Кирил Димов – за компаса на вътрешния глас, за посоката в живота и за благодарността като знаме.
В Думи на топло разговаряме с Кирил Димов – авторът на Корени. Говорим за интуицията като компас, за посоката като избор, за времето като огледало и за онази тиха сила, която не се показва, а се усеща. Един разговор за вътрешния глас, благодарността и отговорността към изкуството.
Кирил Димов завършва политология, а по-късно и магистърска програма по българска филология във ВТУ. През 2023 получава втора награда в Националния литературен конкурс „Янаки Петров“ – град Средец. Година след това издава своя дебютен сборник с разкази По селските друми, а през пролетта на 2025 взема участие и в конкурса за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково.
„Корени“ е първият му роман.
Живее и работи в Симеоновград като педагогически съветник.
Може ли любовта към някого да ни накара да вярваме повече на думите, отколкото на тишината?
Любовта е съвкупност и от думи, и от тишина. Думите са първата крачка, която правиш към човека отсреща, а следващата са действията, и чак тогава идва тишината. Но не приемана като умора, а напротив – като последния щрих, който поставяш, за да завършиш процеса по изграждането на този нов свят. Свят, в който любовта е тиха, но говори по-силно и по-ясно от всяка дума. Тишината е най-висшата форма на любов.
Какво се случва с нас, когато престанем да чуваме вътрешния си глас?
Губим себе си.
Вътрешният ни глас е нашият компас – без него ние сме изгубени. За съжаление мисля, че все по-рядко се вслушваме в него. А той е онази аларма, онова напомняне, че нещата могат да се случат и по друг, различен начин.
Лично за себе си винаги се ослушвам, за да го чуя, защото ми напомня, че нищо не е на всяка цена и че трябва мъдро да избирам къде да влагам енергията и силата си.
Изисква ли щастието внимание, за да съществува?
Не, не мисля, че изисква внимание. Щастието е усещане за безгрижие, за свобода, за полет. То е вътре в теб. То не е стока, която да си поръчаш онлайн. Щастието е избор – можеш да имаш здраво и сплотено семейство, можеш да имаш бизнес за милиони… да имаш всичко и пак да не си щастлив.
Неслучайно е казано, че щастието е в малките неща. Ако не успяваш да се зарадваш, че си се събудил здрав, ако не осъзнаваш, че позвънявайки на любимите си хора – в нужда или просто така – означава, че има на кого да се облегнеш… време е да спрем да търсим щастието около нас и да го потърсим в самите нас.
Колко често предаваме интуицията си в името на удобството?
Интуицията и вътрешният глас за мен вървят ръка за ръка. Интуицията никога не си взима почивка – тя работи неуморно. Но дали ѝ се доверяваме?
В случаите, когато я игнорираме, ние всъщност я предаваме. Интересното е, че тя никога не ни обръща гръб. Тя не си тръгва. Остава с нас въпреки неспирните предателства от наша страна. И точно тези предателства се случват в името на удобството – на нашата удобна и мека зона, зоната ни на комфорт.
Ако трябва да съм честен, доста често предавах своята интуиция, защото ми беше уютно в моята среда, не исках да я напускам. Но през последната година се уча да вървя напред, излизайки от нея и доверявайки се на интуицията и вътрешния си глас.
Ако можеше да живееш в утопия, от какво най-силно би искал да бъдеш освободен?
От фалшивостта във взаимоотношенията между хората.
Възможно ли е болката и утехата да произтичат от един и същ урок?
Да, възможно е. Болката и утехата са две страни на една и съща монета и винаги след болката идва и утехата – понякога бавно, друг път по-бързо, но винаги идва.
Търсиш ли признание от изкуството или отговорност към него?
Ако като автор тръгваш с идеята, че някой трябва да те признава и правиш всичко с тази цел, то тогава нещо не е както трябва. Изкуството е чувство.
Влагаш своите чувства в това, което правиш. Отваряш вратата на своя вътрешен свят, откъдето излизат тревоги, радости, въпроси – без значение дали пишеш, рисуваш или композираш песни. По тази причина аз търся отговорността към изкуството.
Защо често ни е нужен удар, за да се събудим за собствения си живот?
