Днес у нас те липсват, или са само празни слова. Подритвани мимоходом от балканската ни европейщина, пуснала дълбоки корени в блатото на консуматорското общество. И са грижливо крити, или преиначавани в учебниците за целите на същото това общество, от младите хора. Веднага искам да подчертая, че народът ни има златна младеж. Притежаваща ум, сили, енергия и воля, които биха свършили чудеса за благото на страната ни. Но българската младеж е оставена преди всичко сама на себе си като ладия, плаваща сред социално-икономическите и политическите водовъртежи без компас. Тя се лута и каузите ѝ са мимолетни, а възпитателите ѝ са излезли сякаш от филм на ужасите. Целта им е да демагогстват и омайват днешните момчета и момичета с някакво химерично бъдеще време, което всъщност никога няма да настъпи. Да бъдат послушни пред силните на деня, да не критикуват като „неблагодарните“ си родители безработицата, услужливото пред чужди интереси образование, опасното за здравето ни здравеопазване, липсата на перспективи и личностно развитие, криминалните вождове и какво ли още не. Т. е., те трябва да осъзнаят, че от идеите и желанията им нищо не зависи и трябва да чакат, докато остареят, идването на Годо. Ако не го дочакат те, да предадат щафетата на волското търпение на следващите млади хора. И така – до умопомрачение. В помощ на власт имащите в това пъклено дело идват всякакви правителствени и неправителствени организации, НПО-та, сдружения, фондации, агенции, финансирани от любезни сенчести хранилки. При това – и наши, и на задгранични „приятели“. Целта е една и съща: промиване на младежкото съзнание до нивото на убийствената апатия, чалгата, наркотиците, криминалните изяви, или пък трайната емиграция по света. Пак си задаваме въпроса: докога? Ами – докато не се стопи до нулата българският народ; според световните класации – най-бързо измиращият на планетата и последният останал жив не загаси лампата на съвременната ни история. Или пък не се случи някакво чудо, което изцяло да промени облика на България, та в ХХI в. да се превърне тя от феодално-робовладелска собственост на олигархията в нормално развиваща се държава. Като по този начин и младите поколения получат онова, което изначално им се полага: достоен старт в живота, индивидуално професионално развитие и осъзната готовност да служат на родината си. Също трансформирана от зла мащеха в желан кът за живеене и личностна реализация, създаване на здрави семейства и спокойни за утрешния ден родители на здрави малчугани.
Има и друг вариант: това, на което сме свидетели днес, да продължи до страшния си финал – продължаващо трайно обезлюдяване на цели региони, предстоящо етническо напрежение, масова безработица, ниска раждаемост, стъписващо висока смъртност и безкрайна битова престъпност. Бягство към наркотиците и алкохола, към мимолетното, обвито в цветен политически станиол и към неумолимо дебнещото разочарование, че и твоите млади дни са прахосани неусетно. В гонене на химери, пускани отгоре като надути балони към социалните низини. Въпросите не са в опасното селфи, а в бъдещето на нацията. Днес то е поставено на болезнено изпитание. Докога? Е, пак бъдещето ще ни покаже. Ала то се кове днес, а не утре, или вчера. Времето изтича през пръстите на българския народ с надеждата да се събуди от удобната летаргия. Все пак и в днешно време стават добри чудеса, нали?
Георги Н. Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършва специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1980 г. Дълги години работи като журналист в Бургас. От 2005 г. живее във Велико Търново, където пише на свободна практика. Интересува се от ранни пътеписи на български автори и от творчеството на нашите писатели в диаспората от началото на ХХ в. и досега. Занимава се трайно с литературна история и критика. Радетел за изграждане на Център на българската книга по света и Музей на българската емиграция.
Издадени книги: „Пътища” (1995); „Морето в българската периодика и литература ХІХ – ХХ век“ (2009); “Български пера в чужбина. Пътеписи. Морски блянове“, 2010; „Творци и време“ (2015); „Послания за бъдното“ (2016); „Съюз на българските писатели – Азбучник 1913 – 2016“ (2016, съавт.); „Българското слово на литературния глобус“, (2018); „Споделени слова“ (2019); „Българското море в сърцето на времето“ (2019).
Маргарита Петкова