Официални резултати от конкурса „Любовта не е метафора“, 2022
Официални резултати от конкурса „Любовта не е метафора“, 2022
Официални резултати от конкурса „Любовта не е метафора“, 2022
Проектът Pop&Rock Meets Jazz започва работа като дуо през август месец 2011 година около фестивала Аполония – Созопол, а впоследствие разширява състава си. Идеологията на „Pop & Rock Meets Jazz” се крие в популярни поп и рок хитове, пречупени през светлината на джаза и модерния фюжън. Разнообразието на стилове придава още по-голяма палитра от импресии, […]
В „ИЗМЕРЕНИЕ Х“ „ЛЮБОВТА НЕ Е МЕТАФОРА“
ОФИЦИАЛНА ЦЕРЕМОНИЯ ПО ВРЪЧВАНЕТО НА НАГРАДИТЕ ОТ КОНКУРСА НА ИЗДАТЕЛСТВО „БИБЛИОТЕКА БЪЛГАРИЯ“, „ВИЕ ПИШЕТЕ, НИЕ ЧЕТЕМ“
В стиховете на автора философската вглъбеност е целеустременост на поезията във високите селения на „свято небе“, което подслонява добрия час и добрия ден, защото при Петя Цонева всеки ден е възкръснал Бог, който носи упования…
В нея имаше истинска страст, нюх и желание да открива и още нещо, което у много други археолози липсваше – тя вярваше в необяснимото. Затова основната ѝ работа беше в антикварния магазин – даваше ѝ възможност да се разгърне, а не да следва заложени в учебници стереотипи. Тях просто използваше за основа да гради. Но когато можеше да се включи в експедиции и проучвания, го правеше с радост. Винаги имаше място за допълнителни знания, пречупени през призмата на нейната силна интуиция.
Тя знаеше, че е на прав път да открие нещо, което, противно на всеобщото мислене, ще докаже връзката между фактите и необяснимото, между реалността и магията.
Ива Спиридонова, интервю
Поезията на Дарина Шопова и Любомир Кючуков е изпълнена с младежки устрем и искрено упование, че духовното може в крайна сметка да надделее над материалното. Този ентусиазъм не звучи наивно, защото е умело съчетан с Weltschmerz – онази характерна за младия Вертер умора от света наоколо.
Светоусещанията на двамата поети се допълват, за да оформят едно органично цяло. Непосредствената чувствителност на Шопова е урановесена от ерудираната интелектуалност на Кючуков. В резултат на този баланс стиховете събуждат емоции и предизвикват размисли у читателя.
Любомир Терзиев, редактор
Атлантидите на детството са потънали в белезите по коленете ни, а вкусът на миналото е запечатан в крушите и ябълките от бъдещето. Проскърцването на люлката на времето разказва за любовта като математическа грешка, за живота като надрана грамофонна плоча, за човека като плаваща метаморфоза, страхуваща се от развитието си. И за местообитанието му – полисът като обратната страна на света и погрешната посока на еволюцията, градът с кисел вкус на неузряло грозде, лишено от топлите лъчи на истинското слънце… Мисли за живеене, скрити в краткия следобед на човешкото дихание.
Запомнете името Радослав Христов, защото плодовете на поезията му са сладки и горчиви едновременно. Коренът и семето на човешкото са във всеки негов стих, покълват и се вкореняват в миналото и бъдещето и разцъфтяват тук и сега с безкомпромисни метафори и живи думи. А неговият „(Извън)градски човек“ ще става все по-актуален, ще бъде все повече тук, в дните ни, в нас, в бъдещето.
Ива Спиридонова, редактор
„Раждането ни е the point of no return за всеки един от нас. Някъде по-далеч или по-близо в края на еднопосочната ни улица ни очаква Атропос – най-старата от мойрите, за да отреже нишката на живота ни. Всяка крачка ни приближава към нея. Докато извървим едно неизвестно за нас разстояние по улицата на живота ни, ние трябва да направим всичко – да станем добри хора, да дадем на другите около нас онова, което сме длъжни да им дадем, да обичаме, да мразим, да създадем деца, да ги възпитаме, да творим, да унищожаваме, да вземем всичко, което можем да вземем от живота…
С други думи, трябва да изживеем пълноценно годините през които ще ни преведе по-малката сестра на Атропос. Тези години все пак са преброени, въпреки че никой от нас не знае колко точно ще бъдат те. Трябва да бъдем бързи, да живеем бързо. Така можем само да спечелим от интензитета с който живеем..“
Ива Спиридонова, интервю
С поезията на Петя Цонева се расте безболезнено и красиво, първо се повдигаш на пръсти, а след това направо се усещаш крилат.