Така сме устроени. Мислим, че притежаваме цялото време на света, а то неумолимо препуска около нас и не осъзнаваме, че то е най-големият дар, който притежаваме.
Съдбата първо ни нашепва, че нещо трябва да променим, после леко ни побутва и накрая ни удря, за да се събудим, да отворим широко очи и да прегърнем новия ден. Нека не забравяме, че всеки изгрев носи надежда за бъдните дни.
Има ли изобщо „първи момент“, след който ставаме себе си?
Първият момент е онзи миг, в който разбираш, че никой, нищо и никакви външни обстоятелства не могат да ти въздействат и да вземат превес над състоянието на духа ти. Първи момент е всеки път, когато решим, че животът е низ от всички наши решения. Наши, не чужди.
Мечтата действие ли е или дисциплина?
Мечтата и нейното осъществяване е съвкупност и от двете. Правейки първата крачка към реализирането на мечтата си, ти предприемаш действие, но ако спреш дотам и нямаш постоянството, волята и дисциплината, тогава трудно, та дори невъзможно е да видиш мечтата си изпълнена.
Мечтата на човек е като фар, който дори да спреш да виждаш заради мъглата, знаеш, че е там и вървиш, вървиш, докато не стигнеш до него. Нека не спираме да вървим към своите мечти.
Движението в живота по-важно ли е от посоката?
Движението е важно, но посоката също има огромно значение. Ако се движим непрекъснато, но в грешна посока, тогава по-добре да спрем. Но ако не се движим, никога няма да тръгнем в правилната посока. Затова нека се движим с мисъл къде искаме да стигнем и да следваме посоката, която ни води до тази цел.
Къде днес се проявява силата на мъжката енергия – и защо тя носи надежда?
Мъжката енергия е онова усещане за сигурност, за светлина в най-тъмните дни и точно поради това тя носи и надежда – надежда за утре и надежда за закрила.
Най-вече се проявява във взаимоотношенията помежду ни. Неслучайно казват, че енергията ни не лъже. Можеш да заблудиш някого с думи и жестове, но не можеш да промениш онова, което витае около теб. Именно тази енергия е прозорецът към душата на човека.
Какво губим, когато приемем живота за даденост?
Животът е подарък. Скъп, съкровен и безценен. Никога не трябва да го забравяме, а направим ли го, тогава губим всичко. Всичко.
Свързва ли ни музиката повече с нас самите или с хората, с които сме я споделяли?
Музиката ни свързва по различни начини. Мисля, че повече ни свързва с нас самите – с това, което сме изпитали в мига, в който сме чули любимата си песен, връщайки се назад във времето. Хората, които са споделяли този миг с нас, всъщност допълват вселената на тази песен.
Възможно ли е времето да не ни е враг, а огледало?
Да, възможно е. Даже съм съгласен с това твърдение.
Времето не може да ни е враг. Напротив – то ни е приятел. Позволява ни да се оглеждаме в грешките си, учи ни на мъдрост и има силата да променя посоката, в която сме тръгнали. Времето е огледало, в което е хубаво по-често да се оглеждаме.
Как се изгражда самочувствие, без да изгубим благодарността?
С много усилия и постоянство.
Самочувствието не е нужно да бъде показвано. Може да го пазиш за себе си, да бъде за вътрешна употреба. Да знаеш, че го можеш, че правиш даденото нещо по най-добрия начин. Не е нужно да го развяваш като флаг – използвай благодарността за свое знаме. Да умееш да благодариш е висша степен на доброта.
Може ли слушането да бъде по-смело от говоренето?
Във време, в което всеки има какво да каже и говори само за да привлече прожекторите върху себе си, е повече от смело да слушаш. Днес ни трябват повече хора, които слушат, но и мислят. Тишината понякога говори по-силно от думите.
Кой човек в живота ти е безусловно пристанище?
Семейството и приятелите.
Колкото и да звучи като клише, това са хората, с които се чувствам цял. Те са моето пристанище.
Кое място от миналото ти продължава да те държи цял?
Няма точно определено място. От всяко едно място, което е било част от мен, съм се опитал и се опитвам да взема щастието, трепета и топлината. Уча се, че няма значение къде си, а че по-важното е да бъдем добри – и към себе си, и към околните.
Въпросите зададе Симеон Аспарухов.