Изборът на редактора
Редове на фокус е авторска рубрика на Ива Спиридонова, посветена на съвременната българска литература. В нея фрагменти от различни произведения се превръщат в отправна точка за разговор за смисъла, търсенето и човешкия опит. Това не са рецензии в класическия смисъл, а внимателен прочит и философско вглеждане в текста.
Кой е Лъчезар Ангелов? Безспорно един от най-философски ориентираните писатели, които някога съм чела. Роден е в Елхово, но бих казала, че е жител на света. Възпитаник е на Великотърновския университет. Още като ученик в Немската гимназия в Бургас започва да се занимава задълбочено с художествен превод – драматургия, къса проза и поезия. Няколко години след дипломирането си рязко променя професионалните си интереси и завършва икономика. Специализира в областта на управлението на бизнес организации и през целия си професионален живот по-нататък сравнително успешно върви по този, твърде отдалечен от превода и литературата, път. Споделя, че все пак един ден предизвикателството, каквото, според него, трябва да бъде професията за всеки от нас, изчезва, кръгът по който сме тичали се затваря, отново сме там откъдето сме тръгнали и в резултат през 2022 година излиза дебютният му сборник с разкази Разминавания по еднопосочни улици. Същият попада в краткия списък за Националната литературна награда „Йордан Радичков“ през 2023 година.Казва, че пише, защото вярва, че една част от поколението към което принадлежи, дълго време е избягвало да говори без притеснение за хаоса и объркаността, сред които е преминала голяма част от живота им. Така се появява и първият му роман, Тунел към изгрева, издаден през 2024 година. В момента на етап редакция е и третата му книга, отново роман, която продължава характерната за него авторска линия на съчетание от завладяваща история и дълбока философия, опираща се на редица интертекстуални връзки със световни творби и, разбира се, на безценен житейски опит.
Неслучайно в тези Редове на фокус избрах да обговоря отделни фрагменти от творчеството му, защото и в писането, а сякаш и в живота си той живо се вълнува от една от актуалните теми на все по-абсурдното ни съвремие – темата за загубата, търсенето и откриването, съществуването или несъществуването на смисъла.
При Лъчезар Ангелов обаче темата е пречупена през чисто човешкия поглед, елегантно съизмерена с признати авторитети в областта на изкуствата и изводите, които се налагат, не са модерна и търсена като ефект поза, не са натрапени, а по-скоро са философски заключения, продиктувани от житейския опит, идващи съвсем естествено и пораждащи нови и нови смислови интерпретации. И именно това е най-ценното у неговото писане, способността на текстовете му да те подтикнат да мислиш. Вижте сами избора на редактора:
СВОБОДАТА
Беше на не повече от шест-седем години. Успя да се измъкне незабелязано на улицата. На алеята, точно срещу къщата им, имаше няколко розови храста, между които се криеше пейка. Седна там и, опиянен от миризмата на цветя, се взря в звездите. Видя майка си, която няколко пъти излизаше на улицата да го търси. Чуваше я, че го вика, но не се обади. Видя гостите, които очакваха тази вечер, да влизат в двора на къщата им. Чуваше гласа на майка си, която разтревожено им обясняваше как се е запилял някъде и вече почти цял час го няма, но пак не се обади. Искаше да бъде сам. Сам, потънал в аромата на цветя, с поглед, впит в звездите. Все пак, след още малко време, се притесни и се опита да се промъкне незабелязано в къщата. Сблъска се с майка си веднага щом влезе в двора. Тя беше властна и тиранична жена, но той по онова време беше прекалено малък, за да го разбира. Майка му стисна ръката му над лакътя и мълчаливо го поведе към градината в задната част на двора им. Преминаха покрай масата с гостите, без тя да обърне внимание на шеговитите им призиви да му прости и стигнаха до голямото дърво в градината. Под него тя намери въжето за люлката, която баща му беше обещал да върже на дървото. Без да издаде звук, го върза за дървото и се отдалечи към масата с гостите. Той гледаше след нея, докато не седна при тях. Не се чувстваше обиден. Беше малък и незрял, за да знае какво е унижение. Можеше да гледа звездите в небето над себе си. Беше достатъчно далече от гостите, за да трябва да слуша закачките и да отговаря на въпросите им. Беше спокоен, насаме със звездите и песента на щурците в нощта. В този половин час, който тогава прекара завързан за дървото, разбра, че звездите ще бъдат важни за него през целия му живот. Звездите, които са толкова далече от хората. Те, които превръщаха летните нощи, през които можеше да ги наблюдава в най-щастливите мигове в живота му. Много години по-късно осъзна и друго – през тези трийсет минути, които прекара завързан за дървото, той всъщност за първи път в живота си, се беше почувствал свободен. Вързан за дървото, но свободен. В онази нощ нямаше как да го знае – липсваше му опит, но с годините разбра – само свободният човек може да бъде наказан като го вържат за дърво.
