home~Kb7ae7~3FCSb7_j

Да срещнеш говорящ

(из сборника „Когато бях красив“)

Някога, преди много години думите са имали сила. Силата да създават светове. А след това ние разрушихме тези светове и изградихме градовете си върху тях. В многословието ни се роди лъжата и думите на хората се превърнаха в бледи сенки. Нечертаещи път и неносещи надежда. Но ние продължаваме да бъдем с високо вдигнати чела в своята безпътица, за да не скърбим за нашите грешки, грешките на дедите ни и тези на нашите деца. Защото невежеството лесно се предава от поколение на поколение.

Живея в покрайнините на града. Навън ухае на есен и вятърът разнася по улиците паднали листа. Есента е странен сезон, кара те да се чувстваш смирен. Бях си направил чай и, седнал до прозореца, четях книга. Слънчевите лъчи огряваха поовехтелите ѝ страници с мека светлина. Моите познати гледаха на мен като на странник, защото само аз имах в дома си библиотека, пълна с книги. Стигнали до мен благодарение на моята баба, която ги бе съхранила през годините. Тя ми разказваше, че още в нейното детство хората започнали да ги забравят. Преди да се роди започнала и масовата фемто технологична инсталация на хората. От речево, общуването се бе превърнало в мисловно-дигитално, посредством имплантите. Така постепенно книгите с написаното в тях изчезнали. Днес вече никой не желаеше да ги притежава. Фемто технологията позволяваше на хората да общуват, без да се налага да разговарят. Свързани към нервната система, мозъчните вълни достигаха директно до избрания получател. Бизнес и личните взаимоотношения се свеждаха до няколкоминутно предаване на мисли на ден. Сега ние не комуникираме излишно, никой няма желание да бъде обезпокояван с ненужна информация, защото тя достига директно до сърцевината на мозъка, а това не е от нещата, които ще искаш да ти се случват непрекъснато. Хората бяха забравили речта и буквите. Светът бе се превърнал в свят на самотници. Високотехнологични самотници, доволни от съществуването си.

Баба ми успя да съхрани общуването в дома ни. Предаде го на родителите ми, а след това и на мен. Вечерите, в които ме приспиваше, докато ми четеше, усещането за присъствието на човешки глас, специфичният аромат на книгите, все неща, които се запечатаха в съзнанието ми като част от прекрасното детство, което имах.

Днес, когато аз съм в средата на живота си, няма на кого да предам всичко това. Така и не успях да създам семейство. Семейството, което също бе почти изчезнало. Хората имаха деца, които се създаваха по гено-план. Аз исках да имам семейство като от книгите, които четях. И както познатите ме гледаха с недоумение, така и аз се чувствах не на място, като дълбоко в себе си копнеех за един друг свят. Свят, който отдавна бе погребан в миналото.

От години не бях разговарял с човек. Спомням си, че за последен път водих разговор с непознат на една от почивните станции, които инспектирах, ако разменените слова между нас биха се нарекли разговор. Почиващият турист знаеше откъслечни думи, които едва оформяше в изречения. За него това по-скоро бе екзотично преживяване.

Днес, освен на почивка до някое екзотично място, хората почти не пътуваха. Цялото производство на храни и всякакъв друг вид стоки бе поверено в ръцете на високотехнологични системи, докато енергията на хората бе концентрирана в разработка на нови технологии. Всичко това се извършваше чрез предаване на данните по фемто инсталациите и така не се налагаше никой да напуска своя дом. Аз бях сред малцината, които пътуваха по работа.

След пика преди сто и трийсет години, когато населението на Земята е било достигнало петдесет милиарда и светът е бил пред истински колапс, днес тук живеят малко над четири милиарда човека. Наложената програма за деца по гено-план, която позволяваше само на хора, определени чрез жребии, да имат дете, бе дала резултат. Имах невероятен късмет, да бъда четвърто поколение в един род.

