Официални резултати от конкурса „Измерение Х“, 2021
Официални резултати от конкурса „Измерение Х“, 2021
Редове на фокус. Словата на Вазов през „Народът на Вазов“
Там, тогава и така, с цялото си творческо дело във времето, Иван Вазов приема за своя мисия продължаването на делото на Паисий и начева записването на историята с думите „От днеска нататък българският род / история има и става народ!“. Това усетих и аз, по най-добрия възможен начин, срещайки се с образа му на сцената, наслагвайки го през епохите, воините, градежа… и разбрах – земята българска е онова, което е неизменно и онова, което води този необикновен човек, посветил живота си на мисията за записване на историята. Той не само е създал един мащабен епос, но и отразява историческата епоха, в която живее чрез творчеството си, дава душа на историята. Вазов на пратика не само поставя здравите основи на съвременната българска литература, той създава художествен летопис на своя народ. Продължава делото на Паисий, защото е приел записването на историята за своя житейска мисия. И го прави по най-добрия възможен начин – със силата на вдъхновеното си слово.
Ива Спиридонова
Измерение Х: Сребърна малка шейничка – Тео Буковски
Сега пак съм там. Проследявам с поглед еднаквите гардеробчета, строени в редичка и всичките с прилежно затворени вратички. Споменът настоятелно ме издърпва още по-навътре – до дългата дървена пейка, покрита с червена изкуствена кожа, на която всяка сутрин сядах, събувах външните си обувки, нахлузвах пантофките и се пъхах в оранжевата престилчица с кант на квадратчета по ръкавите. Отпред на джобчето мама беше избродирала със светъл конец първите букви на трите ми имена. От тях тръгна и прякорът ми.
Измерение Х: Бъдеще внезапно време – Делиян Маринов
Нареди се на въртящата се врата, около която се събираха също бързащи хора и обърна глава към възрастната жена. Тя продължаваше да го гледа втренчено.
– Днес ще се разделиш с една от твоите любови, но ще намериш друга.
Думите ѝ леко го смутиха, но инженерът, нямащ време и желание да се занимава с нея, се шмугна в сградата. Озовавайки се вътре, той веднага побърза към информационните табла, за да види от кой коловоз тръгва влакът му.
Искариот прошепва на Иисуса – Маргарита Петкова
Искариот прошепва на Иисуса – Маргарита Петкова
Тъй рече Маргарита: Слънцето и сянката вървят заедно. Ние избираме!
Днес, във вече немеката есен, а в очакването на някой Палечко, ми се наби в съзнанието онова стихотворение, кратко и неразбираемо за хората, които не са гледали японския филм „Голият остров“. Как е развълнувал Валери Петров, как той е от малцината, които са разбрали лентата, от която хората си излизаха, защото им беше тегава, без екшън и ефекти. Такъв, какъвто всъщност е животът ни на този остров сред океана на вселената – земята ни.
Любов от всеки поглед – Раиса Салита Роуз
„Любов от всеки поглед“ – Раиса Салита Роуз
Поезия от обратната страна на света – Кос Атанас
Поезия от обратната страна на света – Кос Атанас
Тъй рече Маргарита: „Предателството е удар, който не очакваш“? Да си очаквал!
Можем да направим заключение, че приятелството и предателството вървят ръка за ръка по житейската пъртина. Днеска драг, утре враг, интересът клати феса, тъй върви светът и все с крачки бързи, докато се обърнеш, този чиято ръка си държал и сте си били… мммм, близки (недолюбвам тази думи, нещо подлизващо и подлизурничко има в нея, все си се представям като розова близалка в нечии сладострастни хлевоустия), вече я е свил свидливичко зад гърба си и стиска джобно ножче между пръстенцата си.
„Посоката на всичко в живота ни е избор“ – Яна Вълчева
Диалог или монолог е „Ти ще тръгнеш“? А поезията изобщо?
Пише се като монолог, чете се като диалог. Но ако срещне читател, в чието сърце да се влее, поезията отново се превръща в монолог, неговият личен монолог.
„По-важното е човек, като се обърне някой ден назад, да може да си каже: „Да, не бях най-добрият, но пък направих всичко, каквото зависеше от мен“ – Иваномир Цанков
Разбира се, че думата „диатриби“ ми беше непозната, но когато се стигна до заглавие на стихосбирката, се сетих за нея, защото освен, че интригува, смисълът на жанра „диатриби“, дава шанс на поезията да разчупи всеобщото разбиране за него като изкуство на самотата. А това, лично на мен, ми допада.
