Защото още бие

  19 Юни 2020, 16:06           294        0

 


Тази книга има пулс. Жива е, пътува през географиите на телата, по посоките на душите, след стрелките по гарите, в сезоните на сърцата ни. Спира се на някоя улица в Париж, пресича Сена, лети със самолет, пуска хартиени лодки, свързва дъждовните площади със западния бряг и Женския пазар, пътува през времето по реката на Сидхарта... Остра е като систола – пуска бримки по пуловерите, с които обличаме премръзналите си чувства и по чаршафите, под които крием греховете и истините си. Дълбока е като диастола, като пропадане в осъзнаването, че нищо не е вечно, най-малко биенето на сърцето и като дланта, в която лежат стрелките – остатъци от времето.

На тези страници Роуз Траян говори на много езици и знае, че ще бъде разбрана от всеки, който все още има пулс. Тя самата е гражданин на света и сякаш е логично текстовете ѝ да говорят на различни световни езици. Но не за да ни разделят, а да ни съберат, за да постигнем разбиране и отвъд думите. Нещо повече – пишейки, тя сякаш снима своите филми, а всеки неин текст е нова и нова лента, прожектирана на белия екран на страниците от тази книга. Заслушайте се, вгледайте се и ще разберете.

С „Пулс“ Роуз прави и още нещо – навлиза смело в полето на интертекстуалността, за да си поговори с едни от най-големите умове в литературната ни история. Въпрос на смелост и мъдрост. Тя влиза в диалог по вечните човешки теми с тях, с нас, със своите любими хора... Превеждаме любовта на есперанто. Говорим си на езика на сърцето. Защото още бие.

А всъщност не е ли самото слово пулс самó по себе си? Пулс от думи. Шумът от сърцето на историята. Непрекъсващ текст, преминаващ през времето и пространството. И през нас самите.

Ние сме „Пулс“. Влезте в нейния ритъм.


Ива Спиридонова, редактор

коментари

Добави коментар