Снимка: Библиотека България
В една от любимите ми книги, „Самота в мрежата“ на Януш Леон Вишневски, се казва следното: „С думи също може да се докосва. Дори по-нежно, отколкото с длани“.
С времето, за мен този цитат се превърна в начин за възприемане на думите изобщо. И своите собствени, и чуждите. Посрещах всяка нова книга с мисълта за докосването, което ще ми причини. И не, тази работа с докосването не е просто тривиален цитат, нито клише, макар и да се преекспонира твърде много. Истина е. Книгата или те докосва, шамаросва, разтърсва, разплаква, усмихва или… остава просто думи на хартия, които не са твоите.
Решението ми да приема тази мисъл на Вишневски като свое верую, се оказа едно от най-правилните. Никога и за никоя книга не ме излъга. Впоследствие, ако ми се удадеше възможност да срещна автора, често се оказваше, че и личността зад книгата е „моята“. Така се случи и с книгите на Весела Люцканова. И с нея самата. Нейните редове са на фокус тук.
Весела извървява дълъг път, по който писането я съпровожда с всяка нова крачка, да ден днешен, докато не я отвежда до верния ѝ пристан, сред книгите, където всъщност е истинското ѝ място. Тя има инженерно образование, което според мен също ѝ помага в успешното проектиране на реалността и фантазиите в една обща конструкция. След това животът ѝ предоставя възможността да заема различни управленски длъжности, включително в Съюза на писателите, което пък я учи на търпение, пунктуалност и поемане на отговорност. А тя много добре знае колко е отговорно да работиш с думите. Едва след това поема и редакторската работа в библиотека „Смяна“, където точното ѝ сърдечно око открива таланти като Здравка Евтимова, Деян Енев, Алек Попов и много други. Продължава да върви по пътя на думите и след промените през 1989 година, когато основава собствено издателство, носещо нейното име и работещо неспирно и до днес.
Най-големият ѝ успех в литературата идва с романа „Клонинги“, преведен и издаден в много страни по света, след което през годините тя получава редица международи, национални и други награди за него и за своите сборници с разкази и романи, които, вместо да изброявам безкрайно, бих препоръчала просто да започнете да четете. Прочетете „Клонинги“, „Бай бай, хепинес“, „Все още има любов“ ( това е любимата ми нейна книга ), „Не е време за красиви истории“, „Време за негодници, време за светци“, „Влез през другата врата“ и още, и още… и, разбира се, последният ѝ сборник с разкази – „Дойдох да ви прегърна. Балканска мешавица“, не защото имах честта да дам скромен принос към него, а просто защото е много добър, защото там любовта не само свързва хората един с друг, не само се оказва общото в различията, а и обединява светове. И създава такива. Четете Весела Люцканова!
Един ден може би ще се осмеля да ѝ задам въпроса какъв процент е автобиографичният елемент в творчеството ѝ, сигурна съм, че може да го изчисли с точност. Подозирам, че е много. Защото тя живее с любов, не просто разказва за любовта, тя пише любов. Прегръща с думи, утешава, след като те е разплакала, дава дълго търсени отговори. Осъзнала, че любовта е нещо отвъдчовешко и в същото време безкрайно човешко, тя подчинява света в творчеството си на нея.
А що се отнася до умението да прегръщаш с думи… тук се сещам за още един цитат, от любим мой поет. Добромир Тонев, в стихотворението си „Теза“, пише:
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.
Весела Люцканова върви през живота с широко разтворени ръце, без да се страхува. Вероятно многократно е разпъвана. И многократно възкръсвала. Но продължава, защото знае, че само така трябва да се прегръща. Всеки човек и целия свят.
С времето разбрах какво ни събра – обичта към думите и най-вече, към искреността в тях. За мен тя стана пример за истинност, воля, постоянство и трудолюбие, човек, който следва завета на едни други думи, принадлежащи на Владимир Зарев: „Целият свят е нива… и само словото може да я засее!“ (цитатът е от романа му „Битието“). Нещо повече – Весела не само умее да засява света, но се грижи и за реколтата в душите ни. И понеже може да разказва истината без всякакво колебание, тя наистина може и да прегръща с думите си. Писането ѝ е начин да каже истината, но така, че да не заболи, а да утеши, да отвори очите ти, да те провокира да не спираш да обичаш. Всичко това доказвам на себе си с всяка следваща нейна прочетена книга. Защото там откривам любов, а любовта… не е ли тя онова, което движи света?
Ще си позволя отворен финал тук, за да продължите вие, по свой собствен начин темата на тези „Редове на фокус“. Весела Люцканова, говорейки за последната си книга, казва „ …човешкият живот добива смисъл единствено и само ако има за кого да си жив!“.
А кой е вашият смисъл?