Обичам есента. В края на града тя се усещаше доста по осезаемо. Тук има повече дървета. От прозореца си виждах как вятърът разклаща клоните им и по пътя се посипват жълточервени листа. Работата ми се състои в това да инспектирам летните резиденции за почивка по северното крайбрежие и сега, когато сезонът бе приключил, имах много свободно време. Трябваше да направя още едно последно посещение до крайбрежието. След това разполагах с шест месеца свободен престой. Много години използвах тази пауза, за да издирвам книги, но в последните няколко цикъла не успях да открия нищо и вече не смятах да продължавам. Едва ли щеше да има смисъл. Препрочитах отново и отново, това, което бе запазено и достигнало до мен. В моята библиотека имаше и една книга на непознат за мен език. Не знаех какво е нейното съдържание, но въпреки това я съхранявах наред с останалите.

Прелистих внимателно овехтялата страница и отпих от чая. Почти винаги докато чета, шепна леко, за да упражнявам речта и да тренирам гласните си струни. Навярно един ден щях да забравя как се говори. Колкото и усилия да полагах, от време на време усещах как някоя дума се изплъзва от паметта ми.

Колко е часът? Седем вечерта. Активирах мисловно новинарския канал и след малко вече знаех водещите новини от последния ден.

Оставих книгата на малката масичка до прозореца, допих чая и се изправих. Слънцето клонеше към залез. Толкова много обичам да гледам залезите. Казах го тихо.

– Обичам залезите.

Гласът ми звучеше странно. Когато не използваш пълноценно речта, той придобива странно звучене. Помня, че моята баба, както и родителите ми, имаха други нюанси в гласовете си. Устойчиви, плътни. Никога не можеш да си сигурен в своите умения за нещо, за което вече нямаш база за сравнение, освен постепенно избледняващите в теб спомени.

– Трябва да си направя вечеря – продължавах да говоря, докато отивах към кухнята.

Приготвянето на храна беше още една от традициите, запазени в дома ми. Разполагах с достатъчно свободно време, за да си го позволя. Удоволствие, което ми излизаше скъпо, защото малцина ползваха натурални продукти и доставката им имаше висока цена. Само понякога прибягвах до услугите на готовите порциони. Домът ми се изпълни с миризма на готвено и чух как външната врата, която свободно се отваряше, изскърца. Около мен започна да върти опашка кучето ми, едро сибирско хъски, което цял ден бе прекарало на двора.

– Усети, че идва моментът, нали? – казах, потупвайки го по гърба.

Сука се отърка в краката ми и изскимтя.

– Ето, ето. Хапни си, гладнико.

Загребах с черпака и сипах в купата му, която бе оставена на пода. То размаха радостно  опашка и се наведе над нея. Напълних една чиния и за мен и излязох на верандата. Обичах да вечерям навън и да съзерцавам близката планина, към която имах чудесен изглед. Привечер птичите песни в района бяха невероятно красиви. След малко вратата отново изскърца и Сука излезе, облизвайки се. Махна отново с опашка и се запъти тромаво към дъба, под който обичаше да лежи. С малко тъга се замислих за отминалото лято. Обичах дългите му дни и сега се опитвах да се насладя на всеки подарен ми слънчев лъч.

След като се нахраних, включих отново канала си. Исках да проверя дали има информация за мен от настройките на филтъра, които бях активирал. През по-голямата част от денонощието бях с изключен фемто режим. Никой от познатите ми не го правеше. Но аз обичах да оставам насаме със себе си. Имах непрекъсната връзка едиствено със спешния канал, към който бях пренасочил и служебната информация достигаща до мен.

Преди сън отново почетох малко и след това се унесох.

Сутринта бе дъждовна. Сука се бе вмъкнал в къщата и сега се излежаваше на дивана в дневната, доволно изпънал се и примижал. Когато усети, че приближавам към него, вдигна леко глава, извъртя се по гръб и отново блажено притвори очи. Исках днес да направя последното си пътуване за сезона до крайбрежието. По план трябваше да пристигна там привечер, за да мога в следващите два-три дни да финализирам работата си. През цялата зима северното крайбрежие бе пусто, чак до следващата пролет.

Дъждът спря  следобед. Приготвих повече от обичайния багаж, защото смятах след приключване на служебните задължения да остана една седмица в планината. На около три часа път от крайбрежието имах вила, където обичах да ходя. В последните три дни изпитвах странно желание да отида там. Странно, защото обикновено ползвах вилата само през пролетта и лятото. От крайбрежието дотам щях да отида по старомодния начин, с автомобил, който бях оставил в базата на морето. Натоварих багажа в капсулата, Сука също скочи вътре и издърпах над мен предпазния люк. Въведох координатите на екрана и стартирах аеродрайва. След няколко минути бяхме в нашия транспортен коридор и бързо набрахме максимална скорост.

