В стиховете на автора философската вглъбеност е целеустременост на поезията във високите селения на „свято небе“, което подслонява добрия час и добрия ден, защото при Петя Цонева всеки ден е възкръснал Бог, който носи упования…
В нея имаше истинска страст, нюх и желание да открива и още нещо, което у много други археолози липсваше – тя вярваше в необяснимото. Затова основната ѝ работа беше в антикварния магазин – даваше ѝ възможност да се разгърне, а не да следва заложени в учебници стереотипи. Тях просто използваше за основа да гради. Но когато можеше да се включи в експедиции и проучвания, го правеше с радост. Винаги имаше място за допълнителни знания, пречупени през призмата на нейната силна интуиция.
Тя знаеше, че е на прав път да открие нещо, което, противно на всеобщото мислене, ще докаже връзката между фактите и необяснимото, между реалността и магията.
Ива Спиридонова, интервю
Поезията на Дарина Шопова и Любомир Кючуков е изпълнена с младежки устрем и искрено упование, че духовното може в крайна сметка да надделее над материалното. Този ентусиазъм не звучи наивно, защото е умело съчетан с Weltschmerz – онази характерна за младия Вертер умора от света наоколо.
Светоусещанията на двамата поети се допълват, за да оформят едно органично цяло. Непосредствената чувствителност на Шопова е урановесена от ерудираната интелектуалност на Кючуков. В резултат на този баланс стиховете събуждат емоции и предизвикват размисли у читателя.
Любомир Терзиев, редактор
Атлантидите на детството са потънали в белезите по коленете ни, а вкусът на миналото е запечатан в крушите и ябълките от бъдещето. Проскърцването на люлката на времето разказва за любовта като математическа грешка, за живота като надрана грамофонна плоча, за човека като плаваща метаморфоза, страхуваща се от развитието си. И за местообитанието му – полисът като обратната страна на света и погрешната посока на еволюцията, градът с кисел вкус на неузряло грозде, лишено от топлите лъчи на истинското слънце… Мисли за живеене, скрити в краткия следобед на човешкото дихание.
Запомнете името Радослав Христов, защото плодовете на поезията му са сладки и горчиви едновременно. Коренът и семето на човешкото са във всеки негов стих, покълват и се вкореняват в миналото и бъдещето и разцъфтяват тук и сега с безкомпромисни метафори и живи думи. А неговият „(Извън)градски човек“ ще става все по-актуален, ще бъде все повече тук, в дните ни, в нас, в бъдещето.
Ива Спиридонова, редактор
„Раждането ни е the point of no return за всеки един от нас. Някъде по-далеч или по-близо в края на еднопосочната ни улица ни очаква Атропос – най-старата от мойрите, за да отреже нишката на живота ни. Всяка крачка ни приближава към нея. Докато извървим едно неизвестно за нас разстояние по улицата на живота ни, ние трябва да направим всичко – да станем добри хора, да дадем на другите около нас онова, което сме длъжни да им дадем, да обичаме, да мразим, да създадем деца, да ги възпитаме, да творим, да унищожаваме, да вземем всичко, което можем да вземем от живота…
С други думи, трябва да изживеем пълноценно годините през които ще ни преведе по-малката сестра на Атропос. Тези години все пак са преброени, въпреки че никой от нас не знае колко точно ще бъдат те. Трябва да бъдем бързи, да живеем бързо. Така можем само да спечелим от интензитета с който живеем..“
Ива Спиридонова, интервю
С поезията на Петя Цонева се расте безболезнено и красиво, първо се повдигаш на пръсти, а след това направо се усещаш крилат.
Тогава вече можеш да си позволиш поглед от високото и разбираш,
че наистина държиш в ръцете си една спасителна песен.