Христо Петров 7

Баба Роска Сурвачката всяка вечер четеше приказка на бялата си коза Снежка. Отгледала я беше от яре, а за дванадесет години бе отбила от нея десетина ярета. Големи дружки бяха двете – неразделни и през деня, и през нощта.
Баба Роска беше на седемдесет и две, но прякорът ѝ лепна в последните години. Откакто дядото си отиде от пневмония, тя се уплаши да не се разболее като него. Снежка не даваше отдавна мляко, но тя я прибра в къщата за талисман и понеже не ѝ отиваше да ладува, както в моминските си години, на всяка Нова година започна като мъж да сурвака себе си, нея и де що има живо на двора.
Стана и много набожна – постеше редовно, често ходеше на сутрешна и вечерна служба, не изпускаше панихида или кръщене. Най-много обичаше да слуша неделните проповеди на поп Филип от начало докрай. Той поп Филип умееше да ги чете по коледно през цялата зима – слушаш си напевното му редене, навън си вали сняг, печката в църквата бумти накладена, и този мирис на тамян така те пренася…
Да не си помислите и че приказките, които баба Роска четеше на Снежка, бяха по-различни. Не – вечерта двете се приспиваха с притчи за Исус и поучителни истории за светии. Оттам Снежка познаваше така добре Евангелието, че беше станала много търпелива.
На всяка служба заедно ходеха до църквата. Козата сама знаеше пътя и леко подръпваше след себе си баба Роска, която се движеше бавно и се подпираше на тояжката си. При входа баба Роска връзваше Снежка за сливата и знаеше, че дружката ѝ ще изчака да свърши службата с благословено търпение и без да се разблее.
Тази година Коледа се случи много студена въпреки малкото навалял сняг. Сутринта на Бъдни вечер беше още топло, но към обяд се надигна лек вятър, такъв сух студ стегна и така режеше, че дъхът ти секваше.
Баба Роска и Снежка посетиха празничната утреня, както всеки път – баба Роска вътре, а отвън при сливата козата пощипваше по някой подал се изпод снега стрък.
Привечер баба Роска набързо нахрани кокошките и се прибра измръзнала.
– Снежке, няма да отидем на вечернята. Ела да ти покажа какъв студ е навън.
Козата тръсна глава.
– Поп Филип няма да се сърди, знаеш го и ти, че е добър човек. Хайде да се приготвяме ние двечките.
Баба Роска извади от престилката си щипка слама, която бе внесла от двора, и я пусна под празничната маса.
– Сега да наредим ястията… – заговори на Снежка. – Аз не одобрявам те да са по-малко от единайсет. Любка Данчовата вика девет да са… Ето питката, ей ги сармите… Лука и чесъна слагам… Само че, когато е казано, че може да са единайсет, защо да показваме по-малко уважение към Исус с девет?… Виж, това е вареният боб, ето пълнените чушки с ориз – тях знаеш, че ги правя с ориз, защото боб вече има сложен. Ошав, туршиите… А оназ пък Бонковата Серафима, тя пък съвсем луда – вика седем да са. Как само седем ма?… Ти на Бонко ли слагаш вечеря, или на Господ? Ето мед, орехи, ето най-подир вареното жито. Брой ги сега – точно единайсет!
Снежка погледна наредената маса и тръсна пак глава.
– Искаш и ти, нали? За теб има тиква и картофи. Ама я първо да ти вържа торбичката отзад.
Баба Роска сипа вечерята в легена на козата и отиде към печката.
– Сега да сложа и най-големия дъбов пън. Едва го примъкнах.
Седна на масата и си наля малко ракия.
Тихата вечер на селото започна да тече и бе нарушена само за час от бомбичките и бенгалските огньове на децата.
Баба Роска, която вече бе на трета чаша, повдигна пердето на прозореца, за да погледа светлините от мегдана.
– Ау, ще кажеш, че краят на света е дошъл – разказа тя на Снежка, но Снежка бе легнала на пода и като че ли този път заспиваше без приказка.
Сутринта студът навън бе лют, лют, да ти се премрежат очите. Въпреки това баба Роска не се подвоуми, защото беше Рождество Христово.
– Божествена света литургия не се изпуска, Снежке. Бог какво ще рече, ако днес не отидем? Я да те наметна с нещо.
Върза ѝ едно старо одеяло през гърба и корема и двете се поведоха бавно към църквата.
– Ще умориш животното на тоя студ, Роске – рече ѝ Любка, като ги видя на улицата.
– Рождество е, Любке, как да я оставя вкъщи сама?
Баба Роска и Снежка стигнаха до двора на църквата, където селяните вече се събираха и бързаха да влязат вътре. Снегът под сливата на входа беше утъпкан, окалян, никаква тревица не се виждаше. Самото стъбло леденееше.
Баба Роска постоя минута-две отпред, почуди се и накрая вкара козата в преддверието. Намери ѝ едно ъгълче по-далече от пангара и я върза изкъсо за крака на пейката, която беше в ъгълчето.
Поп Филип влезе от двора и ги видя двете.
– Бабо Роске, не може така. Църквата е за хора, не за животни.
– Аз, дядо попе… навън не е и за животни. Как да я оставя да се разболее? Като дете ми е.
– Хората на мен ще правят бележка, че съм пуснал коза в храма Божий.
– Моля те, дядо, нека да остане. Тя е кротка, тук в ъгъла ще стои. Виж каква торбичка има отзад, за да не цапа.
Поп Филип поклати глава и влезе навътре. Баба Роска се наведе над ушите на козата.
– Не се страхувай, Снежке, дядо поп е добър човек, няма да те изгони на студа. Чакай сега да посрещнем Господа.
Божествената литургия мина спокойно и всички се разотидоха да блажат.
Спокойно и тихо минаха и последните празнични дни на старата година. Сутринта на Васильовден баба Роска внесе отрупаната с пъпки дряновица, която бе оставила да пренощува пред вратата на къщата.
– Снежке, я си дай гърба! Сурва весела година!… Едно за мен: „Сурва весела на баба, че ни трябва като хляба!“… Едно за теб: „Пълни шепи и хамбари, бели ярета в кошари!“. И сега за двете: „Живо, здраво до година, до година, до амина!“.
Снежка търпеливо понесе сурвакането и после наведе глава към недоядената тиква от снощи. Баба Роска излезе да нахрани кокошките и да ги сурвака.
Минаха още две седмици. Сутринта на Антоновден баба Роска, както сипваше храна на Снежка, се загледа в корема ѝ.
– Тоя търбух цялата ме скрива. Колкото одъртяваш, толкова напълняваш. Ще ти намаля картофите, повече царевичак ще ядеш.
Погледна я пак.
– Ама ти… – наведе се и опипа вимето – като че ли и то се уголеми сега пред очите ѝ, хем бе празно.
Не вярваше, не можеше да бъде, но баба Роска беше опитна в нещата.
– Ох, как стана туй ма? Ти на стари години… Откога не си виждала козел?!
Баба Роска се паникьоса. Кой имаше наблизо козел? Чак овчарите Станчо и Антон покрай селото. Пък и тя Снежка сама не оставаше. Чудо като на Дева Мария се случи на тая нейна коза! Защото преседя в църквата по време на коледната служба ли? Какво сега да прави? Какво ще кажат Любка, Серафима? Я да иде при поп Филип… Ама и той какво ще каже…
Баба Роска се колеба десетина дни, развали си съня и накрая заговори дядо поп насаме в църквата.
– Да дойда да видя тая коза, а? – засмя се той, а на нея ѝ се стори, че си мисли: „Как пък да ѝ вярвам на тая изкуфяла бабичка, колкото и да е набожна“.
– Тя, като беше жива, моята попадия се занимаваше с животните. Сега имам няколко кокошки и един рогат петел, по-стар и от мен. Не мога да гледам и храма, и къщата… – разправяше поп Филип по пътя.
Баба Роска го слушаше, слушаше и когато влязоха вътре, тя се разбърза.
– Да ти сипя топла чорба, дядо? Знаеш ли каква хубава леща съм сготвила сутринта.
– Сипи, сипи! Не е угодно на Бог служителят му да ходи гладен и премръзнал. Аз да я видя тая твоя Снежка…
То какво да ѝ гледа – на козата вече си личеше и с просто око, че бременна.
– Да я водя на доктор, а? – зачупи пръсти баба Роска. – Щото спрях да я водя с мен на църква…
– Никакъв доктор! Докторите са хора на науката, няма да повярват. Тук имаме чудо, значи, църковна работа. Ако науката се намеси в Божиите дела, ще развали чудото. Роди ли се яре, ще го гледаш.
„Колко хубаво го каза“ – помисли баба Роска и съвсем се успокои.
– Така да е, дядо. Я опитай туршията. От миналогодишната е.
Подир седмица поп Филип пак потропа на портата. Иначе се виждаха всеки ден в църквата, но дума не си обелваха.
– Как ти е козата?
– Как да е – хем трудна, хем чудна. Яде си, чака си ярето.
– Бог си знае работата. Аз, такова, наминах да ви видя само…
– Я влез де. Една мека баница съм точила, сама няма да я ям.
– Ами да вляза. То чак по вечерня ще ида в храма…
Пак минаха седмица-две, пак така не си говореха в църквата и един обяд поп Филип пак потропа на портата.

