Надежда Радкова – за щастието като огнище, за любовта като пламък и за най-трудното освобобождаване от това, в което вече сме повярвали.
Тя е психолог, кариерен консултант и автор на „Аз тъкмо свободата си развързах“.
Името ѝ е Надежда, но любовта и вярата са като нейни подзаглавия.
Обича човека и безнадеждно вярва в него – в това, че всеки е способен да сътвори себе си. За нея повърхността е само отправна точка. Вглежда се навътре, за да види навън. Това прави и докато пише. Подрежда се.
Кога тишината лекува повече, отколкото думите могат да наранят?
Помниш ли какво казва лисицата на Малкият принц: „Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко…“
Тишината наистина може да е лечебна. В нея нищо не замърсява естественото свързване. Повечето пъти заедно с думите въвличаме Аз-а. В тихото оставаме отвъд него – само чиста енергия. Едни от най-интимните ми моменти са се случвали, когато съм споделяла преживяване в тишина, дори без допир. Илюстрацията към „Животоспасяване“ е точно такъв уловен миг.
Веднъж ти ме попита защо не сме издали книгата предишната година. Може би това е отговорът – не си бях измълчала тишините. И общите, и моите собствени. А докато не се научиш да мълчиш, няма как да започнеш да чуваш, нито другите, нито себе си. И ето тогава думите нараняват.
Как разбираш, че вътрешният ти глас не те плаши, а те пази?
Вътрешните гласове са много. Не само един, а цяла тълпа. Някои от тях не просто ме плашат, а ужасяват. Но ако не се свия, а спокойно ги чуя, те си свалят маските и ми показват коя моя част или рана са. А когато я назова с името ѝ, тя вече никак не е страшна. Приемам я обратно в себе си, благодаря ѝ че ме е пазила, но ѝ обещавам, че мога да поема оттук.
Когато съм много объркана проверявам усещанията в тялото си. Умът ми може и да ме подхлъзне, но то не. Понякога може да чувствам лек страх, но примесен с вълнение и любопитство. Тогава енергията в мен се раздвижва и знам, че посланието е: „Давай!“. Друг път нещо или някой изглеждат съвършени на теория, но вътрешно се свивам, сякаш искам да се смаля, да отстъпя. Това също е много ясен отговор дали мястото ми е там.
Щастието избор ли е, или състояние, което ни избира?
Тук е като с бенгалския огън и огнището. Може и да се появи ненадейно, хвърляйки искри, но и да отмине. Според мен, за да живеем в състояние на щастие, някой много рано трябва да ни е научил на това. Да ни е показал как да сме в силна връзка с живота и радостта. Някой да е кладял огнище заедно с нас.
Ако не сме имали този късмет, сами се учим как се пали и поддържа огън. Че понякога можем да го забравим и да изгасне или да завали. И тогава започваме отначало. Трябва ни любов и благодарност, а и смелост, за да избираме щастието си.
Доста по-лесно е да сме нещастни. Затова не е нужно да събираме и цепим дърва, нито да сме постоянни в това да кладем огъня си. Да, щастието е избор.
Какво се случва с нас, когато излезем от познатото, преди да сме вътрешно подготвени?
Какво би се случило, ако намерим пашкул на пеперуда и го разкъсаме, за да ѝ помогнем да излезе? Ето за това не бива да си играем на богове и спасители.
Ще си направим голямо добро, ако сме търпеливи със себе си, спрем да се сравняваме непрекъснато и се научим да уважаваме собствения си ритъм.
Но идва и момент, в който е време да се осмелим да разперим криле, те да изсъхнат и да ни понесат. Едно от най-вредните самонаранявания, които можем да си причиним, е да чакаме да станем перфектни, преди да опитаме. Ако не си позволим несъвършенството си и да грешим, няма и да станем добри в нищо и нищо истинско няма да изживеем.
Затова мъдреците често са игриви като деца. Това да приемеш, че си още една песъчинка в безкрая, просто още едно човешко същество, което не контролира особено много, действа доста освобождаващо. Май точно там се къса пашкулът и започваме съвсем естествено да живеем като творци.
От какво в себе си най-трудно се освобождаваме?
От това, което вече знаем за себе си. Раницата с багаж.
Имам много любима притча. Мисля, че се казваше „Вързаният слон“. Лесно може да бъде открита. Накратко: едно детенце забелязва, че огромен, тежък слон е вързан със съвсем тънко въже за много малко колче. Очевидно е, че това не би го спряло да се освободи. Детето не разбира защо слонът не си тръгва, но се намира възрастен, който търпеливо да му обясни. Вързали са го за първи път, когато е бил още бебе. Тогава слончето се е мъчило и мъчило да се отскубне. Дори се е наранявало в опитите си. По някое време се примирило и разбрало, че няма нужната сила. Сега изобщо не му минава през ума да опитва.
