В своята поетическа книга „Спасителна песен“ (2022) Петя Цонева не само и не просто намира неподвластни на болката светове. Тя ги създава, създава ги с някаква невъобразима лекота, целенасоченост и устременост към красотата и хармонията, към истинската същност на дърветата, птиците и хората. Стихът започва от дъжда, от кукувицата, от плодните дръвчета, от бликналите клонки на лятото и достига до емоционалните и философски дълбочини на медитативна лирика:
Свободата ѝ, Господи, моля Те, дай и на мен.
И когато сърцето се блъска в предела си тесен,
нека в страшните бури да имам простора свещен
на една неподвластна на Ада спасителна песен.
Разбира се, това четиристишие от програмното стихотворение, дало заглавие на книгата, носи многопластов смислов заряд и вероятно може да има различни тълкувания. Но дори откъснат от контекста, този цитат носи идеята за свободата на птиците и за спасителната същност на Словото. Също както в Библията, Словото в стиха на Петя Цонева достига и създава светове и простори, където лирическата героиня е цяла и свободна. Тя пуска като хвърчило стиха си, тя пише за поетите, които сътворяват отново света… И е като тях.
Животът, смъртта, вселената, вечността, светът, свободата – ако трябва да напишем честотен речник на лексиката в тази книга, това ще бъдат най-често срещаните думи. Всъщност, да бъде част от прекрасния танц на живота за лирическата героиня е призвание и съдба. И щом в този живот пее кос, значи този живот е безкраен, макар и къс…
Питам се, колко ли, Господи, истина трябва,
за да намеря обратния път към дома?
Да, истинският път към истинския дом – този при Бога – е временно забравен и загубен сред многото истински и фалшиви пътища, истини, хора. Но вечният стремеж към Дома и нашето Вечно завръщане – не е ли това смисълът на не един, а на много животи?
В милиарди пламтящи мушици да хвана сигнала,
на всемирното живо сърце неуморния морз.
Вечността, отбелязала с лъч, че и аз съм живяла,
да ми прати надежда по златния радиопост.
Усещането за принадлежност към всичко съществуващо, за единство с вселената, за надежда, съчетана с желанието да остави следа след себе си – това са лайтмотиви, преминаващи през целия сборник стихове. И навсякъде наред с елегични настроения и философско вглъбяване струи светлина и радост от живота, струи любов и възторг:
Вселената прежѝвя всеки миг и всички опити за дом,
и чувам хлопатарчето на нейната следобедна умора.
„Прежѝвям“ в метафорически аспект не означава, разбира се, предъвквам, а преосмислям, преживявам отново, така че, с други думи, вселената е уморена заради неизброимото количество мигове от началото на нейното съществуване. Но това е една светла вселена, където поетите летят дори сред отломки от звезди, където смъртта я няма, където да има песен, значи да има живот. Истински живот…
Разбира се, мястото на Бога в създадената от Него вселена и мястото му в създадения от Петя Цонева свят е централно. Тук се появяват различни религиозни образи, митове, предания – тук е Мария, но тук е и Агар, която е и грешница, но и светица. Тук е възкресеният Лазар, тук е любящият Бог. И, разбира се, Любовта е кодът, чрез който да стигнем при нашия Небесен Баща в нашата истинска небесна родина, където сме обречени на цялост.
И всеки от човеците е храм –
не търсим купол между вековете.
Обикнем ли, Бог става тъй голям,
че се побира само от сърцето.
Стихът на Петя Цонева притежава една любопитна особеност. Поетесата тръгва от нещо на пръв поглед обикновено – птица, плодно дръвче, хляб и стига до обобщения за екзистенциални въпроси и до афористични поанти, свързани философски тези и мъдри заключения. Например в знаковото стихотворение „Обувките на дядо“ авторката тръгва от един битов епизод, в който подаряват новите обувки на мъртвия старец на минаващ скитник. Тук тя стига до внушение за неунищожимостта на живота и спомена. Животът продължава с нови хора в нови обстоятелства и е практически вечен. Новите обувки на мъртвия старец продължават напред в един нов свят.
И тези стихове в книгата „Спасителна песен“ са достатъчни за три средностатистически поетически книги. Нямам предвид точно преекспониране. Имам предвид огромното смислово натоварване на всяко стихотворение, мъдрите и силни прозрения, изразени в шлифовани, взривни поанти. Това е непрекъсната връзка с енергоинформационното поле на Земята, диалог с митологични и божествени същности, осмисляне на света през призмата на една светла, извисена, чувствителна душа. Всяко стихотворение е отделен епизод от великия сериал на Живота. Значителен епизод, предизвикващ интелектуална и емоционална рефлексия, духовен отклик.
И е страшно важно да опазим чистотата на сетивата, на възприятието си за света. За да можем да сме онези честни антени на „вселенския радиопост“, които ще предадат на хората посланията на Бога. Също и посланието, че и ние сме живели. Затова заветът е:
Опази си сърцето. Пази го от блудстващи думи.
Да, тъмните сили се опитват да подменят всичко, всяка ценност, дори най-висшата, каквато е Словото, което е било в началото на света. Затова има блудстващи думи, както има блудстващи хора. Но любовта, светлината и чистотата могат да победят. И трябва да го направят.
И творецът има само едно оръжие срещу мрака – Словото, своята песен.
Бог върви. Светлината изгаря. Изгарям и аз.
Всъщност всичко е песен. Една всепребъдваща песен.
В книгата на Петя Цонева „Спасителна песен“ овладеният класически стих носи изстрадани послания и внушения, към които читателят не може да остане равнодушен. Те му напомнят за светлината, за безкрайността на Живота и за присъствието на Бога в нашия свят и нашето творчество. И точно стихът е спасението в един бушуващ свят. Да си спомним, че Библията е била написана в стихове. И в този смисъл всичко е една „всепребъдваща песен“.
Откъс от книгата с литературна критика „Пулсът на Всемира“
на Мина Карагьозова, литературен критик, поет и писател
По публикация от в-к „Словото днес“,
бр. 39-40 от 21-28 декември 2023 г.