„Мълчанието е говоренето – философията на близостта на душите.“
🟦 ДУМИ НА ТОПЛО със София Стойнева: когато мълчанието се превръща в близост
София Стойнева е писател и преподавател по български език и литература с дългогодишен опит. Завършва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и повече от две десетилетия преподава, съчетавайки традицията с иновативни образователни подходи.
Автор е на десетки публикации и носител на престижни отличия, сред които наградата „Неофит Рилски“. През 2024 г. излиза дебютната ѝ книга „Нещо за подарък“, която бързо намира своята публика, а „Качи се по-нагоре“ затвърждава нейния разпознаваем, автентичен разказвачески глас.
Кога мълчанието между двама души е знак за близост, а не за дистанция?
Мълчанието е изкуство, което се владее само от майсторите на любовта. Когато любовта е разбиране, еднаквост в мислите и синхрон в действията, мълчанието е говоренето, то е философията на близостта на душите и в никакъв случай не е знак за дистанция.
Какво всъщност търсим в другия – него самия или отражение на собствената си липса?
Със сигурност него самия. Това е едно от най-екзотичните предизвикателства в живота – да разчетеш написаното в редовете на душата му. И именно защото никой не е успял да се справи с прочита, а всеки се опитва, затова е екзотично.
Как страхът може да се превърне в посока вместо в спирачка?
Ако страхът е кубчето лед в чашата на оптимиста, той винаги чертае посока. Страх те е от робството, не сключваш брак, страх те е от самотата, не спираш да пътешестваш, страх те е от математиката, заобичваш литературата и ставаш писател. Страхът ни кара да бягаме от страшното, а това със сигурност ще ни предложи изход, а не решетка.
Кога усещаш, че интуицията ти вече говори по-силно от съмнението?
Интуицията е дъщеря на съвестта. С годините и житейския опит майката напътства дъщерята как да предусеща и разгадава знаците на съдбата. Така че, натрупали мъдрост, се доверяваме повече на интуицията, която почти никога не лъже.
Щастието избор ли е, или дисциплина?
Щастието е избор. За него обаче са нужни смелост, решителност и самопознание. Да разбереш коя е твоята рецепта за щастие и коя е правилната дозировка. Сбъркаш ли, си с диагноза – нещастен.
Какво означава да пазим огъня в себе си, когато всичко около теб се опитва да го угаси?
Защо Прометей се осмелява да си навлече гнева на Зевс и да се обрече на непоносимо страдание, но да открадне именно огъня за хората? Този мит е достоен отговор на въпроса. Огънят не е нужен само за да се цивилизова човечеството. Огънят в душите ни се поддържа от добротата, съпричастността, ежедневната грижа за другия, от вдъхновението във всяко наше дело, от любовта, доверието и мечтите. Да пазим това огнище в себе си, означава да пазим смисъла на собственото си съществуване и ако някой се опитва да плисне вода върху него, за да го угаси, ще се съпротивлявам като срещу човек, който иска да ме екзекутира. В такива моменти, в които, за жалост, неведнъж съм била потърпевша, става така, че сякаш хвърлят бензин и разпалват още повече пламъците, амбицират ме да топля и светя още по-силно. Но не мога да скрия, че всеки опит да ми отнемат огъня, носи страдание.
„Сълзите ни са признанието за душевната голота.“
Какво губим, когато бързаме да стигнем до себе си?
Губим време, защото никой не е успял да стигне до края на себе си. Най-големите изненади поднасяме сами на себе си заради собственото си непознаване. Затова и да бързаме, и да не бързаме, никога няма да стигнем до завършеното Аз. Така че по-добре да не прахосваме време за невъзможни за изминаване пътища.
Кога успехът идва твърде рано и започва да тежи?
Веднага се сетих за една мисъл на Чехов, че във всяко щастие има малко тъга. Човекът трябва да е подготвен за успеха повече, отколкото за провала. Ако се провалиш, много хора ще ликуват, ще страдат само най-близките ти. Ако успееш обаче, е обратното – мнозина ще завиждат, малцина ще се радват за твоето щастие. Затова тежестта на успеха не се определя от периода на постигането, а от това доколко сме подготвени предварително за него. Като добре тренираното тяло. Ако сме с добра физическа подготовка, ще вдигнем без усилие петдесеткилограмов товар, ако не сме, ще се огънем и пред петкилограмова диня.
Кое вярване за самите нас най-много ни пречи да бъдем свободни?
Зависимостите ни. Отговорностите към хората, с които сме заобиколени в ежедневието си. Страхът да не ги нараним, ако изберем личната си свобода.
Как се разпознава моментът, в който трябва да разсечем, а не да разплитаме?
Разсичаме, когато сме изгубили прекалено много време и търпение да се мъчим да разплитаме. Стига обаче да имаме психическата сила да се насочим към меча. Ако нямаме, цял живот ще разплитаме, но рискуваме да заплетем още повече възела.
Кога болката е симптом, а кога вече последствие?
Симптом е, когато интуицията ни изпраща сигнали за опасност. Последствие е, когато не сме ѝ се доверили.
Къде минава границата между създаване и бягство?
При преценката на риска. Ако е рисковано да създаваш – бягаш. Ако рискът от бягството е по-голям – оставаш и градиш.
Как животът ни говори тихо, преди да започне да крещи?
Присъщо за учителската ми професия, ще отговоря с подобаващо сравнение. Говоря тихо на учениците си, когато са тихи и ме слушат, а заговарям по-високо, когато се разшумят и не ми обръщат внимание. Не прави ли същото и животът? Крещи ни, за да му обърнем внимание, да се сетим да го живеем, да го видим, да се научим на живеене.
В кои моменти се усещаме най-истински?
Когато стоим изправени пред сбъднатата си мечта. Тогава сила, самочувствие, удоволствие и гордост вдигат наздравица с егото ни. Тогава сме истински до такава степен, че не се срамуваме и страхуваме от щастието си.
Как се остава верен на мечтата, когато тя започне да тежи?
Мечтата тежи, когато въпреки всички усилия не успяваме да я сбъднем. Да ѝ останеш верен докрай, означава само едно, че имаш воля и че имаш мечта – да сбъднеш мечтата си.
Кога движението напред е път, а кога бягство?
Движението напред е път за смелия и бягство за страхливия. Понякога един и същ човек тръгва напред по пътя, за да избяга от страхливеца в себе си. И ако се случи двете същности да се сблъскат някъде в пространството, тогава, изглежда, трябва да се вземе брадвата и да се разсече Гордиевият възел на човешкото противоречие.
Как изглежда силата, когато не търси признание?
Силата, която не търси и не познава добрината, се нарича тирания. Ако трябва да я илюстрирам, тя би изглеждала като с камшик в ръка, който оставя кървави резки върху човешко сърце.
Какво означава да свалиш бронята си пред самия себе си?
Когато плачеш сам пред себе си. Сълзите ни са признанието за душевната голота.
Какво остава от нас в другите хора, когато вече ни няма в техния ден?
Човек умира два пъти. Веднъж физически, втори път, когато умре личността му. Надявам се моята личност да забави смъртта си заради хилядите думи, които посявам като семенца на белите полета на моите книги. Писателите сме властелини на времето – искаме да владеем не само настоящето, но и вечността.
Фотографии: личен архив
Въпросите зададе Симеон Илиев Аспарухов.