– Добър ден, бабо Роске!
– Дядо попе, добре си е козата! Ама ако си дошъл да ме видиш, заповядай!
– Виждам, виждам, скоро ще си имаш ярета да гледаш, да, да. Ммм, вкусно мирише тук, браво, браво! Е, аз да си ходя.
– По обяд сега няма да си ходиш, дядо! Мирише ти на мусака, да видиш само каква я правя. Едни билки си гледам в двора, суша си ги и така хубаво миришат в каймата.
Хапва пак поп Филип, пийва малко вино и подръпва брада. Стои още, има нещо да казва.
Баба Роска го гледа и чака. Поп Филип започва да говори:
– Бабо Роске, така и така често идваш на църква, хм, такова… Хубаво готвиш, чудеса стават край теб, хм… Праведна си, хм, добра, грижовна… Аз пък съм ти връстник… И рекох си, пък и ще ти река… Да станеш попадия, а? Пък ако искаш, хм, ще ми помагаш туй-онуй в храма, свещи ще продаваш, тя баба Кунка вече не вижда добре…
Баба Роска слуша дядо поп, гледа рунтавите му бели вежди, които надвисваха като канари над дълбоко море, и си мисли как Божиите чудеса край нямат и поникват навсякъде, дори и най-малко да си ги чакал.

Христо Петров,
из сборника с разкази „Прасето и художникът“

 


––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Христо Петров е роден през 1976 г. в София. По професия е адвокат, но в свободното си време пише и се занимава с музика. Настоящият сборник с кратки хумористични разкази е неговата трета книга след правноисторическото изследване „Белият терор от 1923-1925 г.“ (в съавторство с Христо Христов, 2016 г.) и мрачната повест „Град на птици“ (2020 г.).

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Фотография: личен архив 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Всички