„Чарли Бандитът“ – Веска Дучева

В началото на кариерата си попаднах на доктор Шоева. Изключително зла шефка! Мразеше еднакво и лекарите, и пациентите. Особено много – младите лекарки. Правеше всичко възможно да ни смачка и обезвери. Всяка епикриза пишехме по пет пъти. Доктор Шоева вземаше документите и започваше внимателно да чете. После късаше листите и ги разпиляваше по пода. Така няколко пъти, докато намери удовлетворение. Ако посмеех да запитам защо е нужно да преписвам епикризата, отговорът беше: Защото така искам!
По него време във Варна колеше и бесеше един гангстер, когото наричаха Чарли. Нищо в града не ставаше без неговата благословия. Той не беше обикновен бандит. Имаше проспериращ оръжеен бизнес и връзки по целия свят. Изключително ловко успяваше да се измъкне от правосъдието и трупаше пачки от всевъзможни дейности, разчиствайки пътя си от всякаква конкуренция. Шоева имаше особен афинитет към Чарли. Не минаваше ден, в който да не го спомене. Чарли това, Чарли онова… Даваше да се разбере, че двамата са особено близки. Градеше авторитет, използвайки силата му. Стигна дотам, че започна да ни заплашва с Чарли.
– Знаеш ли – тросна се веднъж на един колега, който се опита да ѝ възрази, – ако дам името ти на Чарли, може да останеш без крака, без ръце или да изчезнеш внезапно от града!
– Защо не се оплачеш? – запитах го, когато останахме сами.
– На кого? Главният лекар се страхува от нея. Заплашила го с Чарли. На всички им е взела страха!
Шоева беше лош човек и още по-лош специалист. Допускаше сериозни грешки, които после лепваше на нас. Това не биваше да продължава. Трябваше да се намери изход от ситуацията.
Реших се на отчаяна постъпка. Издирих хора от обкръжението на Чарли и си уредих среща с него още на следващия ден. Имаше във Варна една сладкарница, носеща името Кристал. До ресторант Севастопол, срещу градинката. Срещата трябваше да се състои там в два следобед.
– Бъди точна! – натърти общият ни познат. – Чарли не обича да чака. Ако го ядосаш, повече няма да го видиш.
Аз, разбира се вече съжалявах за решението си, но стореното – сторено и в два без петнайсет седях в сладкарницата пред чашка кафе. Тресеше ме. Мислех как да подредя думите си, за да стане ясно защо съм дошла. С ужас усещах, че не ми се получава. Всичко изглеждаше дребно и незначително. Можех и да пострадам. Откъде да знам какви чувства има Чарли към Шоева? Можех да го настроя срещу себе си. Реших да си тръгна. Тогава забелязах, че неколцината посетители в заведението започнаха да излизат един по един и скоро останах сама.
– Чарли! Чарли идва! – чуваше се ужасено шушукане край мен и хората бързаха да се махнат.
Главата ми бучеше и пред очите ми притъмня. Долових, че някой седна на стола срещу мен, но не смеех да вдигна глава и да погледна. Лицето ми гореше, сякаш бяха запалили клечка кибрит до бузите ми.
– Температура ли имате? – чух загрижен глас.
Осмелих се да вдигна поглед и усетих как нещо ме разтърси. Нещо като удар от ток. Чарли изглеждаше прекрасно. Спокоен, скромен. Със семпли дрехи, които вероятно бяха много скъпи. Имаше видима доброта в очите му, но и едно закачливо пламъче.
– Не се страхувайте. Не съм лош, но не го споделяйте с приятели. Трябва да поддържам репутация все пак! – продължи да се шегува.
Опитах да се съвзема. Не биваше да забравям с кого разговарям независимо от това как изглеждаше. Можеше да ме убие както се усмихва.
– Разбрах, че имате проблеми с началничката си Шоева. С какво мога да помогна? И защо точно аз? – реши да ме улесни Чарли.
– Ами… ами, защото тя казва, че сте близки и ни заплашва с Вас! – започнах тихо, след което всичко насъбрано в мен избухна и думите полетяха към Чарли.