„Диатриби“ – поезията като самоговор
,,ДИАТРИБИ‘‘ е поетичното огледало на един личен и дълбоко интимен разговор – своеобразен самоговор, от който са родени миговете на емоционални, духовни и житейски прозрения, запечатани в 71 лирически откровения.
СЮРРЕАЛНО – Иваномир Цанков
Сюрреално – Иваномир Цанков
„Хубаво написаният разказ може да стане факт и без модернистични, крайни, а в някои случаи – самоцелни опити за саботиране на внимание“ – Георги Христов
Може да звучи шаблонно, но винаги, поне се опитвам да вярвам, че доброто ще побеждава злото. Ако между хората не цари топлина, съпричастие и разбиране, няма смисъл от нищо. Злините на този свят са толкова много – от войните, през предателствата, завистта, злобата, до пандемията сега, и единственият лек да се избавим от тях, е нагласата колко сме кратки, временни и дошли на този свят като по заглавието в онзи знаменит роман на Перек – „Животът, начин на употреба“. Предпочитам да го „употребим“ с колкото се може повече любов.
Измерение Х: Весела Коледа, бабо – Даниел Маргнов
През ръката ѝ премина остро убождане. Тя подскочи от уплаха и вдигна ръкавчето си, но нямаше нищо. Замисли се за миг, но реши, че ѝ се е сторило. „От вълнението е.“ Последва моментът, който бе очаквала двадесет и четири дни. Приближи се до специалния календар, който висеше на стената и отвори последното картонено прозорче, зад което откри най-голямото шоколадово блокче.
Тъй рече Маргарита: Конкурсът не е обяснителен режим, драги състезаващи се
Това ми е работата – да отделям зърното от плявата. Ако не го направя – не съм я свършила. Та. Когато са книги – името на автора е на корицата. Знаеш какво да очакваш уж, а се окаже, че те изненадва. И в добрия, и в недобрия смисъл. Защото само геният е равен и неоспорим, а гении… дай боже, да не затваряме вратичката.
„А когато думите свършат, ето тогава започва поезията“ – Мария Касимова-Моасе
Първата дума от тази стихосбирка е „стаята”. Последната е „обичам”. Онова, което се случва между тях, може да се опише като изпадане от пространството, времето и логиката.
Тъй рече Маргарита: Не забравяйте, че театърът започва от хартията
Идеята е в главата, персонажите ги натъманяваш според идеята, сюжетът върви, както го насочиш, интерпретациите на нищо ново под слънцето няма как да подминеш. Всичко е любов. И коварство и любов. И единство и борба на противоположностите. Диалектика, която също няма как да бъде опровергана, защото такъв е животът. От Есхил до Елин Рахнев. Примерно.
„Сякаш сме пристрастени към нещастието и страданието, а всъщност имаме крещяща нужда от любов“ – Светлана Любомирска
„Прекъснати връзки“ не е ли и вид болест, от която страдаме всички ние, хората на съвременния свят? Ако да, има ли лек?
Съвременните хора сякаш сме пристрастени към нещастието и страданието, а всъщност имаме крещяща нужда от любов. Лишени от нея, живеем като въвлечени във водовъртеж, който ни изсмуква до такава степен в недостига на обич, че започваме да страдаме физически. Любовта е вечният двигател на живота и достигането до нея може да ни изправи пред много препятствия. В такива мигове разбираме, че тя е всичко.
Тъй рече Маргарита: Когато губиш почва под краката си – спри!
Това между ушите затуй ни е дадено, да го употребяваме по предназначение. Неокортексът у някои е рудиментарен орган. Цопнал си в житейското блато со се капа и беневреци, па всичките ти крайници циркулират в невъобразимо брауново движение.
„Всяка моя книга е една малка смърт… “ – Мира Папо
Защо се насочи към магическия реализъм, какво повече и по-красиво от реалността можем да намерим там?
Там живея, там съм аз, истинска, без да се преструвам, без да отговарям на нечии очаквания… в света на магическия реализъм има много реалности и животът е по-красив, освен това има безсмъртие… срещаш хора, които отдавна ги няма. „Да се скриеш в уюта на зимата и пак да очакваш с нетърпение лудостта на лятото. Не е ли това тайната на живота“ – от сборника „Петте спирки на сърцето“.
