В стиховете на автора философската вглъбеност е целеустременост на поезията във високите селения на „свято небе“, което подслонява добрия час и добрия ден, защото при Петя Цонева всеки ден е възкръснал Бог, който носи упования…
Със специфичният си стил на разказвач Мира Папо внася своя отличителна багра в съвременната ни проза. В „Отец Константин се бори с дявола” тя щастливо намира себе си като самобитен творец на един колоритен художествен свят.
Сред сенките на нощните дървета, едно пътуване в тъмните ъгли на психиката, в което напредваме стъпка по стъпка и по един естествен начин приемаме разкритията, които могат да се видят само на лунна светлина в мрака…
Последното пътуване на Тео Буковски в скритите страни на съзнанието…
където разказът тече прецизен, точен, концентриран в онези моменти, които извайват състоянията, създават емоции, понякога изненадващо поетични.
Подтекстът беше като написан с големи букви – каквото и да става, трябва да се чувстваш независима. Да знаеш, че ако компанията не се окаже приятна, винаги можеш да я напуснеш. С достойнство и без да се чувстваш задължена.
Там, тогава и така, с цялото си творческо дело във времето, Иван Вазов приема за своя мисия продължаването на делото на Паисий и начева записването на историята с думите „От днеска нататък българският род / история има и става народ!“. Това усетих и аз, по най-добрия възможен начин, срещайки се с образа му на сцената, наслагвайки го през епохите, воините, градежа… и разбрах – земята българска е онова, което е неизменно и онова, което води този необикновен човек, посветил живота си на мисията за записване на историята. Той не само е създал един мащабен епос, но и отразява историческата епоха, в която живее чрез творчеството си, дава душа на историята. Вазов на пратика не само поставя здравите основи на съвременната българска литература, той създава художествен летопис на своя народ. Продължава делото на Паисий, защото е приел записването на историята за своя житейска мисия. И го прави по най-добрия възможен начин – със силата на вдъхновеното си слово.
Ива Спиридонова
Днес, във вече немеката есен, а в очакването на някой Палечко, ми се наби в съзнанието онова стихотворение, кратко и неразбираемо за хората, които не са гледали японския филм „Голият остров“. Как е развълнувал Валери Петров, как той е от малцината, които са разбрали лентата, от която хората си излизаха, защото им беше тегава, без екшън и ефекти. Такъв, какъвто всъщност е животът ни на този остров сред океана на вселената – земята ни.
Можем да направим заключение, че приятелството и предателството вървят ръка за ръка по житейската пъртина. Днеска драг, утре враг, интересът клати феса, тъй върви светът и все с крачки бързи, докато се обърнеш, този чиято ръка си държал и сте си били… мммм, близки (недолюбвам тази думи, нещо подлизващо и подлизурничко има в нея, все си се представям като розова близалка в нечии сладострастни хлевоустия), вече я е свил свидливичко зад гърба си и стиска джобно ножче между пръстенцата си.
,,ДИАТРИБИ‘‘ е поетичното огледало на един личен и дълбоко интимен разговор – своеобразен самоговор, от който са родени миговете на емоционални, духовни и житейски прозрения, запечатани в 71 лирически откровения.