Здравей, Борислава! Здравей, Вяра / Вера! Здравей, Правда! Струва ми се, че последното име е най-близко до теб самата. Така ли е?
Здравейте и благодаря за проявения интерес! Тъй като още в ранните ми ученически години на неопитен разказвач на истории свикнах с творческия псевдоним Вера, бих казала, че той ме отразява най-правдиво. Лично аз го асоцирам с латинското “veritas” (истина). Колкото до правдата, не мисля, че мога да се определям като носител на някаква абсолютна и обективна истина, това е бреме, с което никой писател не е готов да се нагърби. Вера е по-скоро творческото алтер-его, този аспект от личността ми, който „върши трудата работа”. Аз съм просто човек, на когото понякога животът поднася непосилни изпитания, и когато човешкото в мен не може да се справи с тях, идва на помощ Вера. Тя е гласът, който не се страхува да говори, тя е моята лична супергероиня, която постига на пръв поглед невъзможното, тя поема щафетата оттам, докъдето стигат силите на Борислава. Единствено с помощта на Вера мога да надскачам себе си, както в творчеството, така и в живота.
Като срещна Дявола, дали не взе и неговото име? А какво ти каза той?
Дяволът е особен образ в моето творчество. Лирическият Аз в стихосбирката не се възприема като Дявола, аз просто я рисувам огледално, така както наблюдателят, потърпевшият, любимият я вижда и оставям на читателя сам да прецени доколко образът ѝ е „лош”, доколко е заслужила присъдата си. Дяволът тук е просто предаващият съобщението, вестителят, разказвачът, той не се намесва в историята. Но заемането на неговата роля променя и гласа на поета, той започва да разказва дори и за ужаса на любовта с философска насмешка. Както знаете, нищо, което пиша, не е плод на абстрактен размисъл, а е вдъхновено от истински събития, и случките, които ме вдъхновиха да напиша тази книга, определено са оставили неизлечим белег, винаги са неразделна част от мен и вероятно така ще бъде и занапред. Но това, че никога няма да си същият след срещата с една диаболична, изпепеляваща любов, си има и своя чар. Нещо повече – често си задавам въпроса (защото всяка моя любов е била посвоему изпепеляваща): дали ние не създаваме сами условията за своите големи любови и големи разочарования? Дали пък всичко не е именно в наша власт?
Колко е важна праВдата в живота ни? А Прада-та дали не е пак толкова важна?
За мен е важно да бъда вярна на себе си и собствените си принципи и идеали. От само себе си се подразбира, че всяка сфера от ежедневието ни е пропита с необходимост от фалш, а за публичната сфера това важи с още по-голяма сила. „Прада”-та, както се изразихте обаче, фасонът, реномето, репутацията – цялата тази суета не ми носи никакво удовлетворение, колкото и добре да разбирам, че е нужна. Публиката в действителност няма нито желание, нито потребност да вижда обектите такива, каквито са. Жадуваме да видим по телевизията същите лъскави, безупречни и луксозни образи, срещу които ежедневно негодуваме. И коя съм аз, че да предложа на публиката нещо по-малко от това, нещо по-малко от „Не ще ме съзреш победена и ден“? Това съвсем не значи, че няма дни, в които съм победена. Но творецът е длъжен да остави като наследство за вековете най-доброто от себе си, не всичко.
Израз на твоята лична философия ли е „Дяволът носи праВда“? Или е „Пропаганда“? Разкажи ни историята на книгата.
Няма политическа или екзистенциална пропаганда в книгата, а просто истории и случки от житейския ми път, които бяха твърде съществени, за да бъдат премълчани. Написах стихосбирката преди близо две години, в процеса на една раздяла, под формата на недовършен разговор с любимия човек, по това време нямах план за издаване на книга, нито претенции за качество, а просто имах потребност да пиша, да пиша и да пиша, и използвах всяка свободна секунда, всяка обедна почивка на работа и всеки малък час от нощта, за да довърша този разговор, който не можех да проведа на живо. Разбирате ли, важно е да подчертая, че стиховете са незаконното дете на любов, а не просто на връзка – връзката се строи с главата, любовта – със сърцето, по някакви неведоми и нелогични закони. В този процес често главата решава в полза на разума и така погубва дълбоки и необясними свръзки между отделните индивиди, които е иначе толкова трудно да се създадат в отношенията насила. Както цитираше тогавашната ми муза, „Только раз бывает в жизни встреча “ („Само веднъж в живота се случва (такава) среща.”) А задачата на поезията се състои в това да съхрани загубените, ефимерните, преходните неща, да ги препарира и хербаризира в хода на историята.
