Йордан Йовков - мълчаливецът на българската литература

  09 Ноември 2020, 09:17           742

 


Днес, 9 ноември, се навършват 140 години от рождението на един от най-любимите български писатели – Йордан Йовков.

В живота на личности като него има само една дата – датата на тяхното раждане, денят, в който са се появили на този свят, за да дадат на хората нещо стойностно от себе си. Мигът на смъртта им не е край на тяхното съществуване, а начало на тяхното безсмъртие. Защото те остават живи в сърцата на хората.

Българският класик Йордан Йовков (Юрдан Стефанов Йовков) е роден в сeло Жеравна през 1880 г., по това време Източна Румелия, по-късно семейството му се преселва в Добруджа. Учи в родното си място, а завършва гимназия в София. Негов учител е бил Иван Грозев, който още тогава му предсказва светло литературно бъдеще. Завършва школата за запасни офицери в Княжево, като още по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“ (вестник „Съзнание“, бр. 9, 26 октомври 1902 г.). Следването му в Юридическия факултет в Софийския университет се осуетява заради смъртта на баща му и той е принуден да започне работа като учител в различни добружански села, където получава голям жизнен материал, отразен впоследствие в творчеството му.

През 1912 г. е мобилизиран и взима участие в Балканската и Междусъюзническата война. След войната се установява в София и работи като редактор и библиотекар. Мобилизиран е отново в Първата световна война. Участието на младия Йовков във войните се отразява болезнено както в творчеството му, така и на здравето му. Мобилизиран е отново и е изпратен в град Ксанти. А любимата му Добруджа, която Йовков чувства като свой истински дом, е в ръцете на румънските окупатори, което се отразява и върху душевното състояние на автора. Тласнат от тези несгоди и терзания, той търси спасение като преминава нелегално чуждата граница и се установява във Варна, където за известно време преподава. По-късно, през 1920 година, с помощта на свои приятели постъпва в българската легация в Букурещ и остава в румънската столица близо 8 години. Макар да се чувства сам, недооценен и неразбран в чуждата страна, именно тук той подготвя най-големите си творби – „Песента на колелетата”, „Старопланински легенди”, „Вечери в Антимовския хан”, „Женско сърце” и „Ако можеха да говорят”. Всички те са пропити от преживения ужас от войната, която за пореден път е описана като огромно изпитание, носеща единствено страдание. Големият естет и творец Йовков обаче успява да намери и да ни покаже по толкова изящен начин и красотата.

През 1927 година се завръща в отечеството, където най-накрая се посвещава изцяло и единствено на това, в което е най-добър и което обича най-много, а именно да пише. През същата година е назначен за преводач в Министерството на външните работи.

В последните години от живота си той напълно се отдава на литературата. Умира едва 56-годишен през 1937 г. в болница в Пловдив. Преведен е на 44 езика.

Йордан Йовков говори чрез това, което ни е оставил като литературно наследство. А неговите текстове са многопластови както всички добри литературни произведения и трябва да се потърси онзи втори план, да се потърси онова голямо послание, което присъства в едни наглед обикновени селски истории, в които дори и сюжетът не е много динамичен, в които хората просто сякаш само си говорят, но на фона на тези разкази откриваме действително проблеми, които ни вълнуват и днес. Всяко ново поколение чете Йовков по нов, различен начин.

Йордан Йовков е наричан Певецът на Добруджа. Той не е роден в този край, но от 14 негови книги 10 са посветени на Добруджа. И добруджанци много го обичат, имат го за свой писател. Действително Йовков превръща Добруджа в литературен мит, дълбоко заложен оттогава в самосъзнанието на българина. Йовков е Добруджа!

Малко известен факт е, че Йовков е рисувал добре и първо е скицирал героите си, после ги е описвал.

Той пише разказите си в продължение на трийсет години, като се стреми да ги съчетава в цикли. По този начин те са свързани помежду си и засягат обща тематика. В цикъла Вечери в Антимовския хан и Старопланински легенди общото е пространството и времето. В животинския цикъл Ако можеха да говорят героите са поставени в различни ситуации.

Йовковите герои пътуват към смъртта, към изкуплението, към помъдряването. Те са мъдреци, добротворци или грешници, които търсят истината за своя живот. Те са предимно селяни от Добруджа, но за тях не е характерен биологичният стремеж към земята. Йовковите герои почти винаги са изправени пред някакъв избор, който определя по-нататъшния им живот и ги определя като личности. При повечето от тях нравствената и физическа красота вървят ръка за ръка. Героите на Йовков извършват грехове, но винаги ги изкупуват. Най-силната движеща сила за тях е любовта.

Йовков е най-големият хуманист в българската литература. Като човек той е добър и скромен, мълчалив и вглъбен, но сърцето му е изпълнено с любов към хората. С тази любов и с голяма нежност той изгражда в произведенията си свят на доброто и истинското. Тръгвайки от сивата действителност, той я превръща в автентична, интригуваща и светла реалност. Хуманизъм и любов към хора и животни, битка между доброто и злото, търсене на красотата навсякъде, дори в ужасното военно време. Това са житейските и литературни уроци на Йордан Йовков.

Често се цитира фразата на Достоевски Красотата ще спаси света. Но Йовковото творчество допълва Красотата и добротата ще спасят света!