Сонет V – Борис Мархолев
Сонет пети – Борис Мархолев
Измерение Х: Вечност – Николай Николов-Козия
Тази вечер за пореден път сложиха старата паралия между три гроба и се настаниха с пъшкане на трикраките си столчета. Луната тъкмо бе изплувала, въздухът изстиваше бързо. Трите газови фенера разпръскваха лепкавия мрак и осветяваха сбръчканите лица на приятелите.
Тъй рече Маргарита: Приятелството не е шарено петле на клечка
От първа ръка го казвам. Без да го обяснявам, щото ще стане пространно, а не за това иде реч. Иде реч как много хора наистина се разтапят като захарни петлета на клечка, биейки се в гърдите какви приятели имат и какви приятели са те самите.
Миг преди зимата – Петя Цонева
Миг преди зимата – Петя Цонева
„Обратната страна на света“ – поезията като приказка
„Обратната страна на света“ е книга с различна поезия. Не само рядкост, не просто запомняща се, тя е поетична приказка.
Тъй рече Маргарита: Всеки пише, както диша
Винаги съм имала чувството, че беше оставен за малко тук, подхвърли ни парченца от един пъзел, съдържащ минало, настояще и бъдеще, потри доволно ръце като при добре свършена работа, усмихна се съзаклятнически и хвана следващия космически кораб за там, откъдето беше дошъл.
„Вярвам, че човек живее, за да опитва“ – Светослав Димитров
Кой е Светослав всъщност? А кой е Дейвид Харис? Имат ли нещо общо двамата?
Аз съм инженер по професия, музикант по призвание и творец по душа. Дейвид Харис е моят персонаж от новия ми роман „Предизвикване на пламъка“. Този път се старах умишлено да се дистанцирам от образа на моя герой. Исках го различен, създадох го с други черти, пропорции, страсти, но смятам, че е валидно за всеки писател: каквото и да пишем, винаги пишем за себе си.
Редове на фокус. Непреходността на белите часове
Поезия отвъд времената. Неподвластна на живота и смъртта, неуловима за суетата на днешното. Някъде там, в бялото, най-чистото бяло на душите ни.
Ива Спиридонова
Измерение Х: Банковият обир в Далем – Марин Дамянов
Банката в Далем е малък клон, забележителен само със сейфовете си. Влязохме с Гюнтер и единия албанец; вътре имаше четири-пет клиенти и още толкова служители; охраната се състоеше от един чичо с очила и с пистолетче. Внимателно го нокаутирах…
„Не мисля, че има книга по света, в която да не се говори за любов “ – Бистра Окереке
„Аз зад черното и бялото“ е истинска до болезненост книга. Как стигна до нея? Колко смелост бе необходима?
„Аз зад черното бялото” се роди от нуждата да се изразявам. Беше като един пъзел, който сам се нареди. И толкова усилено се подреждаше, че започна да ме сръчква и настъпва, докато не го съзрях. Първо баща ми ме подкрепи и ми даде смелост. С времето случайни хора започнаха да ме питат кога ще се случи. Последното зрънце беше разговорът с редакторката ми – Ива Спиридонова, която съзря потенциала ѝ.
Тъй рече Маргарита: А защо аз?
Винаги съм имала чувството, че беше оставен за малко тук, подхвърли ни парченца от един пъзел, съдържащ минало, настояще и бъдеще, потри доволно ръце като при добре свършена работа, усмихна се съзаклятнически и хвана следващия космически кораб за там, откъдето беше дошъл.
Новата рубрика „Измерение Х“ – Боряна Дукова и Тео Буковски преди старта
Вие пишете, ние четем слага началото на есента. Но не каква да е, а есен в #ИзмерениеХ ! Време е за ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ на нашия конкурс за ваш авторски текст. Този път очакваме ВАШИТЕ разкази в жанровете фантастика, фентъзи, криви и хорър на тема И З М Е Р Е Н И Е Х.
#ВиеПишетеНиеЧетем 2021/2022 #ИзмерениеХ
Вие пишете, ние четем слага началото на есента. Но не каква да е, а есен в #ИзмерениеХ ! Време е за ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ на нашия конкурс за ваш авторски текст. Този път очакваме ВАШИТЕ разкази в жанровете фантастика, фентъзи, криви и хорър на тема И З М Е Р Е Н И Е Х.
Тъй рече Маргарита: България в полите на Витоша
Свят ми се вие от това, докъде стигнахме. Без обобщения и без примери. Огледайте се и се ослушайте, ако още си мислите, че живеем в държава, в която народът е суверен, а не верноподаник. И ценете, а не оценявайте! Защото един ден всичко се плаща. С лихвите. И до стотинка.