Тогава вече можеш да си позволиш поглед от високото и разбираш,
че наистина държиш в ръцете си една спасителна песен.
„Тя се обърна и ахна. Между дърветата, обвити в светлина, бавно вървяха най-красивите същества, които младата жена беше виждала. Разтърси глава и пак погледна. Те бяха истински! Облечени в дълги бели рокли и препасани с направени от зелени растения колани, феите вървяха плавно, сякаш някаква невидима сила ги носеше напред.“
Издателство „Библиотека България“обявява IV национален литературен конкурс „Вие пишете, ние четем“, 2022 – „Любовта не е метафора“, поезия, 1 септември-1 декември 2022
Тази книга е напомняне за всеки от нас – когато сме сами и признаем победите и грешките
си, да продължаваме да се обичаме.
Този път настана гробна тишина, защото хората не вярваха на ушите си. Всички бяха чували за Свещения кръст, но никой не бе го виждал. Това което се разказваше като легенда от уста на уста, излезе вярно и невероятната истина шокира развълнуваната тълпа. Говореше се, че тази безценна реликва е направена от кръста, на който е бил разпнат Иисус Христос, сякаш подарена от самия Господ Бог. Затова цялата долина процъфтяваше и никога не падаше под робство. Даже черната чума, която върлуваше и взимаше хиляди жертви из цяла Европа, не смееше да мине оттук, а ги заобикаляше. Но това беше само мълва. Досега.
Прибирам се вкъщи и до сутринта мисля за това колко малко знаем един за друг и колко дълбоко са скрити мечтите ни. Вярно е, че понякога споделяме някои от тях с хората, които обичаме и на които вярваме, но най-големите ни мечти остават дълбоко заровени в душите ни. Остават само за нас. Разбираш ме добре, нали?
Да им стане просторно и светло, за мъничко, Боже,
да погледнат човека отсреща и Ти да си там.
И да няма в ръката им сила да стиснат пак ножа –
нека масленорозова, блага е всякоя длан. – „Розова молитва“
Целта на конкурса е: чрез поезията да се обединят всички изкуства, да се чуе ясно гласът на съвременните български поети и поезията да се възприеме като кауза.
Със специфичният си стил на разказвач Мира Папо внася своя отличителна багра в съвременната ни проза. В „Отец Константин се бори с дявола” тя щастливо намира себе си като самобитен творец на един колоритен художествен свят.
Сред сенките на нощните дървета, едно пътуване в тъмните ъгли на психиката, в което напредваме стъпка по стъпка и по един естествен начин приемаме разкритията, които могат да се видят само на лунна светлина в мрака…
Последното пътуване на Тео Буковски в скритите страни на съзнанието…
където разказът тече прецизен, точен, концентриран в онези моменти, които извайват състоянията, създават емоции, понякога изненадващо поетични.
Животът е търсене през цялото време, а най-сладкото в живеенето на живота, е намирането на всичко, което сме си пожелавали по пътя.
Живейте!
На 23 май „Schroedinger bar“ бе домакин на благотворителната музикално-поетична вечер, организирана от Издателство „Библиотека България“ и музикантите от групата „Pop & Rock meets Jazz“. Много приятели на музиката и поезията изпълниха уютното място с присъствие и съпричастност и се насладиха на авторската музика на Славена Даскалова и Петър Петров и поезията на Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов. Модератор на събитието бе чаровната актриса Боряна Маноилова, а вечерта се превърна във вълшебен празник в чест на Деня на българската писменост, просвета и култура, 24-ти май.
„Библиотека България” е издателство за съвременна българска поезия и белетристика, основано през януари 2018 г. от поетите Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов.
За най-българския празник, 24 май, Издателство „Библиотека България“ и Pop & Rock meets Jazz подаряват на библиотеките на 24 български читалища по 24 книги от фонда издателството. С този жест организаторите стартират ежегодната инициатива „24 книги за 24 читалища“.
