Край кулата с бръшляна към луната
отправя тъжна сова своя стон
и жалва се от тез, що в самотата
смущават я на древния и́ трон.
Под сянката на брястове в тревата
купчините оформени стоят;
положени завинаги в земята
на селото предците груби спят.
Тях полъх свеж на утрото тамянно,
на лястовица нежна песента,
креслив петел, що кукурига рано,
не ще ги буди вече във пръстта.
За тях не ще гори в дома огнище,
не ще обгрижва вечер тях жена,
децата, припкащи, щом се завръщат,
не ще присядат в тях на колена.
Те често във кората на земята
са чупили жътварския си сърп;
как клоните си свеждаше гората
под удара на техния сатър!
Амбицията да не подиграва
съдбата и полезния им труд;
Богатството тях нека уважава,
на бедните гласът да бъде чут.
На герба гордостта великолепна
и всичкото богатство, прелест, власт
пътеките на слава мимолетна
към гроба водят в неизбежен час.
Пристъпили край скромната могила,
недейте съди тази простота,
че славно минало не е разкрила,
ни звучен химн е възхвалил кръвта.
Нима под бюста дяланото слово
повторно дъх ще впръсне във гръдта?
Нима Честта ласкателна отново
ще утеши тъгата от смъртта?
Небесна жар могла би да огрее
положеното в този гроб сърце;
покойният могъл би да владее
империя със жезъл във ръце.
Но Знанието тям пред взора жаден
бе скрило своя пълен алманах;
Мизерията със цинизъм хладен
бе вледенила гения у тях.
Тъй колко перли бляскави и ясни
в тъма потапя океанът глух;
на колко сред разцвет цветя прекрасни
им свежестта погубва повей сух.
Тук може да почива някой Хемпдън,
що, смел, би устоял пред зъл тиран;
или незнаен и неписал Милтън,
или друг Кромуел – не в кръв облян.
Такъв, не плащащ дан пред суетата,
опасността и болката презрял,
обилие разпръскващ по земята,
в историята родна име влял.
Че чистотата, път предначертала,
потискаше у тях греховността;
а милостта човешка бе възпряла
желанието кръвно към към властта.
И тихи, те избягваха поквара,
убивайки естествения срам,
встрани на Лукс и Гордост от олтара,
не палеха на Музи жертвен плам.
Далеч от лудостите на тълпата
дори веднъж без да се отклонят,
безшумно на живота долината
преминаха по своя собствен път.
И тях, за да предпази от забрава,
върху положените в този гроб,
там някой бюст безформен се подава,
отдаващ почит на тъжовна скръб.
Години, имена е издълбала
на муза неграмотна горестта:
и много свят текст тя е разпиляла,
що моралиста учи на смъртта.
Нима обречените на Забрава
са жертви на жестокия ни свят
и неговите сладости оставят
без да погледнат никога назад?
Дори склопеното око желае
сълза набожна да пролеем в страх;
гласът Природен и от гроб ридае,
живее огън даже в мъртва прах.
И ти, Смъртта що нивга не забравяш,
ще прочетеш за тях във този стих;
ако в покой дордето съзерцаваш,
смутен си тук от някой близък дух,
И някоя старица ще разкаже:
„Аз виждах го при пукнала зора
как бързаше, подприпкващ често даже,
да срещне слънцето сред таз гора.
Ей там, по пладне, в сянката на бука,
протегнал клони към небесна шир,
полегнал край потока тих, бълбукащ,
замислен по околния ни мир.
Край туй дърво, мърмореше си жално,
че да заскита вече е готов,
с лице окаяно, многострадално –
от грижа полудял или любов.
Един път нямаше го сред полето,
ни край потока, ни на онзи рид;
и после пак; той липсваше където
преди го срещах – във гората скрит.
На следващото утро с тъжна песен
край нас премина траурен кортеж.
Положиха го тук във гроба тесен –
ела чети! (Ти можеш да четеш!)“
ЕПИТАФИЯ
Почива тук, положен във Земята.
За Славата незнаен беше той,
слепец на Знание към светлината,
белязан от Тъгата като свой.
Богатството му беше във душата,
а Раят мъките му възмезди:
на Горестта остави нищетата,
печелейки Небесните звезди.
Достойнства други тук не се разкриват
или недъзи в мрачния чертог.
(Като надежда в него те почиват)
Във лоно на Отца му, негов Бог.
превод от английски: Борис Мархолев
Можете да прочетете текста в оригинал тук: Elegy Written in a Country Churchyard BY THOMAS GRAY