„Повярвах. Повървях“ – накъде и в какво?
Повярвах в Любовта, Повървях по Пътя към Нея, който път се оказа с много разклонения, а за тях впоследствие разбрах, че са отсечки, оформящи главния такъв и много по-дълъг, наречен Живот.
Вярно ли е, че човекът е човек, когато е на път? А когато е повярвал отива ли отвъд човешкото?
Човекът е човек, когато е възпитан като такъв и то от Човек. Когато наблюдавам поведението и привичките на хората, често си казвам: Който какъвто си е! Един е весел, друг е намръщен, един е алтруист, друг егоист, един е духовна личност, а друг е сребролюбец. Природата е мъдър зидар, създала полярността, за да има равновесие. А човекът като част от нея не може да избяга от своя създател. Като казвам „създател”, имам предвид Природата на земята. Еволюцията е посоката в която животът налучква вярната посока. А Бог е друго нещо. Нещо, което е толкова голямо, че нямаме физическата възможност и умствения багаж, за да си го представим дори. Поне на този етап от еволюцията си.
Когато човек вярва, живее по-лесно. Без вяра губи вярната посока, а после и себе си. Не говоря за религия, тя е само една от разновидностите на вярата. Вярата ни дава стимул да преследваме целите си, да ги постигаме и да бъдем щастливи. Човек, който не вярва на другите е лъжец, защото е бил лъган, а след това и той е започнал да лъже. Вярата е тази, която прави чудесата възможни.
Дали смисълът на вървенето е посоката към някого?
Към някого или към нещо, няма значение. Смисълът е в самото движение. Без движение няма живот, без живот няма любов, а без любов животът губи смисъл. Всичко е един голям кръговрат, а вървенето към някого е част от него и пътя, който трябва да изминем като човеци.
А в любовта вярваш ли още и защо?
Отговорът на предишния въпрос го изяснява, но да, вярвам. Някъде в предишна книга съм написал, че светът е илюзия, а любовта фантазия. Влюбеният човек не може да бъде лош. Освен това, да си влюбен е приятно. Влюбването е като опиянение от сладка напитка, изтрезняването е гадно като махмурлука. И все пак, без любов светът би бил много по-лош. Всъщност има само два вида истинска любов:
- на майката към децата
- и на децата към майката.
Всичко останало е някъде между тях.
За втори път срещаме читателите ни с твоите думи, какво е новото, което идваш да им кажеш?
Думите могат да имат имат много лица. Комбинациите между тях очертават различните жанрове. Предишната ми книга „От дузпа в тъч” е по-скоро сатирична. „Повярвах.Повървях” е поетична в свободен стих. В буквалния смисъл е любовна лирика, освободена от всякакви предразсъдъци. Стиховете в нея са първични, намерили пътя от сърцето към външния свят като изригване на вулкан. Затова и подзаглавието й е „Лирични ерупции”.
Идвам да кажа, че любовта винаги има смисъл!
След епистоларния хумористичен оттенък на разказите ти, поезията в тази книга е по-сериозна, с философско звучене. Какво е общото между „От дузпа в тъч. Епистоларни монолози“ и „Повярвах. Повървях“? Освен автора.
Да, има нещо общо, но то отново опира до автора – неговото помъдряване.
Как се срещна с Арно Холц и защо той повлия на писането ти?
Случайно. След много прочетена поезия разбрах, че стиховете ми имат подредба сходна на неговите. Това ми даде смелостта да ги публикувам.
Движението „Нова асоциална поезия“ – има ли то своето място в творческия ти път?
Няма как да отрека този факт. Бях свидетел на създаването на „Нова асоциална поезия” от самото начало и като един от съучредителите й я чувствам като нещо много близко и скъпо. Публикувам редовно в електронното списание.
Защо има толкова много есен в поезията ти?
Есента е красив сезон, а красотата е онази, която ни влюбва и стимулира да я възпяваме. Но може би, защото самият аз се намирам в есента на живота си!
А жената – илюзия или реалност е всъщност?
Ако светът е илюзия както казах в по-горните редове, то жената като част от него също би трябвало да е. Тя е илюзия в реалността, която всеки поет обитава. Но тя е предпоставката от плът и кръв, която го кара да твори.
Разкажи ни за пътя, който минава през планините. И за онзи през сърцето.
Пътят за всеки човек е различен. Част от моя беше да обикалям българските планини. Планинският път те прави искрен към себе си и към хората с които общуваш. Пътят през планините е част от многото пътища на сърцето. Някои са явни, други не. През планинския път може да мине всеки, през онзи в сърцето – не.
И в крайна сметка – всичко ли е ТЯ?
Ще цитирам стиха на задната корица на книгата:
Тя е толкова
всичко за мен,
че всичко друго
е нищо!
Интервюто взе Ива Спиридонова