Той слушаше без да ме прекъсва. Към добротата в очите му се прибави съжаление. Не издържах и се разплаках.
– Стига, стига! – смути се Чарли и докосна леко ръката ми.
Аз съответно се вкопчих в неговата.
– Какви глупости дрънка Шоева? Нямам нищо общо с нея. Виждал съм я един-два пъти. Работете си спокойно. Ще се погрижа да не Ви притеснява повече.
Чарли опита да измъкне ръката си, но аз се държах за нея като удавник за сламка.
– Благодаря! Ако някога трябва да умра за Вас, ще го направя! – чух се да казвам.
– Внимавайте! Човек трябва да спазва обещанията си! – успя да се освободи Чарли.
Докато се усетя, беше излязъл. Останах в сладкарницата около час в някакво блажено състояние. Хапнах сладолед и торта.
– Заведението черпи! – усмихна се сервитьорката когато посегнах да платя.
Оттук насетне проблемите ми в службата изчезнаха. Шоева се промени рязко. Стана изключително внимателна с всички. Аз се преместих във военната болница и забравих за нея. Чарли остана в мечтите и сънищата ми, но нямах достъп до обкръжението му и го осъзнавах.
Точно тогава ме изпратиха за първи път в Сирия. Трябваше да остана един месец във военната болница в Дамаск. Ден преди да отпътувам се видях с добър приятел от военното разузнаване. Разбрал, че заминавам и настоя да се видим.
– Ще карам направо! – започна сериозно. – В Дамаск в момента е спокойно, но имам информация, че нещо се мъти. Внимавай много с кого контактуваш. По същото време в Сирия ще бъде един от нашите най-добри агенти. Човек със специални умения. Има работа там. Ще ти помогне ако закъсаш. Ще ти дам един телефонен номер. Запомни го наизуст. Насън да те бутнат, да го знаеш. Ще звъниш само в краен случай. Ако животът ти е застрашен. Нашият човек ще ти помогне.
…
В Дамаск всичко беше спокойно. За щастие не ми се наложи да използвам номера. Само една случка помрачи настроението ни. На всички колеги и въобще намиращите се там българи. Изчезна един от нашите търговски представители, който пребиваваше в Сирия по препоръка на външното министерство. За него се шушукаше, че поддържа тайни контакти с бунтовниците, затова изчезването му имаше своето обяснение. За съжаление напрежението нарасна и очаквах с нетърпение края на мисията.
Дни преди завръщането си бях поканена на обяд в дома на един от местните богаташи, чиято съпруга често лекувах. Събираше се знатно общество, обстановката предполагаше изискан тоалет с какъвто не разполагах. Това ме притесни, но не можех да отклоня поканата. Подобни връзки се създават трудно и не е желателно да се прекъсват с лека ръка. Навлякох най-доброто, с което разполагах и тръгнах със свито сърце.
Имението на местния феодал напомняше приказка от Хиляда и една нощ! Изящно общество, събрано в частен дворец, светски дух, съчетан с дебели ориенталски килими. Обширна тераса, отрупана с екзотични цветя, откриваше широк изглед към лазурносините води на морето. Семплата ми рокля явно не дразнеше никого и постепенно се отпуснах. Още един ден и може би повече никога нямаше да видя Дамаск. Реших да се насладя спокойно на красотата край себе си. За съжаление спокойствието ми не продължи дълго, защото неочаквано в залата се появи Чарли. Водеше със себе си ослепителна красавица, която веднага прикова мъжките погледи. Двамата намериха свои познати и се залисаха в разговори. Почувствах се смазана. Жалка и нищожна. При присъствието на Чарли в това нямаше нищо чудно. Той търгуваше със Сирия от години. Къде явно, къде в сивата зона, но имаше добри позиции. Настроението ми се скапа. Трябва да се измъкна незабелязано, да се върна в хотела и да остана там, докато отпътувам. Едва направих няколко крачки и някой сложи ръка на рамото ми. Обърнах се и за мой ужас се озовах срещу Чарли.
