Идеята е в главата, персонажите ги натъманяваш според идеята, сюжетът върви, както го насочиш, интерпретациите на нищо ново под слънцето няма как да подминеш. Всичко е любов. И коварство и любов. И единство и борба на противоположностите. Диалектика, която също няма как да бъде опровергана, защото такъв е животът. От Есхил до Елин Рахнев. Примерно.
„Прекъснати връзки“ не е ли и вид болест, от която страдаме всички ние, хората на съвременния свят? Ако да, има ли лек?
Съвременните хора сякаш сме пристрастени към нещастието и страданието, а всъщност имаме крещяща нужда от любов. Лишени от нея, живеем като въвлечени във водовъртеж, който ни изсмуква до такава степен в недостига на обич, че започваме да страдаме физически. Любовта е вечният двигател на живота и достигането до нея може да ни изправи пред много препятствия. В такива мигове разбираме, че тя е всичко.
Това между ушите затуй ни е дадено, да го употребяваме по предназначение. Неокортексът у някои е рудиментарен орган. Цопнал си в житейското блато со се капа и беневреци, па всичките ти крайници циркулират в невъобразимо брауново движение.
Защо се насочи към магическия реализъм, какво повече и по-красиво от реалността можем да намерим там?
Там живея, там съм аз, истинска, без да се преструвам, без да отговарям на нечии очаквания… в света на магическия реализъм има много реалности и животът е по-красив, освен това има безсмъртие… срещаш хора, които отдавна ги няма. „Да се скриеш в уюта на зимата и пак да очакваш с нетърпение лудостта на лятото. Не е ли това тайната на живота“ – от сборника „Петте спирки на сърцето“.
Сонет пети – Борис Мархолев
Тази вечер за пореден път сложиха старата паралия между три гроба и се настаниха с пъшкане на трикраките си столчета. Луната тъкмо бе изплувала, въздухът изстиваше бързо. Трите газови фенера разпръскваха лепкавия мрак и осветяваха сбръчканите лица на приятелите.
„Обратната страна на света“ е книга с различна поезия. Не само рядкост, не просто запомняща се, тя е поетична приказка.
От първа ръка го казвам. Без да го обяснявам, щото ще стане пространно, а не за това иде реч. Иде реч как много хора наистина се разтапят като захарни петлета на клечка, биейки се в гърдите какви приятели имат и какви приятели са те самите.
Миг преди зимата – Петя Цонева
„Обратната страна на света“ е книга с различна поезия. Не само рядкост, не просто запомняща се, тя е поетична приказка.
Винаги съм имала чувството, че беше оставен за малко тук, подхвърли ни парченца от един пъзел, съдържащ минало, настояще и бъдеще, потри доволно ръце като при добре свършена работа, усмихна се съзаклятнически и хвана следващия космически кораб за там, откъдето беше дошъл.
Кой е Светослав всъщност? А кой е Дейвид Харис? Имат ли нещо общо двамата?
Аз съм инженер по професия, музикант по призвание и творец по душа. Дейвид Харис е моят персонаж от новия ми роман „Предизвикване на пламъка“. Този път се старах умишлено да се дистанцирам от образа на моя герой. Исках го различен, създадох го с други черти, пропорции, страсти, но смятам, че е валидно за всеки писател: каквото и да пишем, винаги пишем за себе си.
Поезия отвъд времената. Неподвластна на живота и смъртта, неуловима за суетата на днешното. Някъде там, в бялото, най-чистото бяло на душите ни.
Ива Спиридонова
Банката в Далем е малък клон, забележителен само със сейфовете си. Влязохме с Гюнтер и единия албанец; вътре имаше четири-пет клиенти и още толкова служители; охраната се състоеше от един чичо с очила и с пистолетче. Внимателно го нокаутирах…
„Аз зад черното и бялото“ е истинска до болезненост книга. Как стигна до нея? Колко смелост бе необходима?
„Аз зад черното бялото” се роди от нуждата да се изразявам. Беше като един пъзел, който сам се нареди. И толкова усилено се подреждаше, че започна да ме сръчква и настъпва, докато не го съзрях. Първо баща ми ме подкрепи и ми даде смелост. С времето случайни хора започнаха да ме питат кога ще се случи. Последното зрънце беше разговорът с редакторката ми – Ива Спиридонова, която съзря потенциала ѝ.