Актрисата Боряна Маноилова, която ще бъде водещ на благотворителното събитие „24“, завършва НАТФИЗ в класа на проф. д-р Атанас Атанасов през 2019г.
Не пазете сърцето си от емоции, не бягайте от тъгата, болката и страха, не се лекувайте със скука! Животът, така или иначе, не е картина в цветове.
Не пазете сърцето си от емоции, не бягайте от тъгата, болката и страха, не се лекувайте със скука! Животът, така или иначе, не е картина в цветове.
Персонажите живеят на съседната улица и се раждаш, и умираш с всяка тяхна трансформация. Сякаш хулиш и обичаш себе си. Харесваш ги, после се влюбваш, идва и моментът, в който си готов да ги разстреляш. После пак те настъпва любовта по мазола. Те са всички ние с всички наши заглушени вопли и всички извикани противоречия, донесли други по-сложни противоречия.
Изкуството може да трансформира гнева, да ни кара да се чувстваме живи и така да предотврати войната вътре в нас. А който не може да съпреживее изкуството и да разбере болката на другите, в известна степен можем да го броим за мъртъв.
За всеки въпрос
„Такъв е животът“
не е достатъчен отговор.
„И ти все пак до мен ще съществуваш –най-мъжко отражение на кръста ни.“
„… толкова много прегръдки, а всъщност на вкус – самота…“
„… толкова много прегръдки, а всъщност на вкус – самота…“
„Понякога разгръщай моя стих –
най-нежния на тебе посветих.“
„Мисли за мен като за безизходност.
Твоя, де.“ – Код: червено, Маргарита Петкова
„Колко пъти да кажа „обичам“,
за да бъде без край любовта?“
„Хлапакът приближи, все едно ходеше в мъгла, тя протегна ръка, стори ми се, че ще го приласкае и прегърне. Тя просто му подаде ръка. Като непознати, които се виждат за първи път. Мълчаха.“ – „Портокал от мама“, Георги Христов
„Тук е мястото да се запознаеш с автора на тази книга, а именно с мен. По стечение на обстоятелствата, съм се родил с двигателни увреждания, но това никога не ме е спирало да живея живота на мечтите си. Самоопределям се като предприемач по душа и доброволец по реализация. В следващите редове ще разбереш защо.
Обичам да казвам, че съм там, където ме отвее вятъра. Днес съм тук, а утре на друго място. Харесва ми да опитвам от всичко и да се прехвърлям на следващото предизвикателство.“ – Петър Нефтелимов
Подтекстът беше като написан с големи букви – каквото и да става, трябва да се чувстваш независима. Да знаеш, че ако компанията не се окаже приятна, винаги можеш да я напуснеш. С достойнство и без да се чувстваш задължена.
Официални резултати от конкурса „Измерение Х“, 2021
Там, тогава и така, с цялото си творческо дело във времето, Иван Вазов приема за своя мисия продължаването на делото на Паисий и начева записването на историята с думите „От днеска нататък българският род / история има и става народ!“. Това усетих и аз, по най-добрия възможен начин, срещайки се с образа му на сцената, наслагвайки го през епохите, воините, градежа… и разбрах – земята българска е онова, което е неизменно и онова, което води този необикновен човек, посветил живота си на мисията за записване на историята. Той не само е създал един мащабен епос, но и отразява историческата епоха, в която живее чрез творчеството си, дава душа на историята. Вазов на пратика не само поставя здравите основи на съвременната българска литература, той създава художествен летопис на своя народ. Продължава делото на Паисий, защото е приел записването на историята за своя житейска мисия. И го прави по най-добрия възможен начин – със силата на вдъхновеното си слово.
Ива Спиридонова
Сега пак съм там. Проследявам с поглед еднаквите гардеробчета, строени в редичка и всичките с прилежно затворени вратички. Споменът настоятелно ме издърпва още по-навътре – до дългата дървена пейка, покрита с червена изкуствена кожа, на която всяка сутрин сядах, събувах външните си обувки, нахлузвах пантофките и се пъхах в оранжевата престилчица с кант на квадратчета по ръкавите. Отпред на джобчето мама беше избродирала със светъл конец първите букви на трите ми имена. От тях тръгна и прякорът ми.