– Как си? – усмихна се свойски. – Да не си с температура? – погали леко бузата ми с пръст.
– Добре съм – смънках ни жива, ни умряла.
– Радвам се, защото имам нужда от помощта ти.
Застанах нащрек. Бандитът си е бандит. Явно не беше дошъл да се забавлява. Кой знае в какво щеше да ме забърка. Но кой ме би по главата да казвам, че съм готова да умра за него? Контролирането на емоциите винаги ми е било проблем. Сега трябваше да обера плодовете на безразсъдството си.
– Не е нещо особено. Тук, на втория етаж, има стая със сейф, който е отключен. В него трябва да има малък плик за мен. Донеси ми го. Ще отнеме не повече от десет-петнайсет минути. Не мога да отида лично, защото навсякъде гъмжи от агенти на различни служби. Познават ме и следят всяка моя крачка. Не мога да посетя незабелязано дори тоалетната. Теб никой не те наблюдава. Ще ми помогнеш ли?
– Да, разбира се!
– Виждаш ли вратата вдясно от бара? Зад нея са сервизните помещения и стълбището за персонала, което в момента не се използва, защото ремонтират тази част на сградата. Добери се до втория етаж. Няма да се объркаш. Там има само една стая. Другото е лесно. Сложи плика в чантата си. Аз ще се свържа с теб.
Чарли се отдалечи преди да успея да реагирам, а аз съсредоточих вниманието си върху вратата. Никак не беше редно това, което се готвех да направя. Да обера хората, имали любезността да ме поканят на гости. От друга страна, дължах услуга на Чарли, който ме измъкна от доста неловка ситуация.
Прогоних мислите. Време беше да действам. Огледах се. Никой не ми обръщаше внимание. Тръгнах спокойно към бара, приближих вратата и хлътнах в малкото антре зад нея. Видях входа към тоалетната и стълбището вдясно от нея, което идваше от горните етажи и се спускаше някъде надолу. Изкачих един етаж нагоре и открих стаята. Вътре цареше страшна бъркотия. Множество вестници и списания лежаха пръснати навсякъде по пода. Търкаляха се кофи, торби с всякакви строителни материали, няколко стола и голяма маса. Забелязах сейфа на отсрещната стена. Повече приличаше на обикновен вграден шкаф. Натиснах дръжката и вратичката му се отвори. Нещо изщрака зад гърба ми, но не обърнах внимание. Сейфът се оказа дълбок. Дъното му тънеше в мрак. Пликът, който трябваше да взема, се виждаше добре. Доста голям жълт плик. Без да губя време, протегнах ръка да го взема. Долових движение сред мрака в дъното. Оттам долетя предупредително съскане и нещо се стрелна към ръката ми. Успях да се отдръпна навреме здраво стиснала плика в ръката си, а отвътре изпълзя и се нави на кълбо в края на сейфа огромна змия. Гледа ме известно време, след което направи застрашително движение към мен. Отскочих рязко назад и ударих силно бедрото си в ръба на масата. Причерня ми от болка. Змията започна да се измъква от сейфа, съсредоточила поглед върху мен. Чувала бях, че някои змии могат да скачат върху жертвите си. Без да губя време, се покатерих върху масата и издърпах един стол пред себе си като щит. Змията се изниза бавно от скривалището си и се спусна плавно към пода. Чух я как тупна на земята. Приличаше на лъкатушещо сребърно поточе. Заизвива се към масата. Напипах тънка летва до себе си. Взех я и заблъсках по пода. Змията се отдалечи и се скри някъде между хартиите в левия ъгъл на помещението. Сърцето ми блъскаше лудешки, а в крака си усещах пронизваща болка. Змията кротуваше в ъгъла, явно уплашена от летвата. Използвах този момент и въпреки ужаса успях да сляза от масата и да се добера до вратата. Тя обаче се оказа заключена. Явно това бях чула на влизане – вратата имаше някакъв механизъм, който се включваше автоматично и блокираше в стаята неканени посетители като мене.