Винаги съм имала чувството, че беше оставен за малко тук, подхвърли ни парченца от един пъзел, съдържащ минало, настояще и бъдеще, потри доволно ръце като при добре свършена работа, усмихна се съзаклятнически и хвана следващия космически кораб за там, откъдето беше дошъл.
Вие пишете, ние четем слага началото на есента. Но не каква да е, а есен в #ИзмерениеХ ! Време е за ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ на нашия конкурс за ваш авторски текст. Този път очакваме ВАШИТЕ разкази в жанровете фантастика, фентъзи, криви и хорър на тема И З М Е Р Е Н И Е Х.
Вие пишете, ние четем слага началото на есента. Но не каква да е, а есен в #ИзмерениеХ ! Време е за ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ на нашия конкурс за ваш авторски текст. Този път очакваме ВАШИТЕ разкази в жанровете фантастика, фентъзи, криви и хорър на тема И З М Е Р Е Н И Е Х.
Свят ми се вие от това, докъде стигнахме. Без обобщения и без примери. Огледайте се и се ослушайте, ако още си мислите, че живеем в държава, в която народът е суверен, а не верноподаник. И ценете, а не оценявайте! Защото един ден всичко се плаща. С лихвите. И до стотинка.
Свят ми се вие от това, докъде стигнахме. Без обобщения и без примери. Огледайте се и се ослушайте, ако още си мислите, че живеем в държава, в която народът е суверен, а не верноподаник. И ценете, а не оценявайте! Защото един ден всичко се плаща. С лихвите. И до стотинка.
Присъединете се към това пътуване към себе си, едно движение по ръба на бръснача, на границата между тъмнината и светлината, точно там, където човекът е най-уязвим, но и най-истински. Където е „Аз зад черното и бялото“.
Къде е поезията в дните ти?
Тя е във всичко красиво – поглед, жест, дърво, облак, дъжд, изгрев, залез, слънце, луна, дете отива на училище, дете се връща от училище, звънлив смях от отворения прозорец, къщичка за птици, самотна пейка в парка, влюбени на пейка в парка…..
Етина е философ, който обаче си служи с мерилото на поезията. След първата нейна книга се научих да вдишвам. А с новата се научавам да издишвам. Двете са неизбежно свързани. Всяко нещо намира мястото си. Дори и авторът. Който расте в неизбежността на тежестта на собствените си думи.
Силна, разтърсваща, опияняваща, оголена до рани поезия, с която Борислава Манова категорично заявявя своето ново и ярко присъствие в съвременната българска литература. „Дяволът носи праВда“ е не само личен кръстоносен поход, тя е и възможност за разместване на пластовете от думи, които ни затрупват все по-безмилостно.
Единствената константа сред тези страници, а и изобщо, е любовта. А тя съществува и без думи. Понеже преди всичко е безумие. Подирете се там, където говори сърцето. В едно „Без(Д)умие“, най-честният възможен разказ за живота ни.
Безсмъртието на Ива Спиридонова не е налично тук и сега. То гравитира в кривите релси на времето, докато не излезе от тях и надмогне всичко и всички. До него се достига чрез дългия път на преживяното и преживяващото, чрез тесните коридори на любовното, чрез необяснимото, за да могат всички да се превърнат в едно цяло. Цялото на Ива Спиридонова – безсмъртието на силния дух.
Защо този студ? – се питаме ние, които сме приучени към сърдечността, съпричастността, обичта в творбите на Весела Люцканова. И отговорът ми е – за да се бъде сломен студът от огъня и от страстта на художника, който изпълнява едно обещание или по-скоро обет. Художникът извървява пътя от началото всеки път с всяка картина – от абстрактното видение – към готовото платно, от заскрежения лунатичен сън – към любовта, която е „повече от любов“.
Музиката се изливаше от един грамофон с едни дървени колони, ум да ти зайде. Как да си играеш на друго, как? В един момент се въртяхме с възглавниците около оста си, съседната, тяхната и разбира се, заедно със Земята и нейната…, и въобще не мислехме колко безнаказани минути ни остават, а вилнеехме в нашето първо и незабравимо Intermezzo.
Хубаво, здравословната амбиция е полезна, но нали е ясно, че на един конкурс има най-много трима-четирима отличени. Само на „Златния Орфей“ имаше почти за всички и пак оставаше все някой без приз. Призмата на себелюбието винаги изиграва много лоша шега на този, който я ползва за увеличително стъкло на егото си.
