Заведи ме на кино

0.0
Стефка Петкова
Година на издаване: 2020-12-17
Брой страници: 72
Размер на изданието: 145х210
Корица: мека
ISBN: 978-619-7456-35-6
Редактор: Маргарита Петкова
Художник: Моника Комарницка
Фотограф:
Дизайн: Моника Комарницка

12.00 лв

Наличност: на склад



 

НОМИНАЦИЯ  ЗА „ОСКАР“

Отмина този край, а лампите не светват.
Стаила дъх, земята една сълза преглъща.
Примигващи субтитри – звездите по небето,

изписват нещо важно. Май филмът не е свършил…
Дали е дълга още, пълнометражна лента
и краят е невидим в един далечен кадър

под много обиколки на синята планета?
Красива героиня… Саундтракът е балада.
Какво ще видим още? Какво ще изиграем?
Дали изкусен грим лицата ни ще скрива?
Зад камерата кой е? Сценария не знаем.
А времето неспирно лентата навива…
Дано да няма битки, омраза, смърт и ярост,
дано да няма плач и скърцане със зъби!
Дано да не е прав съвсем Еклисиаст,
а суетата в тъмния салон да се изгуби!
Дано и сценаристът не вземе в миг на слабост
през сълзи да избива герой подир герой!
Дано спечели „Оскар” за филма! И аплаузи…
Дано е популярен! Дано е жив и той!
Дано покълва обич във всякое сърце
и всеки нежна мисъл към другите протяга!
Дано не размотаем земното клъбце
и пъстрата му нишка дано не ни избяга!
Дано след всеки край е жива Любовта
и в главната си роля дано да не мълчи!
В прегръдките на Бог дано не плаче тя!
Дано да не останат в този филм сами!

 

ЕПОПЕЯ НА НЕЗАБРАВИМИТЕ

Колко любов е? На капка равна
и на живот равнозначеща.
Твърде малко – в нея да се удавиш,
твърде много – да я изплачеш.

Твърде бърза е – да я подминеш,
твърде висока – да я възпееш.
Твърде кратка, за да ти стигне,
твърде дълга, за да я надживееш.

1. Злодеят с нежно име
Той е този, който ми взе зората,
изпя ме в песен, развя байрака
и ми показа къде е Караджата.
Той ме научи да светя в мрака.

Той е този, който ми взе душата
и с кални стъпки през нея мина.
Той ме обучи в изкуството на войната.
Евакуирах чувствата и си спасих името.

Той е този, който ми даде всичко –
деца, свобода и стих.
Не помня дали го обичах...
Но не го забравих. И му простих.

2. Магът
Той дойде в най-тъмната нощ,
в която се бях изгубила,
сам изгубен, слаб и безпомощен.
Времето беше смутно и влюбено.

Отвори небето и слънцето падна
в очите ми – в слънце невярващи,
в ръцете ми – слепи и жадни.
Любовта беше стръмна и непрощаваща.

Любовта беше безпаметност и магия,
животът изля куршум и я развали.
Но в бяла приказка успя да го скрие...
Не го забравих. И го благослових.
 

3. Йах Четаси Ме*
Ако има друг живот и прераждане,
той е край мене във всичките,
най-важен от важните –
да ме възпита в обичане.

Той е този, който ме учи да сричам
ведите на душата си.
С него любовта левитира и се себеотрича
със смирението на монасите.

Той е диханието и сърдечния ритъм,
които не виждаш, но без тях не можеш.
Той астматично все няма да ми достига,
а забравянето е невъзможно.


* от санскрит – този, който е на трона на сърцето ми
 

AVE VERUM CORPUS

Пазя малката книжна ракета,
която влетя през прозореца
и потъвам в поредното четене
на фона на мотета от Моцарт.
Препрочитам пак редовете
написани с почерка ти изтънчен:
„... когато се върна, нека прозорецът свети
и вратата да не е заключена...“
Не заключвам. И лампата не изгасям.
Дори не затварям прозореца.
Чакайки те, в сън се унасям
на фона на мотета от Моцарт.