Барикадирах се отново върху масата. Змията обикаляше наоколо. Чувах я как шумоли насам-натам между хартиите. Не знаех какво да правя. Не смеех да викам за помощ. Едва ли някой щеше да чуе, а и как бих обяснила присъствието си в стаята? Извинението, че съм объркала вратата на тоалетната едва ли можеше да издържи. Змията от своя страна упорито настъпваше към масата и трябваше да блъскам постоянно с летвата, за да я прогоня.
Налегна ме ужасна умора. Трябваше да внимавам да не заспя. Времето летеше неусетно. Вратата оставаше заключена, а аз не намирах решение. Погледнах телефона си и с ужас установих, че са изминали два часа. Колкото повече време минаваше, толкова повече се усложняваше положението ми. Трябваше да намеря помощ и то спешно. Смъкнах се от масата и надникнах през прозореца, докато непрекъснато следях змията. Долу имаше градина, в която се мяркаха хора. Може би трябва да счупя прозореца и да скоча. Много високо ми се стори. Нали уж бях на втория етаж?
Върнах се върху масата да размисля. Сейфът зееше отворен. Трябваше да го затворя. Едно е да обяснявам как съм объркала тоалетната, а друго – защо съм отворила сейфа. Отново слязох на пода. Приближих предпазливо, но преди да затворя вратичката реших все пак да взема плика. Струваше си след толкова усилия да довърша работата, за която бях дошла. Сгънах го и го мушнах в чантата си. Змията застрашително зашумя между хартиите, в посока към краката ми. До сейфа имаше малък шкаф, широк около метър, с потънали в прах рафтове. Успях да го изместя, за да спра движението на змията. На стената зад него имаше тясна дървена врата. Бутнах я, за щастие са оказа отключена. Измъкнах се без миг колебание. Озовах се на стълбище, подобно на това, по което бях дошла, но по-слабо осветено. Дневната светлина се процеждаше през тесни прозорчета, разположени високо под тавана. Спуснах се надолу. Стълбището сякаш нямаше край. Не можех да преценя къде съм, защото през прозорчетата виждах само небето. Скоро усетих хлад и мирис на мухъл. Прозорчетата изчезнаха от стените, стана тъмно. Ослушах се. Цареше злокобна тишина. Разтреперих се от ужас. Можеха да ме убият тук и никой нямаше да разбере. Особено ако откриеха плика в чантата ми. Хукнах обратно нагоре по стълбите. На всеки етаж имаше тясна дървена вратичка, подобна на тази, през която минах, но не можех да се ориентирам дали няма да попадна отново при змията. Залутах се по стълбището нагоре-надолу, докато не капнах от умора.
Седнах да обмисля действията си. Скоро щеше да се смрачи. Оставането в сградата беше равно на смърт. Това стълбище все трябваше да извежда някъде. Налагаше се да рискувам и да се спусна до края му. Не можеше да няма изход от къщата. Тръгнах обратно надолу. Скоро ме лъхна познатата миризма на гнило. Треперех и едва стоях на краката си. Край мен стана тъмно, защото по стените вече нямаше прозорчета. Спрях нерешително. Обмислях да се върна, но очите ми свикнаха с тъмнината и забелязах бледа светлина, идваща от долните етажи. Ако имаше изход, трябваше да е там.
Спусках се много внимателно, за да не се претрепя в тъмното. Заплаках, защото осъзнах каква огромна глупачка съм. Кого заблуждавах, че правя всичко това, за да върна услугата на Чарли? Истината беше, че исках да го впечатля. Крайно неправилно! Кой се впечатлява от нечии постъпки, когато се касае за любов? Никой! Моят героизъм, поставен на везната срещу красавицата на Чарли олекваше на сто процента. Трябваше да оцелея и след това да го прогоня завинаги от мислите си.
Най-накрая стълбите свършиха. Озовах се в сутеренен етаж. Забелязах врата, която извеждаше в заден двор. Вонеше ужасно. Вонята идваше от мъж, който лежеше в средата на помещението. Полугол. Покрит с множество рани. Неподвижен.
