Защото „море” се римува с „щастие”, нали? - Яна Младенова

  24 Септември 2019, 16:43        0

Снимка: Симеон Аспарухов
 

Юли е опънал лениво дългите си дни под слънцето. С зелена шапка и дъх на море. Дразнещо-спокоен и примамливо-щастлив, леко полюшващ се в хамак, пълен с песъчинки.

Устата му е пълна с череши и със семки от диня, които малко се колебае дали да глътне, или да изплюе. Пълна е и с думи, които ме примамват към „голямата локва”, „голямото синьо” и всичко голямо и значимо в живота ми - морето.

Тръгвам. 

Пътуването ми е накъдрено от спомени.  

Лято е и съм на около две. Подстригана като момченце, с коса, тънка като пух на пиленце. Пътуваме към морето, в онези години, когато още нямаше магистрала. Аз съм на предната седалка и, болезнено (за слуха на другите) неспособна да пея, го правя, пригласяйки на „Две следи“, звучащи от касетката в касетофона. 

Седалката на червената ни “Жигула” се нагрява бързо от слънцето и пари. 

По пътя ми се гади и спираме до някакво кафене в едно от редицата малки селца по пътя – онова с една пластмасова маса отвън и грамаден чадър (на „Кока-Кола“ или „Каменица“). Точно до нас е и смесеният магазин. И той единствен. Там, където можеш да намериш гащи, пирони, пяна за бръснене „Каро“ и сухи пасти „Балкан“.

Пристигам. 

Първи докосвания до морето. 

Стъпалата ми, нападнати от прииждащите вълни. Догонват ме и се дръпват обратно, а на мен ми се иска да ги последвам навътре в морето – да се изгубя в шума им, да се отлепя от неравното дъно, а ръцете ми да разгонят водораслите. Да го вдишам. Да ме погълне.

Сто двайс’ три, чака ни… „къмпинг “Златна рибка”. 

Главата ми, едва подаваща се над шубера, поръчва шкембе от готвача зад бара. Никога няма да забравя липсващите му три пръста и вкуса на люто и чесън в обедните часове. Протягах песъчлива ръка към филийката хляб, а банският ми оставяше мокро петно по възглавничката на дървената пейка. 

Банда хлапета сме се прилепили до телената ограда, за да гледаме детските на телевизора, който имат децата в съседния къмпинг. Те малко се фукат с този факт, но всъщност на всички твърде бързо дружно ни омръзва да се взираме в екрана и след малко сме се заиграли с два сухи клона, един папур и празна консерва от „Русенско варено”.

Имам ужасен страх от медузи. Брат ми ме замеря с онези, които са изхвърлени неподвижни на брега и разплутите им тела се пльоскат близо до мен в мокрия пясък. Хич не го харесвам в тези моменти. Минава ми бързо - крадат вниманието ми с игра на билярд, а аз съм по-ниска от щеката. 

Първи докосвания до някакво щастие, което трудно можех да си обясня.

Раста.

Уча се да ловя раци по скалите и да плувам далеч-далеч след шамандурата. 

Запознавам се с Капитана - стар бургазлия, който ни разказва как от неговата къща се вижда морето. Е, не лъже. Само дето трябва да излезеш от входната врата, да направиш няколко крачки по обраслия с треволяци хълм, да идеш до трафопоста, да се надигнеш на пръсти и ееееей, там, в ъгъла, до самия хоризонт се синее и то. 

Още се страхувам от медузи, но вече дори и билярдът едва отвлича вниманието ми от тях. Наричам ги на галено „Дуси”, сякаш това ще ги превърне в симпатичен анимационен герой. 

Ръцете ми лепнат от сладкия сок на смокини и от време на време схрусквам някоя песъчинка. 

Не ми омръзва да слушам как мама и тати са се запознали на нудистки плаж - история, бодро разказвана на семейни вечери. „Там поне няма скрито-покрито”, шеговито допълва мама. Като че морето е било таен съучастник в тяхната любов. 

Влюбвам се и аз. В морето. В свободата. В солената вода, оставяща белите си лапички по кожата ми. В правенето на любов под звука на разбиващите се в брега вълни. В себе си - урок, който дълго време ми отне да науча. 

Отивам си. 

Отивам си физически, но никога наистина. Качвам се на влака от гарата в Бургас, но сякаш „Оставам на котва, оставам във плен…”. 

Започвам да римувам думата „море” и осъзнавам с колко думи тя върви ръка за ръка… сякаш всичко ме връща обратно към него. 

Безбрежие. Безвремие. Безтегловност. Без, без, без… а всъщност с всичко. С онова дълбоко убеждение, че everything is gonna be, it’s gonna be allright.

 

Защото „море” се римува с „щастие”, нали?

 

 

 

коментари

Добави коментар