Привечер вече се излежавах на брега. Тук не бе валяло и един слънчев ден бе към края си. Сука подскачаше покрай вълните. Надигнах се на лакти и му подсвирнах. Той се направи, че не ме чува и се затича в срещуположна посока, като вдигаше пръски вода след себе си. Отворих термо раницата и извадих едно готово меню. Исках да вечерям на плажа и после да се прибера в базата. След залез слънце бързо захладняваше.

Следващите два дни се занимавах с инспекция по закриването на сезона и когато я приключих, започнах да се подготвям за заминаване към вилата. Отправих се към гаража, в който се намираше автомобилът ми. Подобни средства за придвижване бяха рядкост и ги притежаваха много малко хора. В този вид пътуване имаше особена тръпка, въпреки трудностите от техническо естество, които понякога възникваха. Влязох в помещението. Преди няколко месеца бях покрил машината с предпазно наметало и сега дръпнах единия му край. То бавно се свлече на земята и под него се появи тъмночервения цвят на колата ми. Отворих вратата и седнах на меката седалка. Миг след като завъртях стартовия ключ, моторът забръмча с мекия си глас. Закарах колата до базата и след около половин час вече бях успял да натоваря  багажа си, а Сука седеше на задната седалка, очаквайки да потеглим.

Следвах един стар планински път, който криволичеше в прекрасна живописна местност. Ниската скорост, с която се придвижвах, ми даваше възможност да се насладя на красивата гледка.

Когато пристигнах, спрях на поляната пред малката веранда и слязох от колата. Сука веднага се измъкна след мен и започна да тича около вилата. Отключих вратата и влязох. Пода леко изскърца под краката ми. Не след дълго в камината вече пукаха съчки, а аз отпивах от любимия си чай. Навън почти бе тъмно. Бях деактивирал фемто линията си, не исках никой да ме безпокои в идната седмица.

На следващата сутрин си приготвих раницата с малко хранителни запаси и вода. Наблизо минаваше малка река и имах намерение да отида дотам. В срещуположния край на поляната, пред къщата, имаше малка пътека, която се спускаше през гората и по нея се стигаше до реката. След като закусих, подсвирнах на Сука и тръгнахме. Пресякохме поляната и поехме по пътеката надолу. Малко преди да стъпя на каменистия бряг забелязах, че Сука, вместо да цамбурне във водата, както обичаше да прави, когато идвахме тук, кривна настрани и се изгуби от погледа ми сред дърветата. Не след дълго се върна и започна да лае, като неспокойно обикаляше около мен. После отново се затича към гората, като от време на време обръщаше главата си, за да види дали го следвам. Аз оставих раницата и се запътих след него. Сука се запромъква сред дърветата. След около петдесетина метра се спря пред едно от тях и заскимтя. Когато наближих видях, че там има седнала на земята жена, вързана с въже за дървото. Тръгнах към нея. Ръцете ѝ бяха зад гърба, а тялото – привързано към стъблото. Главата ѝ бе отпусната напред  и черна, дълга коса закриваше лицето ѝ. Активирах фемто връзката и се опитах да осъществя контакт с нея. Нямаше никаква обратна реакция. Тогава клекнах внимателно и повдигнах леко главата. Пред мен се откри смразяваща гледка. Очите на жената бяха притворени, а устата ѝ – зашита с дебела и здрава черна връв. По лицето ѝ имаше засъхнала кръв и синини, които може би бяха от нанесени удари. Отново се опитах да осъществя контакт, но пак безуспешен. Внимателно я докоснах по шията, за да проверя дали има пулс. Жената бе жива. Може би бе в безсъзнание, но все пак беше жива. Изтичах до раницата си, взех нож и се върнах обратно при нея. Разрязах въжето, тя се отпусна леко на едната си страна и се свлече върху земята. После освободих дланите ѝ. Прибрах ножа и внимателно я вдигнах на ръце. Сука ме побутна с муцуна, все едно се опитваше да ми помогне.