– Господине! – проплаках.
Господинът не отговори. Беше мъртъв. Трябваше да мина край него за да стигна до вратата. Ами ако се преструва? Все пак не можех да остана така безкрай. Да става каквото ще! Обиколих, залитайки от ужас и се добрах до вратата. За голям късмет се оказа отключена. Измъкнах се бързо, без да се обръщам назад. Озовах се в пуст двор, обграден според тукашния обичай от висок каменен зид. В края му имаше полуотворена желязна порта. Измъкнах се през нея и се строполих край зида. Огледах се. Беше започнало да се смрачава. По уличката нямаше жива душа. Няколко лимузини стояха паркирани край зидовете на съседните къщи. Ужасът ме скова отново. Опасността не беше отминала. Напротив. Ставаше още по-сложно. Тогава се сетих за номера, който ми даде моят приятел от разузнаването. Какъв по-подходящ момент от този да го използвам? Измъкнах телефона от чантата и започнах да набирам. Ръцете не ме слушаха и няколко пъти бърках цифрите. Накрая успях. Отсреща реагираха мълниеносно.
– Къде си? – чух загрижения глас на Чарли.
От изненада не успях да отговоря.
– Къде си? – настояваше Чарли.
– Нещо съм объркала номера! – проплаках.
– Нищо не си объркала! Казвай бързо къде си! Няма време!
Започнах да обяснявам и още не бях довършила, когато колата на Чарли спря до мен.
– Скачай!
Мушнах се до него ни жива, ни умряла.
– Къде беше, по дяволите? – ядосваше се Чарли. – Помислих, че си избягала или е станала друга беля.
Разказах му, хлипайки.
– Ето плика! – отворих чантата.
Чарли изглеждаше потресен. Отби и спря в малка уличка.
– Не съм ти казвал да ходиш там!
– Качих се на втория етаж, както ми каза.
– Казах да се добереш до втория етаж. Ресторантът е на третия, следователно трябваше да слезеш един етаж надолу. Там в сейфа имаше малко пликче с указания къде се намира сейфът със змията и как може да се обезвреди. Това беше моята задача. В плика, който си взела има много важна информация, която касае световни процеси. Свършила си моята работа и си оцеляла по чудо.
Как можах да се заблудя така? От терасата морето изглеждаше толкова близо. През цялото време мислех, че се намирам на първия етаж. Илюзия, която едва не завърши фатално.
– Но, ти… Как така…? – започнах неуверено.
– Няма да говорим за това! Сега ще слезеш. На сто метра оттук е хотелът ти. Не бива да ни виждат заедно. Почивай си. Свърши нещо невероятно.
– В мазето има труп! – ревнах отново. – Не проверих дали има пулс. Може би можех да го спася…
– Глупости! – тросна се Чарли. – Това е нашият представител Момчев. Мамеше сирийците, мамеше и бунтовниците… Зависи кой плаща повече. Явно е успял да се измъкне от мъчителите си, но силите са го изоставили. Добре, че си избягала. Всеки момент ще открият трупа.
Продължавах да стоя като закована. Не можех да се откъсна от Чарли. Беше глупаво. Много глупаво!
– Хайде, тръгвай! – подкани ме Чарли. – Пак ще се видим!
Докосна леко ръката ми и отново усетих познатото разтърсване като удар от ток.
…
Прибрах се в България и се постарах да анализирам ситуацията. Вероятно моите приятели разузнавачи бяха решили да използват увлечението ми по Чарли, за да им свърша малко работа. Нищо чудно да дължах пътуването си до Дамаск на тях. По някакво чудо операцията приключи успешно. Не се сърдех, защото Чарли беше много специален за мен. Той удържа на думата си, че пак ще се видим, но това е друга история.
Дълго време живях със самочувствието, че съм помогнала на военното разузнаване. Разбира се, повече никой не прибягна до услугите ми. Какво може да се очаква от човек, който не може да намери втория етаж на сградата?