Би ли споделила нещо повече за близостта ти с Никола?
„Никола” се появява в стихосбирката с едно име, но събира в себе си образа на двама души с почти идентични имена, различни като жаркото и безгрижно украинско лято и меланхоличните дъждовни вечери в немската провинция, всеки от тях посвоему прекрасен. Не мога да отрека, че пътуванията ми и животът, прекаран в чужбина, са задали непознат за българския читател фон на тези две истории. Човек е не само своята собствена вселена, той е и земята, по която ходи. Да обикнеш някого означава да обикнеш нравите му, страната му, произхода му, да се научиш да се ориентираш в чуждата територия на неговата душа. Надявам се читателят да усети разликата в специфичния привкус на различните персонажи в поезията ми, да почувства духа на имигрантския живот, на странстващата младост, на немските бири и братвурста, одеските плажове, закуските за копейки и безумните нощи с бутилки горилка, скъсаните дънки, „Дойч Бан”, контрабандните цигари и Транссибирската железница. Това, което ме научи „Никола”, е, че любовта е пътешествие – търиш убежище в една душа като чужда страна, първо в една, после в друга, и така, докато не откриеш мястото, за което да кажеш: „Това е моят дом, тук искам да остана до края на дните си.”
Каква е връзката ти с руската култура и литература? И въобще, от какво / кого си повлияна в писането си?
Донякъде започнах отговора в предишния въпрос. Винаги съм обичала класиците и суровия трагизъм на руската култура и литература, за съжаление съвременното общество има предразсъдъци към нея, защото бърка културата на един народ с неговата политика. Аз черпя вдъхновението си от живота си, от истински личности, не толкова от „мъртвите поети.” Руската култура, в интимния ѝ вид, в който я познавам аз, е моят приемен дом. Руският човек, за разлика от откритата и широко скроена българска душа, се отличава с една сурова бариера между него и външния свят, от другата страна на която има състрадание, което не е достъпно за всеки. Аз намирам много от себе си в този модел, огромна част от личността ми остава скрита за всички, освен за най-близките. Нещо повече, тази култура е и култура на силата, така че българинът, който се опитва да намери ключ към разбирането на чуждоземския характер, е обречен на провал – ключ няма, в тази култура е нужно да влезеш с взлом, сякаш тази територия вече е твоя. Относно вдъхновението, вдъхновява ме всяка култура и душа, с която съм била в досег и от която съм взела със себе си парченце. Затова и виждам себе си като събирач на души, какъвто е, впрочем, и Дяволът.
Съзнаваш ли силата на гласа си в съвременната българска поезия?
Съзнавам силата на гласа на поета като цяло. Писателят, художникът, философът, композиторът, поетът – това са все хора, победили смъртта, чийто отзвук в историята десетки столетия така и не са погребали. Най-ценното и опасно нещо в поезията е нейната обезсмъртяваща функция, затова и трябва да внимаваме какво в себе си увековечаваме, което ще живее след нас. Колкото до моя глас в поезията, единственото, за което някога съм претендирала, е да бъде неподправено мой. В съвременната поезия има твърде много гласове, които си приличат, копират се, взаимстват се, лишени са от оригиналност. Старая се да оставям своя „печат” в стила на стихотворенията си, те всичките приличат едно на друго, но, стига да не могат да бъдат сбъркани с чуждите, смятам, че задачата ми е изпълнена.
Война ли е любовта? Ако да, кой е победителят?
Както се казва в популярната руска песен, „не ми върви в смъртта, ще ми провърви в любовта.” Единозначно любовта е война, в която загубата всъщност е победа. В любовта изначално всяка страна се старае да не се претопи в другия, да не се предаде на неговата воля, да не признае поражение пред силата на чуждия чар. Но само когато се признаем за победени, когато и единият, и другият оставят оръжието, вдигнат гарда и спуснат мостовете си, може да има истинско щастие в любовта. Днешната младеж се страхува до безумие от онази, силната, подчиняващата, завладяващата любов, която те поставя на колене, докато не получи обекта на своето желание, и тя е единствената, за която има смисъл да се говори. Страхуваме се да обичаме, сякаш белезите, които любовта ще ни остави, ще ни направят по-грозни. Любовта е кървава работа, дами и господа. Който няма смелостта да понесе нейните жертви, няма и да може да се наслади на плодовете ѝ.
