Изпросих си запознанството. С Етина. Беше магическо. Отидох да я видя, да я чуя, да я усетя. Бях я чел само в мрежата. Не подозирах кой стои зад тези философски учения. А, извинете ме, но не говоря за поезия, а за философия става дума. За сериозна философия.
Отидох, видях я, слушах я, чух и другите, които говориха за нея. Клишета. Високопарни помпозни слова. Не че не бяха заслужени, но когато говориш за българин, който има въображение в писаното слово, е редно да елиминираш клишето, та дори и да си най-влиятелният критик. Моля ви! Сериозно говоря, ама много сериозно. Знаете ли какво представлява поезията, тя изобщо? Поезията, която се носи на гръб, същата, която боли, заченеш ли я… Как да я опиша?! И аз не знам. Но ще ви кажа едно. Хайде да започнем да живеем в съвремието или поне да се опитаме леко да се отърсим от догмите на неразрушимото минало. То си е там, носи пример, величаем го и без него не бихме могли да усетим настоящето си. Но… Но нека живеем със съвременниците си. Тези, които творят точно сега, заради нас, а и заради онези, които идват след нас. Не е необходимо непрекъснато да преживяваме отново и отново онова, което не знаем как би могло да се преживее изобщо. Казах ли ви го?! Съгласни ли сте? И да не сте, проблемът не е в мен.
Изпросих си приятелството ѝ. Бях толкова очарователно досадно настоятелен, че всеки възпитан човек би ме приел, ама да мине по-бързо, моля, тая магия. Но дойде истинската магия. Тя видя колко съм искрен, колко дълго време мога да говоря за всичко, което е написала. Има издадени две книги. Първата я държах като Библия в ръцете си и не можех да повярвам, че чета такива постулати, подчертавах, начертах я цялата, с идеята да извадя същественото, но за моя изненада се оказа, че всичко е съществено. Не е поезия. Ще го повторя още няколко пъти. Но това не е в ущърб. В никакъв случай! Похвала е. Но кой съм пък аз, че да си позволявам да похваля?! Все тая, да не обръщаме внимание на бръщолевенето, нека следим логиката.
Буква по буква, ред по ред… и достигаме финала. Винаги така става. Защо, за бога, защо има финал всяка красива случка в живота ни???
Етина е поет. ПОЕТ! Ама от онези, за които ще се говори в столетията, в които няма да присъстваме. В онези мигове, които няма как да си представим. Защото тя излита над онова, с което сме свикнали. Реших, че и в новата книга ще си подчертавам за мен важното. Но надрасках цялата книга. Но това не е кощунство, това е уважение, дами и господа! Един човек пише живота, обяснява го, дава смисъл в безсмисленото, реди етажите, които ще изкачим. А още не е дошло време за изкачване… Свиваме рамене. Уви! Неслучайно говоря за съвремието, за тук, за сега, за днес, за този момент. Същият, в който си съпричастен с онези, които даже не могат да говорят, но ти говориш и заради тях. За да помогнеш. За да дадеш контраст в картината. Същата, която отдавна е нарисувана, но винаги има смисъл да се донарисува. За да напишеш текста в картината. Същата, в която текст отсъства.
Спечелих приятелството ѝ. По най-лесният начин. Просто останахме насаме. За да я чуя, за да я обикна, за да ми позволи да я обикна. За да разбера колко много истина и фантазия едновременно живеят под един покрив. Под една грива. В един акъл. Тъпа дума ли е акъл? Тъпа дума ли е акъл във време, в което никой от нас не го ползва? Тъпо е да си мислите, че ви обиждам. Та ние сме на една вълна. Затова си и позволявам толкова дълго да говоря…
Етина е философ, който обаче си служи с мерилото на поезията. След първата нейна книга се научих да вдишвам. А с новата се научавам да издишвам. Двете са неизбежно свързани. Всяко нещо намира мястото си. Дори и авторът. Който расте в неизбежността на тежестта на собствените си думи. Ужасяващо точен речник за всичко случващо ни се. И за всичко отсъстващо. Но то може да бъде призовано. Само ако имате фантазия, въображение, ако отглеждате поне една мечта.
Етина успява да разкаже всичко за живота в нашия живот. Е, да, и в отсъствието на същият. Тя е съвременник, който вдишва отровата и издиша въздух. Спасява и лекува. Малко са като нея. Малко сме разбиращите. Малко ще да ни е, ако продължаваме така. Нужна ни е капчица фантазия. Тогава ще съживим живота. Същият, който живеем днес. Всички ние, всички, които се разпознаваме в „Сънят на совата“.
Тя е мой приятел. Тя е проникновена. Необикновена. Ще продължавам да обичам всяка нейна дума. Защото нарязва истината на малки такива. А аз съм от онези, които знаят как да сглобят пъзела.
Благодаря ти, Етина, гордея се с теб. Ти не пишеш просто поезия. Ти си преди всичко философия. И заради това се гордея! Защото всичко в теб е поезия. Най-трудната поезия… Приказка си. Сова и сън неин си.
Обичам те!