И тази година отбелязахме Световния ден без тютюнев дим, но без обичайния шум и трясък. То напоследък дните на всякакви неща – от усмивката до тоалетното казанче – са толкова много, че календарът не може ги побра, казвала съм го много пъти, пък и не само аз. Детето в мен не иска да порасне, ама […]
ВЯРА Заради какво ли в гърдите ни все така натежава? Когато не ключът, а ние ръждясваме зад бравата, когато заради един трофей много други предаваме, като отсъстваме и не окуражаваме с вяра. С Вярата. Така натежава ни и когато болката приближава у приближени – сочим им слънцето, а се смаляваме. Когато нечии маниери в слепота […]
Всъщност доста актуална тема напоследък засягаш още в първото стихотворение от книгата си – „Номинация за Оскар“. Как мислиш, дали всички ние играем роли?
Изключая играенето на роли в живота, когато човек представя поведение, различно от присъщото си, смятам, че… може би наистина имаме свои роли в този филм – „Животът“. И всеки играе тази, в която е най-добър, подбрани и разпределени в един небесен кастинг.
Празник е! Днес отбелязваме Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност – 24-ти май. Честваме създаването на глаголицата от Кирил и Методий, известни още като Солунските братя. Преводите на Библията двамата братя записват на глаголица. А празникът се чества официално в страната ни още от 1851-ва година, благодарение на родолюбивото […]
Всяка година е едно и също – трескавата подготовка за абитуриентския бал на изкласилото чедо за почва още преди да е изкласило. Майката и бащата, родата като цяло трупат пари, вземат заеми, правят уговорки за платове от чужбина и наемане на луксозни автомобили. Зер масраф си е, зер махалата цяла сега нази гледа, зер трябва […]
„Повярвах. Повървях“ – накъде и в какво? Повярвах в Любовта, Повървях по Пътя към Нея, който път се оказа с много разклонения, а за тях впоследствие разбрах, че са отсечки, оформящи главния такъв и много по-дълъг, наречен Живот. Вярно ли е, че човекът е човек, когато е на път? А когато е повярвал отива […]
В тази книга ефирността на камъка и солидността на глухарчето създават дом за бездомния свят. А човекът събира самотата си по хребетите на отминалото време и се учи как да върви бавно, слизайки от върха към подножието на планините, забавящи своя ход до вечност. Преминава през бойно поле от ненужности, съзерцава живота, за да […]
Не би трябвало, ама все още ме учудва гордо-пренебрежително изречената фраза „Аз съм филолог…“, ерго – подредил/а съм си книгата, мога да пиша гениални стихотворения, перфектен редактор съм, коректорството е фасулска работа… абе аз съм алфата и омегата на писането, поправянето, книгоиздаването, литературната критика, фило логос парекселанс! Снизходително-насмешлива усмивка се изписва сама на лицето ми. […]
„Разбирате ли, важно е да подчертая, че стиховете са незаконното дете на любов, а не просто на връзка – връзката се строи с главата, любовта – със сърцето, по някакви неведоми и нелогични закони. В този процес често главата решава в полза на разума и така погубва дълбоки и необясними свръзки между отделните индивиди, които е иначе толкова трудно да се създадат в отношенията насила. Както цитираше тогавашната ми муза, „Только раз бывает в жизни встреча “ („Само веднъж в живота се случва (такава) среща.”) А задачата на поезията се състои в това да съхрани загубените, ефимерните, преходните неща, да ги препарира и хербаризира в хода на историята.“ – Борислава Манова
Твърде важен, неповторим, крайъгълен камък за българската литература, Пенчо Славейков се превръща в нейна нова, модерна, европейска посока. Предпоставка за отгледаното съвършенство на творческата му личност е, разбира се, личната му трагедия и физическият недъг, подтикнал го към богат вътрешен живот и живеене не само за изкуството, но и предимно вътре в него. И той, човекът, който поставя основите на индивидуализма у нас, е съвсем логично да достигне до един от най-важните за твореца въпроси – къде се крие изворът на вдъхновението? Неизчерпаем ли е? Откъде се подхранва? Е ли възможен животът „На острова на блажените“?
Силвия Станоева е българска актриса и певица, носителка на наградата ИКАР за дебют 2013, съвместно с Иво Желев, за участието им в спектакъла „Клер, Мадам, Соланж” с режисьор Касиел Ноа Ашер. Силвия е родена в град Варна, където на 15 г. започва да учи актьорско майсторство при Дафинка Данаилова в неделното училище към Варненския театър, […]