време земята толкова плътно, че дори звуковете не могат да се чуят, а умират тутакси под нея, сякаш сме ги произнесли в себе си и само за себе си; дори колелетата, изядени и твърди, не можеха да кънтят върху настилката на шосето. Но макар и да не кънтяха, те се търкаляха, търкаляха се едно след друго и едно в друго, премятаха спиците си, търкаляха се, теглени от воловете, а отгоре беше стоката, до върха на ритлите, патицата, извила глава, и жената на Петър Маринков, хваната за ритлите.

Освен всичко това Бръмбара носеше в себе си своята сръбска свиня с настръхналата четина, едно неспокойно дългокрако животно, наежено и гърбаво. То преораваше със зурлата си, сякаш земята беше създадена за неговата зурла, търсеше корените на всичко, опустошаваше го, изтръгваше корените му, космати и сладки, горчиви и възлести, остри като шила и безвкусни. То ореше всичко и навсякъде, дишаше и ореше със зурлата си, странно мека и хлъзгава.

Мека и хлъзгава!

Страшна зурла!

Този звяр сега въртеше своя четинест свредел в Бръмбара и той виждаше животното, изправено върху тънките си нозе, изгърбено, как души, мига насреща му, движи лениво зурлата си и го гъделичка някъде вътре. Онези до него говореха за други неща, но той не можеше да се сдържи, защото онова там го гъделичкаше, и каза на Петър Маринков:

- Гледа ме и мига, а аз като замахнах, та по зурлата.

- Кое бе? - не разбра Петър Маринков.

- Прасето - каза Бръмбара. - Прас по зурлата, значи. То има една зурла, половин метър напред стърчи.

- Тъй му се пада!

- Добре, ама като го ударих, аз го ударих в зъба. То има един извит зъб, корените дето кърти с него, пък улучих право в зъба, та си побих ръката.

- Вярно, че то има предни зъби, дето с тях реже корените. Добре, че не ти е прерязало ръката.

- И аз тъй викам: добре, че не ме осакати. Пък като го ритнах после в корема, веднъж го ритнах, ама силно. То и корем няма, коремът му се е залепил на гърбината.

- Затуй е така изгърбено - каза Петър Маринков.

- Жена ми дотича, разписка се, щял съм да го пребия. Тя добре, че се разписка, иначе щях да го пребия.

- Няма загуба - каза братът. - Ще се изяде.

Бръмбара млъкна и тримата дълго време вървяха мълчаливо по пътя. После стигнаха рампата на железопътната линия, бариерата бе пусната, там чакаха половин час, имаше голямо задръстване, и братът и Бръмбара отидоха да пазят овцете, А Петър Маринков застана до воловете, за да не се подплашат от влака. Воловете не се подплашиха, но овцете почнаха да се блъскат една в друга, някакво младо конче взе да цвили и се вряза в тъпканицата. Разместиха се каруци, някъде нещо строшиха, един почна да вика с цяло гърло към някого: "Къде гледаш бе, та си не вардиш вола? Щеше да ме изкорми като риба!" Кучетата, навързани зад каруците, намериха убежище под каруците; макар че и там не беше съвсем спокойно, но все пак имаха малка защита. Влакът отгърмя, потокът се изсипа през прелеза, разля се, загърмяха каруци, някакъв мъж се блъскаше и търсеше нещо загубено, но го отхвърлиха настрани, той постоя малко, после почна да тича, защото конете му бяха останали сами, а насреща им идваше също такъв поток от другата страна на прелеза. Овцете се юрнаха по железопътната линия, сетне възвиха из нивите. Бръмбара и братът тичаха подир тях, настигнаха ги и ги възвиха към шосето. Постепенно потокът се успокои, хората спряха да викат, само гдето подканяха конете или воловете. Нашите селяни чуха малко по - късно викове: "Варди се! Варди се!" - и видяха трима човека да водят един бик. Двама бяха отпред, от двете страни на животното, държаха синджирите така, че да не може то да тръгне нито наляво, нито надясно, а отзад вървеше трети - бикарят. И той стискаше синджир. Трите синджира се събираха в една халка, окачена на муцуната на бика. Тримата бяха гмитровчени и откарваха общинския бик в града. Животното държеше главата си наведена, сякаш ей сега ще се хвърли да боде пътя, дишаше свирепо, но тримата гмитровчени никак не се бояха от него, а стискаха синджирите си и всеки от тях държеше по едно късо дърво в ръката си.

- Откарват на кланицата - каза Бръмбара. - Не си гледа вече работата. Тъй както го водят тримата, ще излезе касапинът с един чук и право в челото. Аз съм гледал как ги трепят биковете.

Той си спомни как водил веднъж кравата при този бик и почна да разказва и тъй както разказваше, видяха пред себе си града. Възвиха още в началото по една улица, много кална, но тя беше по - пряка и излязоха на пазара.

коментари

Добави коментар