🟡 ДУМИ НА ТОПЛО с Марина Арнаудова: когато уязвимостта се превръща в сила
Марина Арнаудова е поет и преводач от Бургас, автор на дебютната стихосбирка Отглеждане на страхове, отличена с плакет „Христо Фотев“ на Годишните литературни награди на Община Бургас за 2025 г.
В поезията си тя изследва уязвимостта, страха, принадлежността и човешката близост – теми, които присъстват и в този разговор. Среща с автор, за когото човещината не е абстрактно понятие, а ежедневно усилие да останеш верен на себе си и на другите.
Книгата Отглеждане на страхове е издадена с финансовата подкрепа на Община Бургас
„Уязвимостта сближава.“
Кога близостта между хората преминава отвъд нуждата от думи?
Това е един особен вид интимност, която възниква, когато можеш да разчетеш езика на тялото, жестовете и настроението на някого дори когато е с гръб към теб. А един обърнат гръб може да говори много по-силно, отколкото ако сме лице в лице с някого. Във всички случаи това не означава да умееш да предвиждаш „ходове“ като в шахматен мач, а да разчиташ нужди, покани, споделеност.
Колко време е нужно, за да изградим истински синхрон с някого?
Колкото дълго ни отнеме да осъзнаем, че уязвимостта сближава. Уязвимостта разбирайте като онази набодена от страх версия на нас самите, която обикновено скриваме и често считаме може би за отблъскваща, но тя всъщност е хранилището на най-съкровеното – човещината.
Кога страхът ни предпазва и кога започва да ограничава живота ни?
Страхът всъщност представлява един много древен и съвсем прагматичен инстинкт за оцеляване. Едно от първите неща, на които учим децата си е да го отключат, макар и да сме го перифразирали – да се пазят от горещата ютия, да внимават, когато се качат на върха на катерушката. С напредването на живота и усложняването му обаче към практичната страна на страха добавяме и емоционална такава. Именно в субективната ни самооценка трябва да внимаваме страхът да не ни ограничи в това да даваме шансове на самите себе си – да напуснем работата, която ни задушава, да изпратим дълго пазения ръкопис до издателство, да поискаме помощ.
Как грешките променят начина, по който гледаме на себе си?
За съжаление, от една страна може би заради образователната ни система, а от друга заради вкоренен поколения наред рефлекс за самобичуване и подценяване на уменията ни, сме научени да се срамуваме да правим грешки, а те са много, много важни. Грешките са възможност за растеж, защото на чисто физическо ниво мозъкът ни се преформатира и работи най-пълноценно, когато има проблем за решаване. Когато осъзнаем това, смятам, че ще погледнем на себе си и на другите с по-голямо разбиране и търпение.
Щастието покой ли е, или движение към нещо по-голямо?
Шаблонният израз гласи, че трябва да се наслаждаваме на пътя, а не да чакаме да постигнем целта, за да изпитаме щастие. Човешката природа е динамична и задържането на едно място никога не е било в нейна полза. Важното е обаче този „път“ да бъде пълноценен и смислен, а не просто отмятане на поредното квадратче в някакъв списък.
„Успехът тежи, когато започнеш да поддържаш една версия на себе си в полза на някого другиго.“
Какво поддържа огъня в човека в моменти на вътрешно изтощение?
Безкрайността на хоризонта и мисълта, че винаги има нещо, което предстои.
Възможно ли е да се изгубим именно докато се опитваме да се намерим?
Човек може да се улиса в пробване на различни версии на себе си. В свят, в който следваме тенденции и се придържаме към естетики и предпочитаме готовата формула, става все по-трудно да удържим онази изначална наша нешлифована идентичност.
Кога успехът се превръща в отговорност, която тежи?
Успехът тежи, когато започнеш да поддържаш една версия на себе си в полза на някого другиго или на нещо друго.
Свободен ли е изобщо човекът, или винаги принадлежи на нещо и някого?
Човекът като социално животно винаги ще има нуждата да изпитва принадлежност към нещо или някого, това е напълно естествен инстинкт. Това не следва непременно да бъде ограничаващ елемент.
Какво губим, когато непрекъснато отлагаме живота си?
От сън спомени няма е казал народът. Със сигурност не е имал предвид да не си вземем здравословните 7-8 часа сън, а е искал да ни насърчи да не се лишаваме от възможността да изживяваме споделеността на живота и света.
Ние ли търсим знаците, или те се появяват, когато сме готови да ги видим?
Това е малко като кокошката и яйцето. Веднъж чух една жена да казва нещо много мъдро: „Направи първата стъпка и пътят ще се отвори пред теб“. Сигурна съм, че ако е правилният път, то съзнанието ни вече е било отворено за него.
„Безкрайността на хоризонта и мисълта, че винаги има нещо, което предстои, поддържат огъня в човека.“
Защо болката често се оказва начало, а не край?
Има един много хубав английски израз: „No pain, no gain“ – без болка, няма успех. Болката има трансформираща сила, дискомфортът ни движи напред.
Създаването нов свят ли е, или опит да избягаме от стария?
Създаването като процес е опит да осмислим за себе си реалния свят и да изведем чрез формите на изкуството универсални човешки послания, които битът често потиска.
Защо понякога продължаваме по пътища, за които знаем, че ни разрушават?
Обречени сме да повтаряме уроците си, докато не ги научим.
По-близо ли сме до себе си, когато сме сами, или когато сме сред другите?
Трябва да се постигне един добър баланс между двете – да си отделим необходимото време да останем насаме със себе си, без да се вглъбяваме прекалено много до степен, в която сме затъпили естествени човешки инстинкти и пориви, които сред хора биха отключили най-доброто у нас.
Как да останем верни на мечтите си, без да се самоунищожим в тях?
Никога не трябва да правим нещо на всяка цена, защото ако това означава да компрометираме личната ни и чужда физическа, психологическа и емоционална цялост, то не си заслужава.
Кога движението напред е развитие и кога просто бягство?
Развитието изисква осъзнатост и целенасоченост, докато бягството никога не е движение напред, а едно лутане в неразрешени криворазбрани инстинкти за самосъхранение.
Как изглежда силата, когато е изгубила човечността си?
Като онзи цитат от „1984“ на Джордж Оруел – „Ако искаш да си представиш бъдещето, представи си ботуш, смазващ човешко лице – завинаги.“
Какво остава от нас в света – думите, делата или невидимите следи помежду ни?
Нито една чешма, нито една книга, нито една награда не могат да се сравнят по стойност с начина, по който избереш да общуваш със себе си и с другите.
Фотографии: личен архив
Въпросите зададе Симеон Илиев Аспарухов.