Спасение ли е писането?
За писателя определено е отдушник. За мен – не напълно. Никога не можеш да излезеш напълно извън собствената си кожа. Облекчението от споделената със света история е ефимерно, ползата за човечеството от това споделяне е далеч по-голяма от нуждите на отделния индивид.
Имаш ли червена рокля, по която петната от вино и кръв не личат? А с петната от мастило как се справяш?
Не крия своите страдания от публиката и от себе си, в мъката няма нищо срамно. Важен е видът, в който се представя, затова и роклите са от съществено значение. Обичам да нося болките и преживяванията си по начин, който изглежда красиво и ми отива. Говорим за Дявола и за правдата, но и носенето не е за пренебгреване. Много книги носят в себе си мотива за агонията на жестоката, изпепеляваща обич – но аз искам да я представя на пиедестал, в такъв гламурен облик и с толкова еротичен и изкусителен вид, че читателят да поиска сам да се опари от нейната страховита красота!
Къде са миналото, настоящето и бъдещето в дебютната ти книга?
Персонажите и историите в книгата са в миналото. Тъй като беше писана много отдавна, разбира се, сега светоусещането ми е много различно. Но продължавам да разказвам истории. В следващата книга и персонажите, и аз ще съм друга, в по-следващата – още повече, и така, докато още „дишам, работя, живея, и стихове пиша, тъй както умея.” В бъдещето си, до края на дните се виждам като писател. Още от малка, когато казвах, че искам да стана писател, ме поправяха: „Да, де, но какво искаш да работиш?” И до днес ме питат същото. Писането е единственото, с което искам да се занимавам професионално, и мисля, че книгата, с която ще бъда запомнена, не е тази, а друга, която ще бъде написана в бъдещ момент.
Колко смелост ти трябваше, за да поканиш Дявола и сенките в думите си?
Да говоря за деликатните теми в тези стихове не беше лесно. Та дори обикновеното обяснение в любов ни прави уязвими, камо ли признанията, завинаги увековечени в книжно тяло. Но това е проява на смелост. Станах далеч по-уверена, казвайки това, което друг на мое място щеше да премълчи.
А какво не написа?
Не написах имената на личностите, които подтикнаха съчиняването на тази книга. И на кого би било нужно това? Както казах, литературата е занимание, по-велико от преживяванията и нуждите на индивида. В нея няма място за дребнавост, трябва да остават увековечени възвишените чувства, а не прозаичните истории, предизвикали ги.
В крайна сметка разчистване на сметки ли е „Дяволът носи праВда“? Търсене на справедливост или бунт?
Категорично не. Някои твърдят, че любовта не е съдебна зала. Аз не съм напълно съгласна, в любовта и войната уж всичко е позволено, но дори и там съществуват правила. Равновесието, което лирическата героиня се стреми да постигне, не може да се осъществи в този въображаем или в какъвто и да е действителен диалог, от тази безизходица се поражда и нейното отчаяние. Няма щастлив край на тази история, единственото, което може да донесе утеха, е адът в книгата никога да не приключва. Недвусмислено е казано в „Поцелуй”, „не искам никакъв завършек, не искам нито раздяла, нито сватба, не искам нито да ме приемеш обратно, нито да ме оставиш, искам просто да ме целуваш, без да мислиш за утрешния ден, до края на времето”:
„От теб не искам нищо. Целувай ме. И нищо друго.”
„А защо пък не?“
Като поет се радвам за съществуването на тази книга. Като жена – може би тя е голяма грешка. Но това съм аз, това е, което би направила Вера Лин. Да пишеш поезия, която да разголва раните ти и недостатъците на човечеството е рисковано, но историята се е отблагодарила на тези, които са го направили. И аз го правя, гледайки в бъдещето. Не искам край, не искам завършек – искам винаги да има още едно утре.
Интервюто взе Ива Спиридонова