Тя се казва Елена Денева и е затрогваща, директна, изключително чувствителна, сграбчваща сетивата, някак наивно искрена, но носеща мъдрост и натрупан опит за истините на живота, заради което е наричана и арогантна. Понякога e Amanita Muscaria, друг път е Nikoi, но всички разпознават нейните текстове, независимо как ги подписва. Всеки читател на поезия, трудно излиза от състоянието Елена Денева.
Описва себе си така: „Остра. Обичаща. Перо от древна птица, затворено в камък. Камък, строшен в сърце. Сърце, строшено в дума. Прозаично – много приказки, много емоции, много крайности, много кафе, много чувства, много тъга. Много благодарност. Господ дал много. Каквото е взел – взел. Не подлежи на обсъждане. То си е записано.“
Родена е в град Дряново на 17.09.1985 г. Завършва Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност социална педагогика.
Автор е на пет поетични книги:
2005 – „Щастие в кибритена кутийка“,
2006 – „Картонен храм,
2013 – „Натюрморт с пеперуди“,
2014 – „Сенки и бонбонки“,
2017 – „Благословени върхове на пръстите“.
Награждавана е в редица национални конкурси за поезия и есеистика, сред които:
2005 – Наградата на СБП в Националния литературен конкурс „Дора Габе“;
2006 – Трета награда в Националния поетичен конкурс „Христо Фотев“;
2010 – Специална награда на Славянска академия от конкурса „Дора Габе“;
2012 – Първа награда в конкурса „Златен пегас“ на вестник „Ретро“;
2013 – Награда за стихотворение, посветено на Добромир Тонев от Националния конкурс „Добромир Тонев“.
За нея поетесата Камелия Кондова казва: „Когато Бог иска да ни каже нещо, но ние не го разбираме, тогава се появява Елена Денева. Тя работи на ниво подсъзнание, но в абсолютно съзнание, тези думи не просто ни докосват, те ни шамаросват, обръщат ни душите, правят ни и малки, и големи. Това момиче ни е подарък…“
Нейни стихове са публикувани в антологии – „Само за теб“ – антология на българската женска любовна лирика, както и в периодичния печат – списание „Знаци“, вестник „Словото днес“ и други.
Обича нощните птици, книгите на Стивън Кинг, готически картинки, музиката на „Ревю”… Твърди, че стиховете се раждат в тъмното и се хранят с любов.
„В живота ми повече е тъмното. Сама го търся, крия се в него. Нерядко, за да вкусвам от сладкото. Иначе сладкото е противоотрова, когато ти е дошло до гуша от тъмно. Но кой пък ми даде везни, за да измеря? Сигурно само така ми се струва. Не мога да говоря за чуждите животи. Не отговарям за тях, макар да се опитвам да гледам през очите на хората. Но не се случва много често да виждам.“
Тя е усмихнат човек, макар и рядко нейната широка усмивка да се забелязва, защото Елена я пази за хората, които наистина обича.
„Противно на всеобщото мнение за мен, аз не обичам комплименти. Не знам как да реагирам на тях, а и ми изглеждат неадекватни. За себе си никога няма да бъда достатъчно добра. А и не само за себе си.“
МОНОЛОГ НА ЖЕНАТА, КОЯТО ХРАНЕШЕ ПТИЦИТЕ
Да ти разкажа ли
за птиците и хората?
Аз имах цяло ято от приятели,
мигриращи начесто през живота ми.
И в клетките на краткото си лято
аз виждах как гнездят и как обичат
и как излюпват своите дървета –
короните на родовете стигаха
чак до небето, горе до небето-
а сетне някой някъде посичаше
последен клон и режеше крилете им.
А с други разминавахме телата си,
забързани към своите си югове
и никога не стигахме до тях –
зимувахме на болките си в севера,
зимувахме,
зимувахме,
зимувахме.
Сега треперят жеравно ръцете ми
и уча се на лебедови песни –
когато зная как да ги запея
ще тръгна пак да си намеря стряхата,
неслучен смях отдавна ще е срутил
последната ми крепост топлоесенна
и
дълго
дълго
ще кръжа
над себе си,
докато чуя Ятото небесно
и вкуся как се приближава
слънцето.
Вземи си залък- думите ми свършват,
опитай да нахраниш синевата си –
ще те разкъсат лешоядни истини.
Ще отлетя, когато съм готова.
Когато се науча на завръщане,
когато се науча на прощаване…
Виж шията ми как се издължава –
дали дошло е лебедово време
или вечерно раснат просто сенките?
БРЪЧКИ
Остаряват ръцете ми. Бръчките стават струни.
Миглите тракат своите зъби от страх.
И косите разпускат някакви бели шумове.
И убива дори мисълта за зърно от грах.
На върха на вретеното стъпват ранени ангели.
Доста дълги години съвестта ми ще спи.
Остарява духът ми в тяло откраднато.
Все едно. Знам, че пак ще цъфтят липи
в застоялия въздух на моя празник,
с цветовете на моите прашни дни..
ВТОРНИК
Тревата бавно се изправя.
Прелива песента в пръстта.
Но аз не знам какво да правя,
за да започна да раста.
И затова съм подслонена
в напуснат дом на клон висок.
Почивам в къща, украсена
със лунен прах и слънчев сок..
От разполовената черупка
текат и спомен, и мечта.
Ти чуваш как небето хрупка
под тежестта на обичта.
Не съжаляваш. Ти се смееш
на шанса да си тук сега.
Прикриваш в кичура белеещ
недоизречена тъга.
Дали по птиците ще стреляш,
дали ще гледаш как гнездят?
Дали ще стане за постеля
тревата край добрия път?
Дали ще дойде с теб момиче,
което да те окрили?
Дали листата ще надничат
да разберат, че те боли?
Тревата се изправя бавно.
Напускам: птицата дойде.
Ще полетя, за да не падна.
Не зная още накъде.
~~~
Очаквайте Елена Денева в София на 14 февруари: https://www.facebook.com/events/353498605484357/