1939 г. – Биньо Иванов е роден на 16 януари 1939 г. в село Бараково, Благоевградско;
1965 г. – завършва висше икономическо образование във ВИИ „Карл Маркс“ – София;
1958-1959 г. – първи публикации в списание „Родна реч“;
1961-1964 г. – публикува епиграми във вестник „Народна младеж“;
1966 г. – работи като икономист в завод „Марек“ в град Кюстендил и като редактор в алманах „Струма“;
1967 г. – започва да публикува стихотворения във вестниците „Пулс“ и „Литературен фронт“;
1973 г. – излиза първата му поетична книга, „До другата трева“;
ДО ДРУГАТА ТРЕВА
До другата трева на мартеница ахнала
довиждане и всичко хубаво на всичко.
Дошъл е вятъра до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.
До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.
Средречна песъчинка, светило на небето,
нахапана малина, ужилена забрадка,
начукан боб разсеян и лодка за морето,
и радио в ухото на тъжния съсед,
до другата трева довиждане и всичко.
(Ти падаш върху мене, черго, изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)
до другата трева,
до другата трева.
За това стихотворение Едвин Сугарев говори така: „Напразно любителите на прилежното слово могат да търсят обяснения какво свързва средречната песъчинка със светилото на небето, как една малина може да бъде нахапана и една забрадка ужилена, защо начуканият боб е разсеян и прочее подобни – не, няма да намерят обяснения. Нещо повече: не са нужни – заедността на всички тези фрагменти се съдържа в интуицията, скрита зад голата дума “всичко”. Нещо още повече: няма време за обяснения…
…то е и първото стихотворение в тази първа стихосбирка. И това стихотворение е реквиемно: Биньо се сбогува с нас още преди да е започнал. Защо?
Защото няма време. Никога няма време в поетичното битие – нито за обяснения, нито за колебания: на това съзнание се дължи всъщност и извънредната екстремност на неговата поезия – нейната сила да ни влече, да ни вмъква в своите въртопи; нейното жадно всмукване, което пръсва дори езиковите решетки, разгражда всички ограничения, оставя словата и усетите свободни.“
1989 г. – излиза негова книга със стихотворения в Будапеща.
През 80-те участва в радиопредавания на „Свободна Европа“ и „Дойче веле“. След първата книга следват „Над полето, сред небето“ (1979), „Навярно вечно“ (1980), „Природи“ (1985), „Стихотворения“ (1989), „Пътешествието на бабините очила“ (детски стихотворения, 1989), „Си искам живота“ (1993), „Часът на участта“ (1998), „Биньо Иванов, представен от Енчо Мутафов. Стихове. Избрано“ (2004). Негови стихотворения са превеждани и публикувани в антологии и литературни издания в Германия, Полша, САЩ, Унгария и др. Биньо Иванов е автор на радиопиеси и сценарии за радиопредавания.
1993 г. – обявява гладна стачка в подкрепа на исканията на поета политик Едвин Сугарев, който иска оставката на президента Желю Желев;
1998 г. – Биньо Иванов умира на 16 април 1998 г. Посмъртно е носител на Специалната награда на Сдружението на българските писатели.
ТОГАВА
Тогава ще си сложа шапката,
ще се сбогувам – сбогом с котката –
и ще излезна да те търся.
Пътят бил посипан с тръни –
и ще се върна за обувките,
ще хвърля на леглото шапката,
ще се сбогувам – сбогом с котката.
Отново ще си сложа шапката,
ще се сбогувам – сбогом с котката.
Цялото небе до тебе
било разхвърляно на облаци –
и ще се върна за палтото,
ще се ръкувам – здрасти с котката.
Думите ще съм забравил,
които трябва да ти кажа,
а те не чакат зад вратата,
не ги протяга окачалката.
Тогава ще си махна шапката
и
котката
ще
сложа
в
нея.
УТРИН И ПОСЛЕ
Корен дълбоко в небето,
бял и червен или жълт.
Иззад лъжливата граница
щръкнат ресните ти росни,
катеричката се протяга –
дълга е колкото бора.
Корен дълбоко в небето,
още невникнал в обора,
волът си реши езика,
цял ден за теб ще приказва.
Шарен поток чак в полето
скача от студ изкипял
ъглите ти да догони;
може би ти го преследваш,
може би много отдавна
ти от върха си го блъснал,
корен дълбоко в небето.
Черги лъщят срещу тебе,
врабци разкройват дворовете,
с твоя игла прободена
рукна чешмата връз мене,
пее, боде и приглася,
а улицата след нея
с чадъри и колела,
меки и твърди шапки,
и всичко така си приказва:
„Никой не те е посаждал,
ти затова си за вярване,
никой не те е поливал,
ти затова си за вярване,
корен дълбоко в небето.“
Корен дълбоко в небето,
към сърцевината увлечен.
В сърцевината въвлечен.
Под мисълта ти отвесна
взема си дъх оръжейната
на тракторите, мотиките;
брашнените диаманти
се ронят пак, призовани
от зъбите ми привикнали,
от човките на кокошарника,
от острите устни на мравката.
Вече е успокоено.
Стадо овце или бръмбари
волно живее по гръб
и всичко така си приказва:
„Никой не те е посаждал,
ти затова си за вярване,
никой не те е поливал,
ти затова си за вярване,
корен дълбоко в небето.“
Аз пък какво ли да кажа,
както от теб съм прободен,
корен дълбоко в небето,
тръгнал да ходиш на запад…
Дрехи, защо потъмняхте?
Цигли, греди, стъпки,
смаяни ръкомахания?
Жаби-пелтечки в ливадите,
аз съм оставил над всичко
пръстите си нелечими,
ще се завърна след малко
със щъркелите разкаяни!
Корен дълбоко в небето,
невидим вече за мене,
чергата спи на дъските,
а под дъските мишлето,
шапката спи на стената,
пък тя събужда-приспива
по късче памет от стаята
и всичко така си приказва:
„Никой не те е посаждал,
ти затова си за вярване,
никой не те е поливал,
ти затова си за вярване,
корен дълбоко в небето.“
Корен дълбоко в небето,
кратка въздишка, преди
с катеричката да се протегнеш
дълга колкото бора.
2007 г – учреден е Националният литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“, организиран от Община Кюстендил и читалище „Братство 1869“.