“Госпожица Юлия” от Стриндберг. В България от днес. В Театър Възраждане. Господи! Не съм вярвал, че ще бъда на предпремира с усещането за стотно юбилейно представление. Невероятна адаптация на Стефан Иванов, режисирана от Антон Угринов. И не, не е 1888 година, баш в 2022 е. Отвъд всяка злободневна трактовка. Театър е, за бога! Но така изиграно бе всичко, че раната сякаш никой не бе успял да затвори от тогава до сега. И не е времето онзи фактор, който поглъща сетивата, всичките до едно. Персонажите живеят на съседната улица и се раждаш, и умираш с всяка тяхна трансформация. Сякаш хулиш и обичаш себе си. Харесваш ги, после се влюбваш, идва и моментът, в който си готов да ги разстреляш. После пак те настъпва любовта по мазола. Те са всички ние с всички наши заглушени вопли и всички извикани противоречия, донесли други по-сложни противоречия. Любовният триъгълник е силно обтегнат, приближаващ се до обществен проблем, за който само смъртта може да се произнесе категорично с решение за изход. Всяка метафора се тълкува и буквално, и остава метафора за лично тълкувание от остър интелектуален капацитет. А играта! Господи! Та не е ли сцената мястото, в което театърът да тържествува всякак и всякога? Та не сме ли точно ние онези, заради които да съществува той? Да сме възмутени, вдъхновени, да се опитваме да се намесим в действието, да осуетим заради това посоката му? Ох. Бях на истински театър, след който мислите ми часове по-късно буквално кървят, а сърцето удря гърдите ми по-учестено и по-болезнено. Огромен театър, истински театър! Никога не ще забравя великолепните Жан, Кристин и г-ца Юлия. Защото бяха поверени на големи актьори. Защото доведоха миналото и го запратиха с все сила в бъдещето. Настоящето се затри напълно. Защото не то бе важно. Защото то е само миг. Докато изживяваме. А веригата няма как да се скъса. Защото Жан, Кристин и Юлия са отвъд времето. Вечни и непохватни да останат тук и сега или там и тогава. Извечни. Константа.
Аплаузите са повече от заслужени. Те са за Лили Шомова, за Vittoria Nikolova, за Boian Mladenov.
Колкото и да се опитвам да остана встрани дали с коментар, дали с емоция, няма как да успея, затова подарявам на актьорите в отговор приказка, сътворена от великите Leftfield, а всяка прилика тук с действителни персонажи от действителна драматургия, не само, че не е случайна, а е задължителна. Живи хора посрещнати от други живи хора. И не е смъртта изходът. Любовта е. И тогава, и сега. Но тя моли да я назоваваме с името ѝ. Тогава само е изход. Човекът е входът.
Лека нощ! И отидете на театър.
Вече знаете къде. 