Беше вечер. Обикновена. Осемдесетарска. Сънчо беше заспал малко след 19:50, ние доста по-късно от него – яли, пили, зъбите ги бяхме измили, вече в леглата, ама спи ли се?! Не беше просто скучно, а убийствено скучно. А и ужаси ни бяха позволили да гледаме – лек хорор за сладки сънища. Та, всяка светлина, влязла през прозореца, беше повод да обсъдим още един промъкнал се в детската стая полтъргайст, да преживеем истерично присъствието му, да покрещим, да се побием с възглавници и накрая нас да ни набият…
Родителите ни вдигаха шум до околовръстното (тогава с вид на улица). Party animals и в онези времена имаше, но никой не ги наричаше така. А колко щеше да им отива, как не съм знаел за това чудно словосъчетание, щях да преследвам майка ни и баща ни и само него да им повтарям. Все тая, важното е, че живеехме в такава къща – шумна и пълна, пълна и шумна. Славни години, слава на Бога!
Докато бяхме някъде по средата на умопомрачението си заради измисления посетител, скрит из чаршафите ни, от стаята на големите, освен токчетата на врещящите от радост каки, дето дълбаеха чак дъното на паркета и мъжките викове, и ритмични набивания на мокасини покрай женските глезени, чувахме как баща ни убеждаваше всичките animals, че трябва и пак, и пак, и пак да чуят тази песен: то песен ли е да го опишеш, та това е симфония!!! Това нормално ли е?
Ка̀жи честно, тия шведи ни разказаха играта! Лудница бе, лудница! Наздраве, леле, чуй пианото, чуй ги бе, ама те тука не пеят ли? Леле, егати чудото, егати симфонията… Как да си играеш с полтъргайст, при положение, че една талашитена врата ни делеше от врявата в съседното помещение. А музиката? Музиката се изливаше от един грамофон с едни дървени колони, ум да ти зайде. Как да си играеш на друго, как? В един момент се въртяхме с възглавниците около оста си, съседната, тяхната и разбира се, заедно със Земята и нейната…, и въобще не мислехме колко безнаказани минути ни остават, а вилнеехме в нашето първо и незабравимо Intermezzo. При това на неизброим repeat. Не помня колко бой ядохме и ядохме ли го същата обикновена, осемдесетарска вечер, не помня кога гостите си биха камшиците, но помня точно тази музика, помня танца с възглавници в пълна тъмнина в стаята с Чоки –(полтъргайста), помня смеха ни, помня умората, помня щастието, помня нас завинаги.
Когато бяхме малки, аз и брат ми танцувахме често по тъмно, без някой да разбере. До побъркване. Е, излъгах, винаги разбираха: един шамар на мен, един – на него, и лягахме в миг. Но на другия ден музиката отново започваше да ни пали и да не стоим мирни… Как се стои мирен при такава симфония? Как?
Чуйте Intermezzo No.1 и танцувайте…