Мисля, че по-често отколкото осъзнаваме, сме вързани слонове. Най-трудно е да се освободим от това, в което вече сме повярвали.
Може ли болката да бъде форма на грижа към нас самите?
Промивали ли са ти раните като малък? Помня, че беше много неприятно –болеше и щипеше, но така се почистваха и минаваха по-бързо. Или пък чувство, когато тъкмо ми позарастват коленете или лактите, но много, много сърби. Не издържаш, почесваш се и шурва нова кръв.
Понякога изтърпяването на болка и дискомфорт е най-добрата грижа за момента. И е съвсем наред да прподължава да ни боли, ако знаем, че това е нещото, което ще ни доведе до това да сме по-добре дългосрочно. А не само да си нараняваме коричките, за да свалим малко моментното напрежение.
Форма на грижа е изобщо да си позволим да чувстваме болката. Понякога искаме да я заобиколим и си вярваме, че сме достатъчно рационални, да я прескочим някак. Това, че я отричаме обаче не я изпарява. Когато не ѝ дадем място, тя най-често отива някъде в тялото ни и ни го връща тъпкано.
Къде свършва отговорността към изкуството и започва отговорността към себе си?
Без отговорност към себе си няма отговорност към нищо друго. Това е жертвоприношение. Аз дълбоко вярвам, че морализирането на жертването трябва да се изкорени.
Отговорният към себе си човек дава на света от място на изобилие и това предава нататък. Жертващият се го прави от място на липса – опитва се да се остойности през другите, без да го съзнава.
Първият разпръсква светлина, вторият я поглъща.
Как разпознаваш момента, в който животът ти нашепва, преди да те разтърси?
Не спя добре. Усещам вълнение в корема, дори когато съм доста заета и върша рутинни задачи. Сякаш несъзнаваното ми улавя това, което наближава и тялото ми разбира преди мен. Вече казах по-рано – то знае по-добре от ума.
Или пък започвам да сънувам. Сънищата доста често будят.
Колко пъти в живота си сме „ставали себе си“?
Ти написа REFUSE TO DANCE. Колкото пъти сме си позволили да спрем да танцуваме в чуждия ритъм, за да чуем собствения си. Да оставим сърцето си да се успокои и да бие в неговия си темп, без да живеем сякаш тичаме след трамвай.
Колкото пъти сме издържали на собствения си поглед в огледалото, не за десет секунди, а стоейки там и взирайки се, докато пробием през всички усмивки, заучености, минавайки през позитивизма, пукнатините, тъгите, гнева, несправедливостта, безсилията си. Събличайки пласт след пласт брони и позволявайки си да бъдем голи и честни със себе си дори в най-нелицеприятния си вид. Прегръщайки и галейки всяка наша част, минавайки през всяко тъмно с любов, без да отвръщаме поглед, чак докато стигнем до самото си ядро и цялата светлина вътре в нас. Тази, която е съществувала още преди да ни измислят имената. Тогава вече започваме да сътворяваме кои сме. Да живеем цели.
Кое изисква повече смелост – да мечтаеш или да устоиш на мечтата си?
Да не изоставиш мечтата си по пътя. Да не изоставиш собствената си вяра. Като избереш посока, да продължиш да вървиш и да се довериш на решението си – без колебание, без отклонения. Има съблазан отвсякъде. А също и достатъчно вътрешни и външни гласове, които се опитват да те откажат, да омаловажат теб или пътя ти. Смелостта е, когато паднеш, да не останеш разридан в прахта, а да си поревеш и ако ще първоначално куцайки, да тръгнеш отново. И да го направиш, без значение какво е могло да бъде, а с наличното.
В „Старецът и морето“ героят понамества въжето върху по-мазолестата и загрубяла част от ръката си, за да не охлузи още от кожата си, но продължава да го държи.
Кога посоката е по-важна от движението?
Движението без посока е лутане. Дори когато изглежда съвсем безцелно, тръгвайки да се движиш вече си нащрек за посока, за път, който да те срещне, да те повика. Посоката е като фар сред буря. Успяваш да преминеш през нея, защото целият ти фокус неизменно е в светлината и стремежа да я достигнеш. Тя активира движението.
Как изглежда силата, когато не иска да бъде видяна?