Тъй рече Маргарита: Да ценим стотинката или да я оценяваме?
Свят ми се вие от това, докъде стигнахме. Без обобщения и без примери. Огледайте се и се ослушайте, ако още си мислите, че живеем в държава, в която народът е суверен, а не верноподаник. И ценете, а не оценявайте! Защото един ден всичко се плаща. С лихвите. И до стотинка.
„Аз зад черното и бялото“ и цветовете на чувствата
Присъединете се към това пътуване към себе си, едно движение по ръба на бръснача, на границата между тъмнината и светлината, точно там, където човекът е най-уязвим, но и най-истински. Където е „Аз зад черното и бялото“.
„Отивам там, откъдето се връщам“ – Александър Х
Къде е поезията в дните ти?
Тя е във всичко красиво – поглед, жест, дърво, облак, дъжд, изгрев, залез, слънце, луна, дете отива на училище, дете се връща от училище, звънлив смях от отворения прозорец, къщичка за птици, самотна пейка в парка, влюбени на пейка в парка…..
Етина Етина – поет, който вдишва отрова и издиша въздух
Етина е философ, който обаче си служи с мерилото на поезията. След първата нейна книга се научих да вдишвам. А с новата се научавам да издишвам. Двете са неизбежно свързани. Всяко нещо намира мястото си. Дори и авторът. Който расте в неизбежността на тежестта на собствените си думи.
В търсене на справедливост
Силна, разтърсваща, опияняваща, оголена до рани поезия, с която Борислава Манова категорично заявявя своето ново и ярко присъствие в съвременната българска литература. „Дяволът носи праВда“ е не само личен кръстоносен поход, тя е и възможност за разместване на пластовете от думи, които ни затрупват все по-безмилостно.
Безумното „Без(Д)умие“ на Красимира Макавеева
Единствената константа сред тези страници, а и изобщо, е любовта. А тя съществува и без думи. Понеже преди всичко е безумие. Подирете се там, където говори сърцето. В едно „Без(Д)умие“, най-честният възможен разказ за живота ни.
Безсмъртието на силния дух
Безсмъртието на Ива Спиридонова не е налично тук и сега. То гравитира в кривите релси на времето, докато не излезе от тях и надмогне всичко и всички. До него се достига чрез дългия път на преживяното и преживяващото, чрез тесните коридори на любовното, чрез необяснимото, за да могат всички да се превърнат в едно цяло. Цялото на Ива Спиридонова – безсмъртието на силния дух.
Любовта, която е „повече от любов“
Защо този студ? – се питаме ние, които сме приучени към сърдечността, съпричастността, обичта в творбите на Весела Люцканова. И отговорът ми е – за да се бъде сломен студът от огъня и от страстта на художника, който изпълнява едно обещание или по-скоро обет. Художникът извървява пътя от началото всеки път с всяка картина – от абстрактното видение – към готовото платно, от заскрежения лунатичен сън – към любовта, която е „повече от любов“.
Intermezzo No.1
Музиката се изливаше от един грамофон с едни дървени колони, ум да ти зайде. Как да си играеш на друго, как? В един момент се въртяхме с възглавниците около оста си, съседната, тяхната и разбира се, заедно със Земята и нейната…, и въобще не мислехме колко безнаказани минути ни остават, а вилнеехме в нашето първо и незабравимо Intermezzo.
Тъй рече Маргарита: Зззззззлоба, зззззззавист… Зззззащо, бе?!
Хубаво, здравословната амбиция е полезна, но нали е ясно, че на един конкурс има най-много трима-четирима отличени. Само на „Златния Орфей“ имаше почти за всички и пак оставаше все някой без приз. Призмата на себелюбието винаги изиграва много лоша шега на този, който я ползва за увеличително стъкло на егото си.
Тъй рече Маргарита: „Когато плачеш, запалвай си цигара…“
И тази година отбелязахме Световния ден без тютюнев дим, но без обичайния шум и трясък. То напоследък дните на всякакви неща – от усмивката до тоалетното казанче – са толкова много, че календарът не може ги побра, казвала съм го много пъти, пък и не само аз. Детето в мен не иска да порасне, ама […]
Вярата на Симеон Аспарухов
ВЯРА Заради какво ли в гърдите ни все така натежава? Когато не ключът, а ние ръждясваме зад бравата, когато заради един трофей много други предаваме, като отсъстваме и не окуражаваме с вяра. С Вярата. Така натежава ни и когато болката приближава у приближени – сочим им слънцето, а се смаляваме. Когато нечии маниери в слепота […]
Да отидем на кино със Стефка Петкова
Всъщност доста актуална тема напоследък засягаш още в първото стихотворение от книгата си – „Номинация за Оскар“. Как мислиш, дали всички ние играем роли?