Нареди се на въртящата се врата, около която се събираха също бързащи хора и обърна глава към възрастната жена. Тя продължаваше да го гледа втренчено.
– Днес ще се разделиш с една от твоите любови, но ще намериш друга.
Думите ѝ леко го смутиха, но инженерът, нямащ време и желание да се занимава с нея, се шмугна в сградата. Озовавайки се вътре, той веднага побърза към информационните табла, за да види от кой коловоз тръгва влакът му.
Искариот прошепва на Иисуса – Маргарита Петкова
Днес, във вече немеката есен, а в очакването на някой Палечко, ми се наби в съзнанието онова стихотворение, кратко и неразбираемо за хората, които не са гледали японския филм „Голият остров“. Как е развълнувал Валери Петров, как той е от малцината, които са разбрали лентата, от която хората си излизаха, защото им беше тегава, без екшън и ефекти. Такъв, какъвто всъщност е животът ни на този остров сред океана на вселената – земята ни.
„Любов от всеки поглед“ – Раиса Салита Роуз
Поезия от обратната страна на света – Кос Атанас
Можем да направим заключение, че приятелството и предателството вървят ръка за ръка по житейската пъртина. Днеска драг, утре враг, интересът клати феса, тъй върви светът и все с крачки бързи, докато се обърнеш, този чиято ръка си държал и сте си били… мммм, близки (недолюбвам тази думи, нещо подлизващо и подлизурничко има в нея, все си се представям като розова близалка в нечии сладострастни хлевоустия), вече я е свил свидливичко зад гърба си и стиска джобно ножче между пръстенцата си.
Диалог или монолог е „Ти ще тръгнеш“? А поезията изобщо?
Пише се като монолог, чете се като диалог. Но ако срещне читател, в чието сърце да се влее, поезията отново се превръща в монолог, неговият личен монолог.
Разбира се, че думата „диатриби“ ми беше непозната, но когато се стигна до заглавие на стихосбирката, се сетих за нея, защото освен, че интригува, смисълът на жанра „диатриби“, дава шанс на поезията да разчупи всеобщото разбиране за него като изкуство на самотата. А това, лично на мен, ми допада.
,,ДИАТРИБИ‘‘ е поетичното огледало на един личен и дълбоко интимен разговор – своеобразен самоговор, от който са родени миговете на емоционални, духовни и житейски прозрения, запечатани в 71 лирически откровения.
Сюрреално – Иваномир Цанков
Може да звучи шаблонно, но винаги, поне се опитвам да вярвам, че доброто ще побеждава злото. Ако между хората не цари топлина, съпричастие и разбиране, няма смисъл от нищо. Злините на този свят са толкова много – от войните, през предателствата, завистта, злобата, до пандемията сега, и единственият лек да се избавим от тях, е нагласата колко сме кратки, временни и дошли на този свят като по заглавието в онзи знаменит роман на Перек – „Животът, начин на употреба“. Предпочитам да го „употребим“ с колкото се може повече любов.
През ръката ѝ премина остро убождане. Тя подскочи от уплаха и вдигна ръкавчето си, но нямаше нищо. Замисли се за миг, но реши, че ѝ се е сторило. „От вълнението е.“ Последва моментът, който бе очаквала двадесет и четири дни. Приближи се до специалния календар, който висеше на стената и отвори последното картонено прозорче, зад което откри най-голямото шоколадово блокче.
Това ми е работата – да отделям зърното от плявата. Ако не го направя – не съм я свършила. Та. Когато са книги – името на автора е на корицата. Знаеш какво да очакваш уж, а се окаже, че те изненадва. И в добрия, и в недобрия смисъл. Защото само геният е равен и неоспорим, а гении… дай боже, да не затваряме вратичката.
Първата дума от тази стихосбирка е „стаята”. Последната е „обичам”. Онова, което се случва между тях, може да се опише като изпадане от пространството, времето и логиката.
Идеята е в главата, персонажите ги натъманяваш според идеята, сюжетът върви, както го насочиш, интерпретациите на нищо ново под слънцето няма как да подминеш. Всичко е любов. И коварство и любов. И единство и борба на противоположностите. Диалектика, която също няма как да бъде опровергана, защото такъв е животът. От Есхил до Елин Рахнев. Примерно.
