Живи сенки. Размяна - Ванина Семова

  11 Ноември 2020, 13:33           350        0

Снимка: личен архив

 


Имах усещането, че съм вървяла с часове, когато погледнах надолу и пред мен се откри тя – огромната, и в същото време всяваща сковаващ страх, призрачна къща. Беше мрачна и тъмна, като предишния път, а вонята от блатото постепенно изпълваше въздуха. В тази си част хълмът бе по-полегат и обещаваше леко приземяване. Без да се колебая особено, седнах по дупе върху все още сухата тревна площ и бавно се спуснах надолу. Малко по малко теренът се изравняваше и вече можех да се изправя на крака, без опасност да се претърколя.

Къщата се издигаше на метри от мен, а смрадта на гнило все повече навлизаше в ноздрите ми. Вече знаех какво ме очакваше. Поех си дъх и се отправих към вратата.

~~~

Ти бе единствената, която се осмели да прекрачи прага на къщата. Смела си, Ема. Всички останали просто се подиграваха. Търсеха призраци и се забавляваха. Ти ме чу и ме последва. Не се поколеба да нагазиш в блатото, за да ми помогнеш – последва дълго мълчание. Никоя от нас не посмя да обели и дума повече. Не можех да видя Елизабет, но я усещах, някъде много близо до мен. Чакаше да узная историята ѝ. Отчаяно копнееше да я спася.

~~~

... Сърцето ми биеше лудо в гърдите, краката ми се подкосиха, усещах се слаба и безпомощна. Огромна буца бе заседнала в гърлото ми и спираше притока на въздух, за миг се почувствах напълно безсилна. Марта стоеше на милиметри от мен и ме наблюдаваше. Хвана ме за шията и ме придърпа към себе си. Не исках да я нараня, но нямах избор. Стиснах ръцете ѝ и с всичка сила я отблъснах. Не можех да повярвам колко силна бе за възрастта си. Душеше ме и очевидно не възнамеряваше да спре, докато не ме видеше в краката си. Дишането ми отслабваше, главата ми бе на път да се пръсне. Мятах се във всички посоки, забивах нокти в страните ѝ, но все повече се уморявах. Очите на Марта ме гледаха студено и безизразно. В тях нямаше живот, сякаш бе лишена от чувства. Бе като в транс, хипнотизирана. Хватката ѝ ставаше все по-здрава, когато чух някой да крещи името ми. Беше мъжки глас и ми се струваше толкова далечен...


Ванина Петрова е на 31 години, от град Варна. Завършила е Славянска Филология в „СУ Св. Климент Охридски“ със сръбски и хърватски език. Пише от ученическите си години. Публикувала е статии във вестник „Teenager love“, а  през 2012 г. също и на страницата на Spisanie.to.

Интересува се от жанровете мистерия и трилър, пише разкази, романи, кратки истории, а отскоро дори поезия. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Моя завинаги“, издаден от издателство „Български писател“, тази година е издаден и вторият, „Живи Сенки. Размяна“.

 

© Ванина Семова, "Живи сенки. Размяна", 2020


 

коментари

Добави коментар