Успях да я занеса до вилата, влязох в една от стаите и я положих върху легло до прозореца, където слънцето огря лицето ѝ. Напоих с вода парче плат и го сложих на челото. След това извадих от шкафа малка ножица, и започнах много внимателно да разрязвам шев по шев зашитите устни. С една пинсета издърпах парчетата, като бях нащрек да не се съвземе изведнъж и да я нараня неволно. След като успях да премахна всичко, седнах на стол до леглото. Жената лежеше неподвижно. Трябваше да се свържа със Спешна помощ, за да дойдат и да я отведат в медицински център. Тъкмо исках да изпратя информацията по фемто канала, когато се закашля. Насочих комуникацията към нея, но не откривах фемто линията ѝ, което бе много странно. След малко тя отново се закашля, след което бавно отвори очи. Въздъхна силно, вперила зениците си в мен. Вдигна едната си ръка и я доближи до устата си, опипвайки я леко. После притвори очите си, поклащайки одобрително с глава.

Сука седеше до леглото и започна да маха радостно с опашка.

– Къде съм? – изнемощелият ѝ глас ме стресна. – Разбирате ли ме? Къде се намирам? Можете ли да говорите?

След миг на пауза, породена от изненадата ми, отвърнах.

– Да, мога да говоря. Какво се е случило? Искате ли да повикам помощ?

– Помощ? Не, в никакъв случай. Моля ви, не викайте никого.

Жената се повдигна на лакти, като направи гримаса. Явно изпитваше силна болка.

– Добре, не се безпокойте. Няма да сигнализирам на медиците.

Тя се отпусна отново в леглото.

– Обещайте ми.

– Щом не желаете, няма да викам помощ. Какво се е случило с вас?

– Ще ви разкажа. Само ми дайте малко време. Може ли чаша вода?

– Сега ще ви донеса.

Отидох до кухнята, налях вода и се върнах при нея.

– Заповядайте!

Жената отново се изправи и пое чашата. Отпи няколко глътки.

– Боли ли ви? – попитах, гледайки устните ѝ.

Тя само леко кимна и ми върна чашата.

– Имам нужда от почивка. Ще се оправя.

– Разбира се. Аз ще бъда в съседната стая. Ако имате нужда от нещо, ме повикайте.

Кимна с глава.

– Сука, ела момче.

Кучето се изправи, и преди да излезе, я близна лекичко по ръката. Тя се усмихна и легна отново.


Край на първа част.


„Когато бях красив“ се реализира с подкрепата на Столична община, в рамките на инициативата „Солидарност в културата”.


Валери Славчев е български рок музикант, композитор, вокалист, китарист, автор на текстове, автор на маслена живопис (живописец) и фронтмен на група „Хоризонт“. Роден е в София на 19 май 1970 г. Завършва техникум по дървообработване и вътрешна архитектура и клас по радиотехника и електроника. През 1984 г. като ученик в 121-во училище „Лилия Карастоянова“ („Георги Измирлиев“) създава група „Хоризонт“, в която първоначално свирят негови съученици, а в следващите няколко години групата оформя и окончателния си състав. Първата му сценична изява е на 22 юни 1985 г. с „Хоризонт“. Групата е една от известните ученически формации в този период. Следва 5-годишна пауза поради отбиване на военна служба на нейните членове, които през 1994 г. подновяват своята дейност. С нея в периода 1994 – 2014 г. В. Славчев има 3000 концерта като фронтмен на групата и записи на 4 албума – „Нарисувай“ (1996), „Нежно“ (2003), „Откривам злато“ (2007) и „Прекалено любопитни“ (2014). С група „Хоризонт“ той изпява и записва първата българска кавър версия – „До последен дъх“ (1994).

Успоредно с изявите си в „Хоризонт“ Валери Славчев има издадени две самостоятелни госпъл албума – „Ще устоим на студения вятър“ (1993) и „Покажи ми“ (1996). През 1995 г. е издадена неговата стихосбирка „В зеленото има поляни“. Известно време се занимава с иконопис. Автор е и на над 200 картини с маслена живопис, като голяма част от тях са в колекциите на хора, живеещи в над 20 държави по света. През 2015 г. участва със своя първи и неиздаван роман „Няма време, трябва да се обичаме“ в телевизионния проект на БНТ „Ръкописът“, като е сред финалистите, участвали в него.

https://youtube.com/watch?v=yuWQXE_BqeE%3Frel%3D0

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Всички