Изключая играенето на роли в живота, когато човек представя поведение, различно от присъщото си, смятам, че… може би наистина имаме свои роли в този филм – „Животът“. И всеки играе тази, в която е най-добър, подбрани и разпределени в един небесен кастинг.
24-ти май – празникът на словото, което ни съхранява през вековете
Празник е! Днес отбелязваме Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност – 24-ти май. Честваме създаването на глаголицата от Кирил и Методий, известни още като Солунските братя. Преводите на Библията двамата братя записват на глаголица. А празникът се чества официално в страната ни още от 1851-ва година, благодарение на родолюбивото […]
Тъй рече Маргарита: Празник е сега, пейте, роднини!
Всяка година е едно и също – трескавата подготовка за абитуриентския бал на изкласилото чедо за почва още преди да е изкласило. Майката и бащата, родата като цяло трупат пари, вземат заеми, правят уговорки за платове от чужбина и наемане на луксозни автомобили. Зер масраф си е, зер махалата цяла сега нази гледа, зер трябва […]
Димитър Пенчев – за вървенето и вярата
„Повярвах. Повървях“ – накъде и в какво? Повярвах в Любовта, Повървях по Пътя към Нея, който път се оказа с много разклонения, а за тях впоследствие разбрах, че са отсечки, оформящи главния такъв и много по-дълъг, наречен Живот. Вярно ли е, че човекът е човек, когато е на път? А когато е повярвал отива […]
Михаил Калдъръмов – „Бавни планини“
В тази книга ефирността на камъка и солидността на глухарчето създават дом за бездомния свят. А човекът събира самотата си по хребетите на отминалото време и се учи как да върви бавно, слизайки от върха към подножието на планините, забавящи своя ход до вечност. Преминава през бойно поле от ненужности, съзерцава живота, за да […]
Тъй рече Маргарита: Не бъркайте българската филология с филолиготии, моля!
Не би трябвало, ама все още ме учудва гордо-пренебрежително изречената фраза „Аз съм филолог…“, ерго – подредил/а съм си книгата, мога да пиша гениални стихотворения, перфектен редактор съм, коректорството е фасулска работа… абе аз съм алфата и омегата на писането, поправянето, книгоиздаването, литературната критика, фило логос парекселанс! Снизходително-насмешлива усмивка се изписва сама на лицето ми. […]
Борислава Манова и нейният дебют „Дяволът носи праВда“
„Разбирате ли, важно е да подчертая, че стиховете са незаконното дете на любов, а не просто на връзка – връзката се строи с главата, любовта – със сърцето, по някакви неведоми и нелогични закони. В този процес често главата решава в полза на разума и така погубва дълбоки и необясними свръзки между отделните индивиди, които е иначе толкова трудно да се създадат в отношенията насила. Както цитираше тогавашната ми муза, „Только раз бывает в жизни встреча “ („Само веднъж в живота се случва (такава) среща.”) А задачата на поезията се състои в това да съхрани загубените, ефимерните, преходните неща, да ги препарира и хербаризира в хода на историята.“ – Борислава Манова
Пенчо Славейков. Мара Белчева. Индивидуалността, творческият акт, изворът на вдъхновението.
Твърде важен, неповторим, крайъгълен камък за българската литература, Пенчо Славейков се превръща в нейна нова, модерна, европейска посока. Предпоставка за отгледаното съвършенство на творческата му личност е, разбира се, личната му трагедия и физическият недъг, подтикнал го към богат вътрешен живот и живеене не само за изкуството, но и предимно вътре в него. И той, човекът, който поставя основите на индивидуализма у нас, е съвсем логично да достигне до един от най-важните за твореца въпроси – къде се крие изворът на вдъхновението? Неизчерпаем ли е? Откъде се подхранва? Е ли възможен животът „На острова на блажените“?
Силвия Станоева и нейният спектакъл „33“
Силвия Станоева е българска актриса и певица, носителка на наградата ИКАР за дебют 2013, съвместно с Иво Желев, за участието им в спектакъла „Клер, Мадам, Соланж” с режисьор Касиел Ноа Ашер. Силвия е родена в град Варна, където на 15 г. започва да учи актьорско майсторство при Дафинка Данаилова в неделното училище към Варненския театър, […]