„Прекъснати връзки“ не е ли и вид болест, от която страдаме всички ние, хората на съвременния свят? Ако да, има ли лек?
Съвременните хора сякаш сме пристрастени към нещастието и страданието, а всъщност имаме крещяща нужда от любов. Лишени от нея, живеем като въвлечени във водовъртеж, който ни изсмуква до такава степен в недостига на обич, че започваме да страдаме физически. Любовта е вечният двигател на живота и достигането до нея може да ни изправи пред много препятствия. В такива мигове разбираме, че тя е всичко.
Това между ушите затуй ни е дадено, да го употребяваме по предназначение. Неокортексът у някои е рудиментарен орган. Цопнал си в житейското блато со се капа и беневреци, па всичките ти крайници циркулират в невъобразимо брауново движение.
Защо се насочи към магическия реализъм, какво повече и по-красиво от реалността можем да намерим там?
Там живея, там съм аз, истинска, без да се преструвам, без да отговарям на нечии очаквания… в света на магическия реализъм има много реалности и животът е по-красив, освен това има безсмъртие… срещаш хора, които отдавна ги няма. „Да се скриеш в уюта на зимата и пак да очакваш с нетърпение лудостта на лятото. Не е ли това тайната на живота“ – от сборника „Петте спирки на сърцето“.
Сонет пети – Борис Мархолев
Тази вечер за пореден път сложиха старата паралия между три гроба и се настаниха с пъшкане на трикраките си столчета. Луната тъкмо бе изплувала, въздухът изстиваше бързо. Трите газови фенера разпръскваха лепкавия мрак и осветяваха сбръчканите лица на приятелите.
От първа ръка го казвам. Без да го обяснявам, щото ще стане пространно, а не за това иде реч. Иде реч как много хора наистина се разтапят като захарни петлета на клечка, биейки се в гърдите какви приятели имат и какви приятели са те самите.
Миг преди зимата – Петя Цонева
„Обратната страна на света“ е книга с различна поезия. Не само рядкост, не просто запомняща се, тя е поетична приказка.
Винаги съм имала чувството, че беше оставен за малко тук, подхвърли ни парченца от един пъзел, съдържащ минало, настояще и бъдеще, потри доволно ръце като при добре свършена работа, усмихна се съзаклятнически и хвана следващия космически кораб за там, откъдето беше дошъл.
Кой е Светослав всъщност? А кой е Дейвид Харис? Имат ли нещо общо двамата?
Аз съм инженер по професия, музикант по призвание и творец по душа. Дейвид Харис е моят персонаж от новия ми роман „Предизвикване на пламъка“. Този път се старах умишлено да се дистанцирам от образа на моя герой. Исках го различен, създадох го с други черти, пропорции, страсти, но смятам, че е валидно за всеки писател: каквото и да пишем, винаги пишем за себе си.
Поезия отвъд времената. Неподвластна на живота и смъртта, неуловима за суетата на днешното. Някъде там, в бялото, най-чистото бяло на душите ни.
Ива Спиридонова
Банката в Далем е малък клон, забележителен само със сейфовете си. Влязохме с Гюнтер и единия албанец; вътре имаше четири-пет клиенти и още толкова служители; охраната се състоеше от един чичо с очила и с пистолетче. Внимателно го нокаутирах…
„Аз зад черното и бялото“ е истинска до болезненост книга. Как стигна до нея? Колко смелост бе необходима?
„Аз зад черното бялото” се роди от нуждата да се изразявам. Беше като един пъзел, който сам се нареди. И толкова усилено се подреждаше, че започна да ме сръчква и настъпва, докато не го съзрях. Първо баща ми ме подкрепи и ми даде смелост. С времето случайни хора започнаха да ме питат кога ще се случи. Последното зрънце беше разговорът с редакторката ми – Ива Спиридонова, която съзря потенциала ѝ.
Винаги съм имала чувството, че беше оставен за малко тук, подхвърли ни парченца от един пъзел, съдържащ минало, настояще и бъдеще, потри доволно ръце като при добре свършена работа, усмихна се съзаклятнически и хвана следващия космически кораб за там, откъдето беше дошъл.