Из разказа Пропастта и звездите от сборника Разминавания по еднопосочни улици
ТЪГАТА
– Добре. Защо новородени с тъжни очи?
– Преди да започна да работя върху този цикъл картини преживях доста тежки дни. Обстоятелствата ме принудиха да прекарам дълго време в усамотение. Бях тъжен и страдах много. По това време обичах да гледам клипове с току-що родени бебета. Скоро забелязах, че всички те са с тъжни очи. Изчетох доста медицинска литература за новородените и зная за тях всичко, което може да научи човек като мен, който не е лекар и е твърде отдалечен от темата, но никой не може да ме убеди, че погледът на новородените не е тъжен и никой не може да ми обясни защо е такъв. Говорих с неонатолози и с психиатри, но от никого не получих задоволителен отговор. Стигнах до някакво мое обяснение, без никаква връзка с научните факти, но приемливо и достатъчно за мен – при раждането ни по някакъв начин усещаме, че попадаме в отвратителен и крайно неприятен свят и връщане назад няма. Свят, в който ни предстои да преживеем доста кошмари, където ужасът ще бъде навсякъде около нас. Ще ни придружава през целия ни път, който съдбата ни е отредила да изминем от раждането до края на живота си. Според мен това усещане е вцепеняващо и прави погледа ни тъжен. С развитието на съзнанието и чувствата ни то остава на заден план и го забравяме. Факт е, че никой от нас не си спомня с какви чувства и с каква болка се е появил на този свят. Защо моето обяснение да е неприемливо, след като науката все още не е в състояние да каже защо бебетата се раждат тъжни, а не усмихнати? Никой не може да обясни защо очите им са тъжни, а те наистина са такива. Много тъжни. Това е мотивът ми да реша да нарисувам този цикъл картини и да го нарека „Новородени с тъжни очи“.
Тя ме слуша мълчаливо. Отпива от чашата си.
– Наистина ли вярваш в това, което говориш?
– Разбира се. Аз не съм луд, ако това имаш предвид. Представи си мъже, които отиват на война. И техните очи са тъжни. Те не са новородени и ясно осъзнават къде ги изпращат и с какво ще се сблъскат. За разлика от новородените, емоционалността им е напълно развита. Виждат и чувстват всичко. Красотата и грозотата наоколо. Различават ги една от друга. Могат да са весели или тъжни. Имат страхове и мечти. Знаят какво ги очаква на бойното поле. Там ще вървят напред, а срещу тях ще летят куршуми. Доста от тези млади мъже ще се окажат на пътя на едно или на повече от летящите срещу тях парчета метал. Други ще се разминат с тях и няма да бъдат улучени. Онези, които съдбата е избрала, ще се завърнат вкъщи живи и здрави. Други – живи, но осакатени. Никой от тях не знае дали ще бъде убит или ще му се размине, докато един ден войната не свърши и той не се завърне у дома. Всички ще стрелят. Никой от тях никога няма да узнае колко от другите, срещу които стреля, е убил или осакатил. Всички ще искат да забравят преживения ужас. Скоро ще осъзнаят, че ще се превърнат в тъжни човешки същества и ще останат такива докато най-голямата от мойрите не отреже нишката на живота им. Ще умрат със същите тъжни уплашени очи, с които са се родили. Същото е и с новородените. Те може би по някакъв начин усещат, че идвайки на този свят излизат на бойното поле и ще трябва да останат на него до края на живота си. Част от тях ще го напуснат по свое желание и ще бъдат обявени за слаби. Дезертьорите се наказват със смърт. Самоубийците се самонаказват със смърт, а околните ги презират. И всички са тъжни. Защо тогава очите им да не са тъжни в мига на раждането им? Такъв е кръговратът на живота – идваме на този свят с тъжни уплашени очи и си отиваме от него със същите печал и страх в тях. Когато се раждаме погледът ни е безрадостен, защото според учените емоциите ни все още не са доразвити, но аз вярвам, че е невъзможно в момента на раждането ни да не усещаме по някакъв начин, че минаваме през врата, през която никой не ни е питал дали искаме да минем. Мога да разсъждавам още много по темата, но както вече ти казах, аз не съм луд и разбирам, че звуча странно. И реших, че тези тъжни очи трябва да бъдат нарисувани. И го направих.