 

ПРОЧИТАНЕ ПРАВАТА НА ЛЮБОВТА

Понеже вече ми се случи,
(а ти така веднъж се случваш само),
понеже в твое име бях и кучка
и те развях като пиратско знаме,
понеже срязах тежестта на котвите
и в дъното на гърлото се впиха,
изхвърлих и компасите зад борда,
а от платната – ризи за безпътните уших...
Понеже трюма с камъни напълних,
на бедните раздадох гордостта
и с последните три гроша съвест
си купих за безумството вина...
Понеже ми се случи както трябва – луда –
сърцето ми издра, очите – ослепи...
Завързана, във себе си те арестувам!
В какво те обвинявам?! – Че си ти!
Че всичките ми ветрове отвърза,
че посоките ми преобърна скришом,
че ме научи да живея бързо,
но бавно и на глътки да те дишам,
че усвоих и нежните акорди
от арфата на гласните си струни,
че себе си познах като покорна
пред силата на твоята безумност,
че никога не се обиди, не заплака,
че в обичта ми ти не се и усъмни,
че аз от теб научих как се чака,
че с вярата си в мен се потвърди...
Виновна си, Любов, но имаш право
от това задържане да се освободиш,
като докажеш, че не си такава.
А дотогава – можеш да мълчиш.

 

ПО ЗАЛЕДЕНИЯ СКЛОН НА СЪРЦЕТО

Когато след дълго изгаряне се стопиш,
като свещ, оставена от богомолец във храма,
малко преди до сълза от восък да се смалиш

 – много малко преди да те няма,
с последната капка останал инстинкт
хвърлиш остро парче от душата си счупена
на жестоката Снежна кралица в очите,
тогава от снежният ѝ гняв ще бъдеш затрупан.
И без да знае, че това те спасява,
ще обгърне сърцето ти с ледени пръсти
и изгубен, но и спасен ще те остави
в най-полярния полюс на чувствата,
където всичко е тихо, кристално и бяло,
а снегът е затрупал милостиво следите
от последните преминали впрягове
на илюзиите, надеждите и мечтите.
Така, с притаено летаргично дихание,
без и сянка на чувство да мине –

малка искра от северното сияние,
можеш да бъдеш много години,
преди слънцето да разкъса над тебе небето
и през заскрежените си клепачи видиш,
как по заледения склон на сърцето ти,
някой бавно към тебе идва
с две трепкащи пламъчета в очите
и усещаш дъхът му – жарава,
тогава панически започваш да се опитваш
да се предпазиш от това завладяване.
Не искаш да му позволиш да замръзне,
но и не искаш отново да изгориш.
Едно погрешно движение и ще се подхлъзнеш.
Едно погрешно движение и ще започнеш да се топиш.

 

 

 

Стефка Петкова дебютира през 2004 г. със стихосбирката „Парченца любов“. Освен стихотворения, пише разкази и приказки. Тя е един от най-активните членове в платформата за нова българска художествена литература „Хулите“. Много от нейните произведения са публикувани в периодичния печат и са добре познати в интернет пространството. Удостоявана е с награди в национални конкурси за поезия. „Заведи ме на кино“ е вторият ѝ поетичен сборник.


Читателите, които се интересуват от поезия, знаят името на Стефка Петкова. Сигурна съм, че търсят стиховете ѝ в социалната мрежа и ще се радват да прочетат и втората ѝ поетична книга. Очакванията им ще бъдат възнаградени. Стефка Петкова умее да привлича вниманието със самобитната си поезия, познавайки добре законите на поетическия изказ. Тя владее не само класическата форма, при това я владее безотказно, но и така модерният бял стих при нея свети, подчинен на умението ѝ да подрежда думите така, че да се обичат една друга и да завладеят сърцето, не само очите. Авторката знае наизуст правата на любовта, ДНКто на която тече във вените на всеки неин стих. Тя търси грешната си сянка, вградена във вятърните мелници и танцува с корабче с Краля на булеварда като една тъжна клоунеса, която само след миг ще получи новите си крила, защото любовта е щедра и винаги пристигаща навреме. Оставете се на Стефка Петкова да ви заведе на кино. Филмът наистина си заслужава „Оскар“-ите ви.

 

Маргарита Петкова, редактор

 


Мнения

Добави мнение