Вие пишете, ние четем слага началото на есента. Но не каква да е, а есен в #ИзмерениеХ ! Време е за ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ на нашия конкурс за ваш авторски текст. Този път очакваме ВАШИТЕ разкази в жанровете фантастика, фентъзи, криви и хорър на тема И З М Е Р Е Н И Е Х.
Вие пишете, ние четем слага началото на есента. Но не каква да е, а есен в #ИзмерениеХ ! Време е за ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ на нашия конкурс за ваш авторски текст. Този път очакваме ВАШИТЕ разкази в жанровете фантастика, фентъзи, криви и хорър на тема И З М Е Р Е Н И Е Х.
Свят ми се вие от това, докъде стигнахме. Без обобщения и без примери. Огледайте се и се ослушайте, ако още си мислите, че живеем в държава, в която народът е суверен, а не верноподаник. И ценете, а не оценявайте! Защото един ден всичко се плаща. С лихвите. И до стотинка.
Свят ми се вие от това, докъде стигнахме. Без обобщения и без примери. Огледайте се и се ослушайте, ако още си мислите, че живеем в държава, в която народът е суверен, а не верноподаник. И ценете, а не оценявайте! Защото един ден всичко се плаща. С лихвите. И до стотинка.
Присъединете се към това пътуване към себе си, едно движение по ръба на бръснача, на границата между тъмнината и светлината, точно там, където човекът е най-уязвим, но и най-истински. Където е „Аз зад черното и бялото“.
Къде е поезията в дните ти?
Тя е във всичко красиво – поглед, жест, дърво, облак, дъжд, изгрев, залез, слънце, луна, дете отива на училище, дете се връща от училище, звънлив смях от отворения прозорец, къщичка за птици, самотна пейка в парка, влюбени на пейка в парка…..
Етина е философ, който обаче си служи с мерилото на поезията. След първата нейна книга се научих да вдишвам. А с новата се научавам да издишвам. Двете са неизбежно свързани. Всяко нещо намира мястото си. Дори и авторът. Който расте в неизбежността на тежестта на собствените си думи.
Силна, разтърсваща, опияняваща, оголена до рани поезия, с която Борислава Манова категорично заявявя своето ново и ярко присъствие в съвременната българска литература. „Дяволът носи праВда“ е не само личен кръстоносен поход, тя е и възможност за разместване на пластовете от думи, които ни затрупват все по-безмилостно.
Единствената константа сред тези страници, а и изобщо, е любовта. А тя съществува и без думи. Понеже преди всичко е безумие. Подирете се там, където говори сърцето. В едно „Без(Д)умие“, най-честният възможен разказ за живота ни.
Безсмъртието на Ива Спиридонова не е налично тук и сега. То гравитира в кривите релси на времето, докато не излезе от тях и надмогне всичко и всички. До него се достига чрез дългия път на преживяното и преживяващото, чрез тесните коридори на любовното, чрез необяснимото, за да могат всички да се превърнат в едно цяло. Цялото на Ива Спиридонова – безсмъртието на силния дух.
Защо този студ? – се питаме ние, които сме приучени към сърдечността, съпричастността, обичта в творбите на Весела Люцканова. И отговорът ми е – за да се бъде сломен студът от огъня и от страстта на художника, който изпълнява едно обещание или по-скоро обет. Художникът извървява пътя от началото всеки път с всяка картина – от абстрактното видение – към готовото платно, от заскрежения лунатичен сън – към любовта, която е „повече от любов“.
Музиката се изливаше от един грамофон с едни дървени колони, ум да ти зайде. Как да си играеш на друго, как? В един момент се въртяхме с възглавниците около оста си, съседната, тяхната и разбира се, заедно със Земята и нейната…, и въобще не мислехме колко безнаказани минути ни остават, а вилнеехме в нашето първо и незабравимо Intermezzo.
Хубаво, здравословната амбиция е полезна, но нали е ясно, че на един конкурс има най-много трима-четирима отличени. Само на „Златния Орфей“ имаше почти за всички и пак оставаше все някой без приз. Призмата на себелюбието винаги изиграва много лоша шега на този, който я ползва за увеличително стъкло на егото си.
