Ембрион на тъгата
Расла съм
под отчаяното сърце на майка ми.
И до днес чувам как се разбива,
как се страхува.
Расла съм
до счупените ключици,
до синините.
Може би затова са сини очите ми.
И аз ритах безпомощно,
за да я спася от баща ми,
а тя си мислеше, че се радвам
и ме галеше с ръката, на която блестеше
златната халка на една тъжна робиня.
И аз бързах, мамо, да изляза,
за да те защитя
девет месеца ми трябваха,
а после мълчах цяла година.
Трябваше да се науча да тичам, мамо,
за да те опазя,
после събирах сили, за да те спася
и го направих.
Затова съм тук,
въпреки че не трябваше.
Аз съм
обречен ембрион на тъгата,
мамо…
Там
…където любовта
граничи с безумието,
а страстта е просто опиат
на приспаните копнежи
за невъзможно щастие,
където спомените
са морските сирени
на съзнанието,
а чувствата
са уморени птици,
кацнали върху поетичната ми длан.
Там аз гранича със смъртта
и границата става все по-тънка.
Дом
Уют за влюбените.
Затвор за оскърбените.
Казино
Смъртта е крупие,
което накрая прибира
всички залози за щастие.
За всеки въпрос
„Такъв е животът“
не е достатъчен отговор.
Любел Дякоf, „Ембрион на тъгата“, 2021
Фотография: Мариана Симеонова