Из романа Тунел към изгрева
СЪРЦЕТО ОТ КАМЪК
– Ясно, изненадите на това място нямат край. Докъде бях стигнал? Да, последният стих – „А единственият ти приятел е със сърце от камък“ – тази песен е една от любимите ми във „Фройдиана“. Текстът също е великолепен. Всъщност замисляли ли сте се как едно човешко сърце се превръща в камък? – Юлиан бавно огледа всички около масата един по един. – Процесът е много сходен с този, през който минават истинските камъни в природата. Там всичко започва от магмата в земните недра и скоростта, с която тя изстива. Затова децата имат много по-горещи сърца от възрастните и обичат много по-силно и безусловно от нас. Детството е времето на сърцето-магма. Като деца знаем много малко за света и хората. Може би точно затова, не съвсем осъзнато, но безрезервно се отдаваме изцяло и обичаме онези, които са най-близо до нас и без които не бихме могли да преживеем началния етап от живота си. Все още трудно различаваме добро от зло, не познаваме скритата проклетия, която, заедно със скритата доброта, се спотайва дълбоко в душата на всеки възрастен. Магмата е гореща. Изстине ли, превръща се в камък. Охлаждането ѝ протича в земната кора, където това се случва бавно, много бавно. Така се образува гранитът. Тя може да бъде изхвърлена под формата на лава на повърхността и да изстине там – така се образува базалтът. Гранитът е значително по-твърд от базалта. Същото е и със сърцата. Когато говорим за „приятел със сърце от камък“ различаваме такива със сърца-базалт и такива със сърца-гранит. Представяте ли си за каква самота говорим, ако единственият ни приятел е със сърце от гранит? Представяте ли си пътя, който е трябвало да измине невинното детско сърце-магма докато се превърне в сърце от гранит? Всяка обида, всяка лъжа изречена от приятел, всяка болка, причинена от приятел допринасят за охлаждането на магмата. Има обиди, лъжи и болки, които на пръв поглед се преглъщат по-трудно от приятелите, на които ги причиняваме, но се забравят по-лесно – ефектът от тях върху сърцата им е същият като изстиването на магмата, което се случва в недрата на земята. Преглъщаш ли лъжите, обидите и болката, сърцето ти се превръща в гранит, защото магмата изстива по-бавно от лавата. Ако ги пропускаш покрай себе си, сърцето ти ще изстива като лава, докато накрая се превърне в базалт. Колкото охлаждането е по-бързо, толкова по-ниска е твърдостта на камъка. Приятелите с базалтови сърца никога не са загубени завинаги. В сърцата-базалт обикновено се е запазило нещо от детските сърца-магма. Най-жестока е самотата на хората, чийто единствен приятел е със сърце от гранит – Юлиан млъкна и отпи от чашата си.
Из предстоящия роман на Лъчезар Ангелов
Да, в тези редове на фокус се крият много възможни дефиниции на смисъла, достигнати по пътя. Защото човекът пътува от началото до края си. Да вземем първия фрагмент – тук са звездите, необятът, човекът като прашинка, човекът като вселена, свободата, отнемането ѝ, самодостатъчността… Дали смисълът е в постигането на абсолютната свобода? И какво търсим изобщо, има ли го извън нас? И ако свободата е постижима в някаква степен, то за какво ни служи тя? Оказва се, че някои от търсените от нас отговори са ни дадени още в детството. Необходимо е само да си ги спомним. Ако можем.
И после, във втория фрагмент, отиваме другаде, на едно друго разсъдъчно ниво – забелязваме изконната, вечната тъга в човешките очи, тъгата, от която не можеш да се излекуваш цял живот, тъгата, причинена от несъзнаваното познание. Тук са и животът като бойно поле, и смъртта като край на тъгата. Човекът се ражда тъжен, един вид предварително тъжен и си отива такъв. И цял живот се пита откъде идва тази тъга. Може би тъкмо тя е най-човешкото чувство. Може би ни дефинира като мислещи същества. И радостта е някак непостижима, защото няма място и за нея в очите ти, ако вече знаеш достатъчно. В този смисъл, и предвид че животът е битка, то дали смъртта не е просто спасение от тъгата?
И най-сетне, в третия фрагмент, бъдещата посока на перото на автора ни води към въпроса как и защо се вкаменяват сърцата на хората, а животът е разгледан като процес на превръщане в камък. И естественото състояние на човека се оказва… самотата. Тук се питаме – дали ставаме по-устойчиви, или по-безчувствени с времето? Има ли смисъл да търсим другия, ако още с раждането си сме обречени на самота? И друго – всяко сърце ли се превръща в камък? После се замисляме и за своето.
Разбира се, във всички тези фрагменти авторът съвсем не открива вече отдавна откритите философски истини и дефиниции за битието, но успява да обмисли живота според себе си. И да поднесе достигнатото и изживяно познание така, че да ни накара да се замислим. Да, струва си прочитът, защото думите му провокират мисъл.
Раждане – свобода – търсене – път – познание – самота – смърт. Сякаш това е невидимата нишка, по която тече животът по Лъчезар Ангелов. И може би според него смисълът е в това да преминеш този път достойно.
Ива Спиридонова