И тази година отбелязахме Световния ден без тютюнев дим, но без обичайния шум и трясък. То напоследък дните на всякакви неща – от усмивката до тоалетното казанче – са толкова много, че календарът не може ги побра, казвала съм го много пъти, пък и не само аз. Детето в мен не иска да порасне, ама […]
ВЯРА Заради какво ли в гърдите ни все така натежава? Когато не ключът, а ние ръждясваме зад бравата, когато заради един трофей много други предаваме, като отсъстваме и не окуражаваме с вяра. С Вярата. Така натежава ни и когато болката приближава у приближени – сочим им слънцето, а се смаляваме. Когато нечии маниери в слепота […]
Всъщност доста актуална тема напоследък засягаш още в първото стихотворение от книгата си – „Номинация за Оскар“. Как мислиш, дали всички ние играем роли?
Изключая играенето на роли в живота, когато човек представя поведение, различно от присъщото си, смятам, че… може би наистина имаме свои роли в този филм – „Животът“. И всеки играе тази, в която е най-добър, подбрани и разпределени в един небесен кастинг.
Празник е! Днес отбелязваме Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност – 24-ти май. Честваме създаването на глаголицата от Кирил и Методий, известни още като Солунските братя. Преводите на Библията двамата братя записват на глаголица. А празникът се чества официално в страната ни още от 1851-ва година, благодарение на родолюбивото […]
Всяка година е едно и също – трескавата подготовка за абитуриентския бал на изкласилото чедо за почва още преди да е изкласило. Майката и бащата, родата като цяло трупат пари, вземат заеми, правят уговорки за платове от чужбина и наемане на луксозни автомобили. Зер масраф си е, зер махалата цяла сега нази гледа, зер трябва […]
„Повярвах. Повървях“ – накъде и в какво? Повярвах в Любовта, Повървях по Пътя към Нея, който път се оказа с много разклонения, а за тях впоследствие разбрах, че са отсечки, оформящи главния такъв и много по-дълъг, наречен Живот. Вярно ли е, че човекът е човек, когато е на път? А когато е повярвал отива […]
В тази книга ефирността на камъка и солидността на глухарчето създават дом за бездомния свят. А човекът събира самотата си по хребетите на отминалото време и се учи как да върви бавно, слизайки от върха към подножието на планините, забавящи своя ход до вечност. Преминава през бойно поле от ненужности, съзерцава живота, за да […]
Не би трябвало, ама все още ме учудва гордо-пренебрежително изречената фраза „Аз съм филолог…“, ерго – подредил/а съм си книгата, мога да пиша гениални стихотворения, перфектен редактор съм, коректорството е фасулска работа… абе аз съм алфата и омегата на писането, поправянето, книгоиздаването, литературната критика, фило логос парекселанс! Снизходително-насмешлива усмивка се изписва сама на лицето ми. […]
„Разбирате ли, важно е да подчертая, че стиховете са незаконното дете на любов, а не просто на връзка – връзката се строи с главата, любовта – със сърцето, по някакви неведоми и нелогични закони. В този процес често главата решава в полза на разума и така погубва дълбоки и необясними свръзки между отделните индивиди, които е иначе толкова трудно да се създадат в отношенията насила. Както цитираше тогавашната ми муза, „Только раз бывает в жизни встреча “ („Само веднъж в живота се случва (такава) среща.”) А задачата на поезията се състои в това да съхрани загубените, ефимерните, преходните неща, да ги препарира и хербаризира в хода на историята.“ – Борислава Манова
Твърде важен, неповторим, крайъгълен камък за българската литература, Пенчо Славейков се превръща в нейна нова, модерна, европейска посока. Предпоставка за отгледаното съвършенство на творческата му личност е, разбира се, личната му трагедия и физическият недъг, подтикнал го към богат вътрешен живот и живеене не само за изкуството, но и предимно вътре в него. И той, човекът, който поставя основите на индивидуализма у нас, е съвсем логично да достигне до един от най-важните за твореца въпроси – къде се крие изворът на вдъхновението? Неизчерпаем ли е? Откъде се подхранва? Е ли възможен животът „На острова на блажените“?
Силвия Станоева е българска актриса и певица, носителка на наградата ИКАР за дебют 2013, съвместно с Иво Желев, за участието им в спектакъла „Клер, Мадам, Соланж” с режисьор Касиел Ноа Ашер. Силвия е родена в град Варна, където на 15 г. започва да учи актьорско майсторство при Дафинка Данаилова в неделното училище към Варненския театър, […]