Снимка: Симеон Аспарухов
– Накъде?
– Просто карай…
Тръшна се на задната седалка. Хвърли багажа встрани от себе си и застина със скръстени ръце в скута си. Жегата отново го беше настъпила. С последни усилия и едва разбираемо, се опита да обясни каква е посоката на шофьора на поръчаното такси. Докато колата потегляше, той разбра, че това пътуване ще протече по необичаен начин. Болката по целия гръбнак се издигаше, все по-силна и причиняваше гадене из останалите части на тялото. Лумбалният колан го стискаше в задушаваща прегръдка, но разхлабването му би донесло още по-голям дискомфорт. В предната част на вмирисаното от никотин купе гърмеше онази сръбска мелодия, с която той се беше запознал в детските си години. Евтините синтезатори и глъхнещият дамски вокал фалшиво подскачаха през пластмасовото радио. Сякаш беше объркал епохата или се връщаше назад в миналото. Всеки поглед през прозореца разкриваше пред уморените му очи стъклена матрица от човешки слюнки, следи от пръсти и вековни фосили от неразпознаваеми инсекти. Водачът непрестанно се оплакваше, че всички главни артерии били разкопани и, че евентуално някога, ще стигнат крайната дестинация. Която, така или иначе, се намираше в другия край на града. Миризмата в автомобила, балканската музикална изповед и нервният глас отпред оплитаха и затягаха състоянието на безпределна тягост и отчаяние отзад. Пътникът попиваше студената пот от себе си в ръкавите на ризата си, стараейки се да не я мачка и същевременно да удържи всячески на все по-нарастващото напрежение, което сякаш по никакъв начин не предстоеше да се разсее. Мислите му кръжаха в хаотичност и потъмнелите му ириси стрелкаха яростно километричните гъсеници от неподвижни коли. Нищо и никой не се движеше, само болката натискаше слънчевия сплит и паниката все повече доближаваше разтревожения му ум. Музиката пробиваше тъпанчетата му, а гласът на мъжа зад волана се разхождаше натрапчиво по нервните му окончания. Беше такъв момент, в който безизходицата диктуваше единственото решение, всяка възможност за проява на сила беше загинала още преди срещата на двамата мъже. Останала му беше една алтернатива за самосъхранение. Да затвори очи и да не ги отваря повече. „Не и сега, не и сега…“
***
Лежеше по гръб, нямаше представа как да раздвижи умората си в нито една от посоките. Беше схваната от край до край или поне така възприемаше сигналите на тялото си и се бореше с вината, че дори не се и опитва да пробва дали все пак може. Да се излежава не бе обичайно състояние за нея, дори в сутрините от летните и́ ваканции, а и винаги заспиваше по корем. По всяко време на годината.
Наблюдаваше втренчено от около предполагаем час, а може би и от повече време, онази точка, за която не бе сигурна дали съществува или е нездрава идея, само и само да не потъне в дълбаещите я помисли за настъпваща лудост. Времето не присъстваше в помещението по никакъв начин. До нея не достигаха познатите звуци от остарелите стрелки на стенния часовник, не разбираше в кой сезон е, не чуваше кашлицата на утрото, нито нетърпението на сребърните прибори, когато слънцето обикновено застава отгоре, нямаше и емисия с късни новини. Тук нямаше нищо друго, освен двете легла, в едното тя, но разбра за това много по-късно, тъй като всичко беше толкова бяло, че не се открояваше дори къде стените се срещат в ъгъл. И срещат ли се? Допускането и́, че с очите си гледа нагоре, можеше да се окаже невярно, също че няма и гравитация, че не е на познато място, че не вижда. Че място няма, а само си го представя. В такава тишина и празнота не беше попадала през целия си живот. Без очертания, без форми, без намеса, без намерение нещо да се промени.
Единственото, което я държеше в разум, бе собственото и́ дишане и това, че го чуваше и усещаше. Завивката се повдигаше и спадаше равномерно и при продължително старание, това можеше и да се забележи. Не се различаваха никакви гънки и това обсебваше все повече слабостта и́ във вярата. Намираше се в стая без звуци, със светлина, която не разбираше откъде идва, стопяваща всички форми и убиваща възможните огледални повърхности. Не знаеше как изглежда, не различаваше врата и прозорци, не чуваше вятъра зад тях или глухите, преминаващи стъпки. Не притежаваше собствените си отпечатъци по чисто белите си ръце. Черната точка се уголемяваше застрашително, сякаш щеше да превземе света в бяло, с който нейното съзнание започваше да свиква. Очите и́ сълзяха от постоянното взиране в петното. Не знаеше обаче така как, докога… Черният цвят я изпълваше с необясним страх, а страхът – с желание всичко отново да стане бяло. До слепота.
Пред погледа и́ се откроиха няколко фигури. В бяло. Без емоция, без мимики, без движения. Просто стояха там и изчакваха да посрещне очите им. Не разбра как са се озовали пред нея, кога и откъде са влезли. Безшумни, невидими, безизразни, непознати:
– Лечението Ви тук приключи. Можете да си тръгнете още утре. Ще се свържем с близките Ви, за да сме сигурни, че ще Ви заведат у дома. Прочетете внимателно договора за конфиденциалност и подпишете последния лист…
***
Изтичвайки спиралата от стъпала, не успя да овладее инерцията и профуча покрай него, докато той стоеше незабелязано, буквално залепен за вратата на входа, за да не паднат и двамата в меките кристали на пролетта, посипали земята. Жадна за разлистващия се сезон. Жадна за птичия хор, за снопове светлина, за зеленото, пълно с вода.
По-късно, в кварталната фурна не забеляза, че топлите кифли и рестото си взе от ръцете и́:
– С мармалад, нали?
Докато закусваше, отмерваше времето в звука от гривните и́, заедно с шума от амбалажна хартия и подрънкващи монети. Но така и не вдигна поглед. В ранния следобед, плъзгайки се по ескалатора нагоре към гарата, пропусна да се обърне, за да я види отново как излиза от асансьора и как в лудешки бяг хуква към автомобила си в приземния паркинг. Когато слънцето се загуби в края на хоризонта и останаха само огнени линии в картата на небето, в камерната зала, по време на концерта, те седяха един зад друг. Можеха да вдишат от аромата на другия, но бяха твърде завладени от музиката, с която щяха да напуснат света. Erik Satie: Gnossienne No. 1.
***
Късно вечерта, точно когато луната заспа зад гъстите облаци, а звездите се пръснаха на север, запад, изток и юг, закъснелите полицейски и пожарни коли летяха към мястото на произшествието, на същия онзи мост, на който по някое време от деня и двамата бяха минали, но по отсрещните тротоари, макар и в еднаква посока.
На същия онзи мост една жена лежеше в обятията на един мъж. Не чуваше писъка на сирените, нито плясъците на тъмната вода под себе си. Чу последния удар на непознатото сърце под гърдите си. След него вече нямаше нищо. Вкаменените им лица се допираха беззвучно…
Той не я догони, още дишащ в живота, за да я познае, а тя така и не разбра, че мъжът от долния етаж повтаря следите от стъпките и́ във всеки нов ден.
Този път смъртта ги настигна. Едновременно.
Не им позволи първа среща.
Само последна.
И единствена.
Разказът е публикуван във вестник „България днес“