Аз не знам по-голяма сила от любовта. И тя не държи да бъде видяна. Просто е, защото не може да не е. Любовта ни прави слаби, когато държим да контролираме. Когато вкарваме другия в собствените си сюжети. Когато ни е по-важно имането и стискаме в дланта си. А силата ни е в това да отворим нежна длан свобододаващо. Когато спрем да стискаме другия, спираме да стискаме и собственото си сърце. Тогава дишаме свободно и хич не ни пука кой ни гледа и кой не.
Какво означава да цениш живота, без да живееш в страх да го изгубиш?
Страх ме е. Че ще загубя хора. Че ще загубя живота си също. Но когато приема, че краят е неизбежен и времето се отброява наобратно, това ме кара да живея по същество. Не хабя пясък от часовника, за да оставам в обида и несправедливости, да се цупя и да правя от мухата слон. Прощавам, прегръщам, танцувам, усмихвам се и на непознатите, някъде задрасквам и продължавам. Предизвиквам се. Играя си. Нямам време за водене на безсмислени битки. Където виждам смисъл, тъка нишки, където не, се откъсвам. Оставам сезоните да преминат през мен. Живея с приемане и благодарност и следвайки детето в себе си. Малкото момиченце, което живее някъде в мен е единственият човек, когото истински държа да не разочаровам.
Музиката бягство ли е, или завръщане?
Винаги е завръщане. Когато съм избягала от себе си, когато съм позволила чуждия шум да заглуши собствения ми глас и да наруши връзката ми с мен самата, тогава музиката ме прибира обратно у дома. Прочиства ме и ме връща в състояние на любов. Оттам наново цъфтя и ставам пак творец. Тогава истински мога да давам и на другите.
Какво виждаш в огледалото на времето – вина или прошка?
Още се уча и още доизмитам вините си. Вината е ненужна и излишна тежест, а понякога дори повод за бягство. Поемането на отговорност е съвсем различно нещо. То ни трябва. Не ни трябват виновни, а грижещи се. Затова виждам много повече прошка. А тази към себе си е най-трудната. След като сме размахвали пръсти наляво и надясно, ни е дошло време да погледнем в огледалото и да поискаме сметка от него. Чак тогава можем да си простим, да се освободим. Прошката е това, пускане. Счупване на веригите, които стягат гръдния ни кош и пречат на лекотата на дъха. Заживях по различен начин, когато се научих да имам съчувствие към себе си, не жал, съчувствие. Да бъда нежна и подкрепяща във вътрешния си диалог. Затова ми е много лесно да имам съчувствие и нежност и за другите. Давам го от място на ситост, а не за да си заслужа място.
Как се ражда самоуважението?
С граница. Когато създадем своя дом вътре в себе си. Тогава като няма къде да идем, не оставаме бездомни, а се прибираме. Когато осъзнаем, че сме достатъчни, че сме за обичане, че сме ценни. Без „ако“, без „когато“. Просто защото ни има и сме проявление на живота. Ние сме животът. Това със сигурност заслужава уважение. Само ако се замислим колко хора са преплели съдбите си, за да ни има нас днес… Според мен това е достатъчна стойност и няма нужда да ме остойностяват отвън. Да, много е приятно. Това друг да те вижда и цени може да е дори лечебно, но много рядко се ражда уважение преди самоуважение.
Може ли слушането да бъде форма на любов?
То е. Това да направиш място на другия. Да проявиш истински интерес към съществото насреща и това да го опознаеш, не само да му нахлузиш проекциите си. Да бъдеш това безопасно пространство, в което да иска да свали стените си и да се покаже. Да общуват същности, не маски. Да, любов е. Там е любовта. Под повърхността. А ти си много добър в слушането. Аз още говоря малко повече, отколкото слушам, но слушам.
Кой е човекът, пред когото можеш да бъдеш без защита?
В момента съм. Оставям се на потока. Понякога с непознати. Вчера бях на изложба, на която срещнах невероятно интересни хора. Нямаше значение кой с каква социална роля е дошъл. Усети се това естествено свързване като при децата. Пред белия лист също. Там никога не знам кое точно от мен ще излезе, просто го пускам на свобода. И за да не бягам от въпроса, има човек, с когото мога да съм съвсем съвсем гола и съм много благодарна за това. Осъзнавам каква късметлийка съм да мога да съм приета каквато съм, без значение в каква форма съм в момента.
Къде в миналото ти още гори светлина?
Винаги съм се старала да клада огнища. Да докосна с моя пламък другия човек, да направя така, че неговата собствена светлина да се разгори повече. Затова си мисля, че миналото ми продължава да свети и без мен.
Фотографии: личен архив
Въпросите зададе Симеон Илиев Аспарухов.